трясък — някакъв чук падна на мраморния под.
Вигор отново стрелна поглед нагоре и видя как Грей се извърта във въздуха и успява да се хване с ръка за една от стърчащите метални тръби на скелето. Тялото му се удари жестоко в стълбата. Краката му ритаха трескаво, търсеха опора.
Накрая уцелиха една от стъпенките и той се изкатери на стълбата и се просна по гръб, очевидно ужасен от станалото.
Пазачът при скелето извика нещо и даде знак на свой колега да се качи по стълбата и да провери как е Грей.
Колкото до Грей, той вече беше седнал, притискаше лявата си ръка към гърдите си и стенеше.
Вигор забърза към стълбите, Балтазар и музейния куратор. Служителят от охраната помогна на Грей да се изправи и с общи усилия двамата внимателно слязоха по стълбата.
Грей закуцука към тях, лицето му бе почервеняло от гняв. Посочи чука, същия, който му беше дал Балтазар.
— Вашите работници не си ли прибират нещата, по дяволите? — изсъска ядосано. — Загледах се за какво е цялата врява долу и стъпих върху тоя проклет чук. Можеше да се пребия!
Кураторът, строен мъж с наченки на бирено коремче, се наведе да вземе чука.
— О, скъпи ми господине, моля да ни извините. Такова безобразие! Ще имам грижата да не се повтори. Уверявам ви. Ръката ви…
Грей все така я притискаше към гърдите си.
— Май я изкълчих. — Грей изгледа ядосано куратора.
— Полицията ще пристигне всеки момент… заради пожара — каза кураторът.
Грей и Вигор се спогледаха разтревожено. Ако Насър разбереше, че е идвала полиция…
— Е, едва ли може да се нарече пожар — обади се Вигор. — Сигурно някой турист е изхвърлил незагасен фас. Или пък някой си е направил глупава шега.
Кураторът май изобщо не го чу. Беше се обърнал към един от пазачите и говореше бързо на турски. Вигор разбра какво му казва. Това беше по-лошо и от полицията.
— Не, не — настоя той и хвърли многозначителен поглед на Грей. — Сигурен съм, че нашият колега е добре. Няма нужда да се вика линейка и да го карат в болница.
Грей се стресна. Не можеха да напуснат църквата. Малкият им план за отвличане на вниманието май ги беше накиснал още по-здраво.
— Монсеньорът е прав — каза Грей и почна да сгъва и да върти ръката си. Вигор видя как очите му се присвиха едва забележимо. Грей наистина се беше ударил. — Само съм я разтегнал малко. Ще се оправи.
— Не. Настоявам. Такава е политиката на музея. Ако някой пострада на територията на комплекса, задължително трябва да бъде прегледан в болница.
Вигор разбра, че няма начин да разубедят куратора. Балтазар пристъпи напред и се намеси:
— Това е чудесно. Но докато пристигне линейката, дали няма да се намери местенце, където да поседнем? Във вашия кабинет в криптата може би?
— О, разбира се. Никой няма да ви безпокои. Аз ще се оправя с полицията и ще пратя да ви извикат, когато пристигне линейката. А на вас, доктор Пиносо, поднасям най-искрените си извинения. Вие бяхте така добър да ни отделите от времето си и да работите с нас по реставрацията миналата година, а вижте как ви се отплащаме…
Балтазар го потупа по рамото.
— Не се притеснявай, Хасан. Всичко е наред. Малко се поизнервихме, нищо повече. А и така му се пада на колегата, като не си гледа в краката.
Някъде далеч се чуха сирени.
— Насам, моля — каза кураторът.
След малко тримата останаха сами в оскъдно обзаведения кабинет на Хасан. На стената зад отрупаното бюро беше закачена схема на църквата. На друга от стените, над редица метални картотеки, се мъдреше снимка на куратора, Хасан Ахмет, как се ръкува с турския президент. На отсрещната стена пък имаше стара карта на Близкия изток.
Балтазар щракна резето на вратата и се обърна към тях.
— Тук, в криптата, има истински лабиринт от стаи и стайчета. Може да се скриете някъде, докато пристигне онзи тип, Насър. А аз ще ида да кажа на Хасан, че сте си тръгнали.
— Май така трябва да стане — каза Вигор и се тръшна на дивана до Грей, който предпазливо разтриваше рамото си. — Времето ни е ограничено. Откри ли нещо горе, Грей?
Вместо отговор Грей разкопча долните копчета на ризата си и измъкна златната плочка и тубата от кован бронз. Разтръска по-силно ризата си и оттам изпаднаха парчета червеникава глина. Грей се наведе, събра отломките и ги сложи на масата.
Вигор тъкмо да отклони поглед, когато някакво цветно петно привлече вниманието му. Той посегна и взе от масата парче глина.
— От кухата тухла е — обясни Грей. — Реших, че ще е по-добре да не оставям боклук горе. Бог ми е свидетел, че нещата и така се объркаха достатъчно.
Вигор огледа набързо парчето. От едната му страна още се крепеше част от лилавата мазилка, но от другата глината беше покрита с дебел слой небесносин гланц. Защо му е на някой да глазира вътрешната страна на куха тухла?
— Някакви ангелски символи видя ли горе? — попита Вигор и върна глинения чиреп на масата.
— Не. Никакъв надпис нямаше, нищо необичайно. Балтазар се наведе и обърна златния „пайцу“.
— Тук обаче има ангелски надпис.
Вигор се наведе по-близо. Както и очакваше, върху обратната страна на „паспорта“ беше гравирана буква от ангелската писменост. Ограждаше я неправилен кръг.
— Вторият ключ — каза Вигор.
— А това какво е? — попита Балтазар и побутна бронзовата тубичка.
Вигор я взе. Дебела беше колкото палеца му, без никаква украса освен белезите от чук при изковаването на метала — Прилича на туба за съхранение на пергамент — каза той. Огледа единия край. Беше запечатан с бронзова монета.
— Ще трябва да я отворим някак — каза Грей. Предложението му не се хареса особено на Вигор. Като археолог, той знаеше какви рискове крие прибързаната обработка на толкова стар артефакт. Първо трябваше да му направят снимки, да му вземат размерите, да го каталогизират.
Грей бръкна в джоба си и извади ножче. Отвори малкото острие и погледна Вигор.
— Времето ни изтича.
Вигор си пое дълбоко дъх и взе ножчето. Въпреки професионалната си неохота използва върха на острието да отдели капачката от единия край. Тя се освободи с чисто изпукване, сякаш я бяха изработили вчера, а не преди векове.
Вигор разчисти малко място на масата, наклони тубичката и я тръсна леко. Нещо бяло и навито на тръбичка изпадна от вътрешността й.
— Свитък — каза Грей.
Вигор огледа внимателно находката, без да я докосва. Годините проучвания и професионален опит му позволиха да прецени дори с невъоръжено око какво представлява свитъкът… или по-скоро какво не представлява.
— Не е пергамент, нито велен, нито дори папирус.
— Какво е тогава? — попита Балтазар.
Вигор съжали, че няма лабораторни ръкавици. Не му се искаше да пипа стария свитък с голи ръце — потта и най-вече мазнините можеха да го повредят. Вигор се огледа, взе един молив от бюрото на куратора и подхвана с гумичката му свободния край на свитъка.
Свитъкът се разви с лекота, материята беше деликатна и прозирна.
— Прилича на плат — каза Грей.
