А не мъжът, когото бяха пратили от аптеката.
Образът от охранителната камера беше зърнест, но азиатските черти на жената бяха очевидни. И познати. Същата жена Пейнтър беше видял на записа от охранителните камери в обезопасената квартира.
Жената беше от екипа на Насър.
Пейнтър натисна бутона и измъкна касетката почти на сила. Завъртя се толкова бързо, че управителят отскочи стреснато. Пейнтър вдигна касетката със записа.
— Никой не трябва да знае за това — каза твърдо, впил поглед в очите на управителя, с надеждата, че изглежда достатъчно заплашителен, което не беше трудно предвид настроението му. — Нито полицията, нито даже ФБР.
Мъжът закима енергично.
Пейнтър тръгна към вратата, свил ръка в юмрук; изгаряше от желание да удари нещо.
Силно.
Ясно му беше какво е станало.
Насър беше отвлякъл родителите на Грей.
Направо под носа им.
Беше изпреварил Сигма, на косъм, но ги беше изпреварил. И за загубата в точно тази надпревара вината не беше на вътрешен информатор. Пейнтър добре знаеше защо бяха загубили състезанието. Заради бюрокрацията. Биографията на Сейчан като международен терорист беше изправила всички на нокти, в пълна готовност, което означаваше, че само си се пречкат в краката. Твърде много баби… и всичките с превръзки на очите. Сляпа баба.
За разлика от Насър.
Цял ден Пейнтър се бе сблъсквал с блокади, повечето резултат от бюрократични спорове за юрисдикция. В Сигма течеше правителствена проверка и другите агенции бяха надушили кръв във водата. Който успееше да закове голямата риба, т.е. Сейчан, щеше да си осигури нещо като неприкосновеност, поне на първо време. При тези обстоятелства за реално сътрудничество и дума не можеше да става.
Ако искаше да спре Насър, Пейнтър трябваше да среже оковите на бюрокрацията, които му връзваха ръцете. Имаше само един начин да го направи. Извади с рязко движение мобилния си. Дипломацията да върви по дяволите!
Натисна бутона за бързо набиране на централното командване Отговори личният му секретар.
— Брант, искам да ме свържеш с директор Макнайт в АИОП. По обезопасена линия.
— Да, сър. Тъкмо щях да ви потърся. Изскочи нещо странно. За остров Рождество.
Мина секунда, преди Пейнтър да вдене.
— Какво е станало? — попита той и си пое дъх. Спря пред въртящите се врати на хотела.
— Подробности липсват. Но по всичко личи, че туристическият кораб, с който беше евакуиран островът, е отвлечен.
— Какво?! — ахна Пейнтър.
— Учен от екипа на СЗО е успял да избяга. Свързал се е с минаващ наблизо танкер. По късовълново радио.
— Лиза и Монк?
— Засега няма данни, но в момента постъпват нови подробности.
— Идвам веднага.
Затвори, прибра телефона и мина през въртящата се врата. Сърцето му се беше качило в гърлото. Хладният въздух с нищо не облекчи огъня в кръвта му.
„Лиза…“ Припомни си последния им разговор. Сторила му се беше уморена, дори леко изнервена, може би от недоспиване. Принудили ли я бяха да се обади?
Никакъв смисъл нямаше в това.
Кой би имал дързостта да отвлече цял туристически кораб? И да се надява, че това ще остане в тайна от света? Особено в ерата на сателитното наблюдение. Такъв кораб не можеше да бъде скрит.
Монк зяпна невярващо.
„Божичко…“ Стоеше сам на дясната палубата и чакаше Джеси. Обвит в мъгла остров се издигаше право напред. Скали се катереха стръмно от самия океан, увенчани с остри зъбери, без плаж или залив, който да приюти кораба. Целият остров приличаше на древна каменна корона, увита с лиани и превзета от непроходима джунгла.
Притъмнялото небе зад тях правеше гледката още по-зловеща. От известно време корабът се надбягваше с предсказаната буря. Ниски облаци изливаха в далечината тъмен дъжд, който бръснеше свирепо кипналия в бяло океан. Вятърът беше набрал скорост, флаговете плющяха под напора му, по- силните пориви се пънеха да избутат Монк от палубата.
Той стискаше с една ръка парапета. Огромният кораб се катереше по високите вълни, които подлагаха стабилизаторите му на изпитание.
Къде му беше умът на капитана?
Бяха намалили скоростта, вярно, но посоката оставаше непроменена — право напред. Право към негостоприемния остров. Не изглеждаше по-подходящ от стотиците, които бяха подминали. Защо не подминаваха и този?
Изобретателен както винаги, Джеси беше разбрал това-онова за острова от един готвач в корабния камбуз, местен жител, който познаваше мястото. Островът се казвал Пусат — Пъп в превод на английски. Според готвача корабите го избягвали. Защото балийската вещица Рангда се била родила от този пъп и нейните демони още защитавали родното и място — чудовища, които се издигали от дълбините и завличали натрапниците в нейния подводен свят.
Джеси даде и алтернативно обяснение: „По-вероятно го избягват заради многото рифове и коварните течения“.
Или истината беше съвсем различна?
От видимо плътната скална стена на острова внезапно се появиха три катера. Сини дълги и ниски.
Още пирати.
„Нищо чудно, че местните не смеят да припарят тук — помисли Монк. — И да е посмял някой, не е могъл да разкаже какво е видял“.
По палубата се разтичаха хора, викаха на малайски. Монк се напрегна да различи някоя дума. Погледна си часовника. Къде беше Джеси? Точно в момента малко превод би му дошъл добре.
Погледна пак към острова.
Според международните доклади Индонезийските острови бяха надупчени от стотици тайни заливчета. Индонезийският архипелаг се състоеше от над осемнайсет хиляди острова, от които само шест хиляди бяха населени. Простата сметка показваше, че остават дванайсетина хиляди скривалища.
Трите катера се приближиха бързо, разделиха се и завиха остро да убият скоростта. Бързо заеха позиция около кораба — по един от двете страни на носа, третият отпред. Поведоха „Господарката“ към острова.
Ескорт.
Когато наближиха, Монк различи в скалната стена отвор, скосен под ъгъл, който го правеше трудно забележим. Прорезът изглеждаше твърде тесен за големия кораб, невъзможно тесен. Ала някой беше направил необходимите замервания и ги беше сравнил с габаритите и газенето на кораба.
„Господарката на морето“ пъхна носа си между двете стръмни стени от черна скала. Левият борд изстърга пронизително и корабът потрепери. Една скална издатина закачи две от спасителните лодки, прикрепени към външната стра-на на корпуса, и ги смля.
Целият кораб се разтресе и заскърца сякаш с всяка сглобка на огромния си корпус.
Монк затаи дъх. Но стеснението вече свършваше. Проходът напред се разширяваше. „Господарката на морето“ се измъкна от цепнатината и се озова в широка лагуна.
