— Две страни на една и съща монета — измърмори и плъзна замислен поглед по неподвижната жена.
— Онзи човек на видеото — попита Лиза. Беше забеляза ла, че филмът не е заснет на кораба — обстановката в помещението беше съвсем различна. — Кой е той?
Девеш кимна тъжно към леглото.
— Съпругът й.
Лиза се напрегна до крайност. Впери поглед в жената на леглото. „Съпругът й…“ — Двамата са били изложени на заразата едновременно — каза Девеш. — Открити на яхта, заседнала върху риф близо до остров Рождество. Вашият неизвестен пациент долу, онзи с разяждащата плътта бактерия, изглежда, е преплувал до брега. Тези двамата ги намерихме на яхтата. Твърде слаби, на крачка от смъртта.
Ето как Гилдията бе разбрала за всичко това. Девеш кимна към жената.
— Което, разбира се, логично води до въпроса защо съпруга е получил пълен шизоиден срив, а нашата пациентка тук възвръща физическото си здраве и остава щастливо и самодоволното състояние на кататония? Смятаме, че в отговора на този въпрос може да се крие възможно лечение за всички заразени.
Лиза не каза нищо. Не беше глупава. Каквото и да твърдеше Девеш, операцията на Гилдията не беше мотивирана от човеколюбиви причини. Не за да спасят света се стремяха към лечението. Имаха си бъдещи планове за този вирус, но преди това трябваше да разберат как и защо действа. Да разработят антидот или лекарство. И поне в това отношение Лиза нямаше нищо против усилията им. Лекарство трябваше да бъде открито. Единственият въпрос беше — как да бъде намерено, без Гилдията да узнае за това?
Девеш се обърна и тръгна към вратата.
— Постигнахте забележителен напредък, доктор Къмингс. Поздравявам ви. За днес — добре. Но утре също е ден и напредъкът трябва да продължи. — Хвърли й поглед през рамо с вдигнати вежди. — Разбирате това, нали?
Тя кимна.
— Превъзходно наистина — каза той и спря. — А, да не забравя. Уважаемият собственик на нашия луксозен кораб, сър Райдър Блънт, кани всички на следобеден коктейл в личния си апартамент. Един вид малко тържество.
— В чест на какво?
— Тържество за добре дошли — обясни Девеш, докато си вземаше бастуна. — Почти пристигнахме у дома.
Лиза не беше в настроение за празнуване.
— Имам много работа.
— Глупости. Ще дойдете. Няма да продължи дълго, освен това ще ви освежи. Един вид ще презаредите батериите си. Така или иначе, въпросът е уреден. Заръчах на Ракао да ви придружи лично. Моля ви да облечете нещо подходящо.
Тръгна си, последван от Сурина. След като излязоха, Лиза поклати глава. Погледна към леглото. Към доктор Сюзан Тунис.
— Съжалявам — промълви тя.
Заради съпруга на жената и за онова, което предстоеше.
Спомни си съпоставката, която беше направила по рано, как животът им, нейният и на Сюзан, беше поел по подобни пътеки. Представи си съпруга й, с обезумели очи, в които не се четеше нищо човешко. Това й напомни за собствените й чувства и тя за хиляден път си помисли какво ли не би дала да си е вкъщи с Пейнтър.
Отново беше говорила с него — тази сутрин. След поредния подробен инструктаж. Този път не си и помисли да кривне встрани от сценария — просто го увери, че всичко е наред. Въпреки това, когато я изведоха от комуникационния център, плачеше.
Искаше Пейнтър да я гушне.
Но това можеше да стане само по един начин.
Като бъде полезна.
Отиде при количката с инструменти до леглото и взе офталмоскопа. Преди да отиде на коктейла, искаше да проследи едно отклонение, нещо, което беше премълчала пред Девеш.
Нещо, което със сигурност беше невъзможно.
С една крачка назад.
Пейнтър хукна на бегом по стълбището към фоайето на хотел „Финикс Парк“ — нямаше нерви да чака асансьора. Екипът криминолози на Сигма още беше горе и оглеждаше стая 334. Двама агенти на ФБР спореха с местните власти.
Вечните вбесяващи спорове за юрисдикцията.
Лудост някаква, това беше.
Така или иначе, солидни, улики едва ли щяха да намерят.
Преди час бяха прекъснали дрямката му в спалното на централата. Един от капаните им най-после беше щракнал Поръчка за изпълнение на рецепта на името на Джаксън Пиърс. Номерът на социалната осигуровка съвпадаше. Първият им пробив, откакто Грей и компания бяха избягали от взривената явка. Пейнтър беше пуснал през проследяващата система на Агенцията за сигурност имената и номерата на всички близки и познати на Грей, включително на родителите му.
Веднага беше пратил отряд за спешни действия в аптеката, а самият той беше поел с друг екип към адреса на доставката. Хотел „Финикс Парк“. От аптеката бяха потвърдили поръчката, но служителят, който тръгнал с доставката, още не се бил върнал. Опитвали се да го открият по мобилния, но засега безуспешно. От аптеката дори звънели е хотела, но на вътрешния номер в стаята не отговарял никой.
Когато пристигна в хотела, Пейнтър разбра защо. Стаята беше празна. Който и да беше отседнал тук, вече го нямаше. В книгата на хотела срещу номера на стаята беше вписано Фред и Джинджър Роджърс, възрастна двойка според мъжа на рецепцията. Били сами. Платили в брой. Грей очевидно не бе дошъл с тях. А и той никога не би допуснал такава груба грешка — да поръча лекарство по лична рецепта и така да задейства алармата.
Какво бе накарало родителите му да се решат на толкова рискован ход? Хариет беше умна жена. Явно не бе имала друг избор. Защо не бяха изчакали обаче? Защо бяха побягнали, преди лекарството да е пристигнало? Обикновена диверсия, която да отклони вниманието на всички по грешна следа?
Едва ли Грей никога не би използвал родителите си по този начин. Би се погрижил да се скрият някъде под чуждо име и да си налягат парцалите. И толкоз. Имаше нещо гнило тук. Никой не беше виждал възрастната двойка да напуска хотела.
Стоеше и въпросът с липсващия служител на аптеката.
Пейнтър мина през вратите на стълбището и закрачи през фоайето.
Нощният управител му кимна, кършеше ръце.
— Готов съм със записа на охранителната камера от фоайето. Ако искате, да ви го пусна?
Отидоха в офиса на управителя. Върху един шкаф за документи имаше телевизор с вградено видео.
— Върнете записа един час назад — каза Пейнтър след кратка справка с часовника си.
Управителят включи видеото и превъртя касетката до указаното място. Фоайето беше празно с изключение на жената зад рецепцията — обработваше някаква документация.
— Лоис. — Управителят почука с пръст по екрана. — Бедната, направо е потресена.
Пейнтър не обърна внимание на коментара, само се наведе по-близо към телевизора.
Вратата на фоайето се отвори и фигура в бяла престилка се приближи до рецепцията. Представи документ за самоличност и тръгна към асансьорите.
Лоис се върна към работата си.
— Тази ваша Лоис видяла ли е разносвача да си тръгва?
— Мога да попитам… Пейнтър спря лентата на пауза. Жена.
