Монк се наведе да остави подноса на масата и прошепна пътьом в ухото на Блънт:
— Не реагирайте — каза на английски. — Аз съм Монк Кокалис от американския екип.
Единствената реакция на милиардера се ограничи до още по-голямо валмо дим.
— Партньорът на доктор Къмингс — прошепна на свой ред той. — Мислехме ви за мъртъв. Пиратите пратиха след вас…
Монк нямаше време да обяснява.
— Да, знам… на онези типове им се случи случка с раци. Икономът се появи откъм салона.
Райдър му даде знак да се върне и каза високо:
— Не е необходимо, Питър. Благодаря ти.
Монк се зае да разтовари подноса. Повдигна един от сребърните капаци, колкото да се видят двете малки радиостанции в чинията отдолу.
— Допълнително ястие за вас и Лиза. — Върна капака на мястото му и повдигна следващия. — Както и десерт, разбира се.
Два пистолета малък калибър. Един за Райдър и един за Лиза.
Очите на милиардера се разшириха. Очевидно схващаме бързо.
— Кога? — попита само.
— Ще държим връзка по радиостанциите. На осми канал. Него пиратите не го използват. — Двамата с Джеси бяха използвали тази дължина на вълната цял ден, без никой да се усети. — Ще можете ли да предадете радиото и пистолета на Лиза?
— Ще се постарая.
Монк се изправи. Не смееше да се бави повече, за да не събуди подозрителността на пазачите.
— А, да, под последния похлупак има оризов пудинг.
И тръгна назад към салона. Чу Райдър да мърмори след него:
— Ега си гадорията… пудинг с ориз.
Монк въздъхна. Богатите бяха най-щастливи, когато има за какво да мрънкат. Стигна до двойната врата и излезе в коридора. Един от пазачите го попита нещо на малайски.
Вместо отговор Монк навря пръст в лицето му, изръмжа нещо нечленоразделно и продължи към асансьора.
За щастие асансьорът още беше на етажа и вратите се отвориха веднага. Той се мушна вътре точно когато започваше следващото парче на АББА.
Изпъшка страдалчески.
Радиото на колана му изписука. Монк го вдигна към устните си.
— Какво? — попита тихо.
— Чакай ме в каютата — каза Джеси. — Слизам.
Бяха намерили празна каюта, която превърнаха в база на операцията.
— Какво става?
— Говори се, че днес сме щели да спрем в някакво пристанище. Надуват двигателите, за да стигнем преди мръкнало. По метеорологичния канал предупреждават за буря в района на Индонезийските острови, бързо набирала сила. Така че трябва да спрат някъде.
— Ще те чакам — каза Монк и прекъсна връзката. Закачи радиото на колана си и затвори очи. Може пък късметът да им се усмихваше най-после. Запресмята наум, като припяваше несъзнателно с АББА. „Пробвай си късмета с мен“.
Е, песента всъщност не беше лоша.
Лиза сведе поглед към пациентката си. Жената беше облечена със синя болнична роба и свързана към какви ли не мониториращи машини. Двама санитари чакаха в съседната стая.
Лиза ги беше помолила да я оставят насаме с пациентката.
Сега стоеше до леглото и се бореше с чувството си за вина.
Знаеше данните за пациентката наизуст: бяла жена, ръст метър и шейсет, петдесет и пет килограма, руса коса, сини очи, белег от апендектомия долу вляво на корема. Радиографското изследване беше показало старо и добре зараснало счупване на лявата ръка под лакътя. Биографичните данни, събрани от Гилдията, разясниха и причината за счупването — падане от скейтборд.
Лиза помнеше наизуст и резултатите от кръвните тестове на жената — чернодробни ензими, урея, креатинин, жлъчни киселини, клетъчно броене. Знаеше и последните резултати от изследванията на урината и фекалните култури.
До леглото имаше малка количка с подредени инструменти за преглед — отоскоп, офталмоскоп, стетоскоп, ендоскоп. От сутринта ги беше използвала всичките, многократно. На нощното шкафче до леглото белееха сгънатите на хармоника графии от снощните кардио и енцефалограми. Беше ги Разглеждала сякаш часове. През целия вчерашен ден се беше занимавала с това — изчела беше подробно медицинския картон с историята на заболяването, както и повечето доклади на вирусолозите и бактериолозите, които Гилдията беше стоварила на борда.
Пациентката не беше в кома. Най-точно беше да се каже че е в състояние на кататоничен ступор. Наблюдаваше се силно изразена cerea flexibilitis — восъчна еластичност. Тоест, ако сгънеш, разгънеш или преместиш някой от край. ниците й, той си оставаше в това положение, като на манекен. Дори ако позицията е болезнена… както Лиза се беше уверила лично.
На практика Лиза вече знаеше всичко за тялото на жената.
Налегна я внезапна умора и тя реши да спре за миг и да погледне на пациентката си от друг ъгъл.
Не с инструменти и тестове, а емоционално.
Да види човека, скрит зад резултатите от изследванията.
Доктор Сюзан Тунис беше уважаван учен с обещаваща кариера. Дори беше намерила мъжа на мечтите си. И като се изключеше фактът, че Сюзан беше омъжена от пет години, животът й много приличаше на Лизиния. Сполетялата я беда беше просто напомняне колко крехки са очакванията ни, надеждите и мечтите, животът ни.
Лиза посегна и стисна лекичко ръката на Сюзан. Латексовите ръкавици отнеха човешкото от жеста.
Така или иначе, пациентката не реагира.
Вратата на апартамента се отвори и санитарите в съседната стая се размърдаха. Лиза чу гласа на доктор Девеш Патанджали — шефът на научния екип, пратен от Гилдията, идваше на посещение.
Тя пусна ръката на Сюзан.
Девеш влезе. Вездесъщата му сянка, Сурина, се плъзна към един стол във външната стая и приседна чинно с ръце в скута. Съвършената компаньонка… съвършена в своята смъртоносна ефикасност.
Девеш подпря бастуна си до вратата и се приближи до Лиза.
— Виждам, че тази сутрин сте се запознали отблизо с нашия нулев пациент.
Лиза скръсти ръце и не каза нищо. Девеш за пръв път от случая с детето повеждаше нещо като разговор с нея. Повече време прекарваше с Анри в токсикологичната лаборатория и с Милър в лабораторията по инфекциозни болести. Нея беше оставил да работи на спокойствие. Колкото до самата Лиза, тя се хранеше сама в каютата си или тук, в апартамента.
— След като придобихте представа за състоянието на мода ценна пациентка, какво можете да ми кажете за нея?
Макар че се усмихваше, заплахата лъхаше от думите му на вълни.
Лиза си спомни хладнокръвното убийство на Линдхолм. Убийство с единствената цел да послужи за урок — бъдете полезни. Девеш очакваше от нея резултати, нестандартни решения, които са убягнали на другите учени. Имаше чувството, че я е оставил толкова време насаме с пациентката именно за да я предпази от чуждите мнения относно диагнозата.
Девеш искаше личната й, неповлияна преценка.
Ала тя помнеше собствените му думи за вируса, за онова, което прави вътре в жената. „Използва я за инкубатор“.
Лиза застана до леглото и вдигна ръкава на жената, оголи ръката й до лакътя. Според картона
