да се отърси от тревогата си за Монк и Лиза. Бяха попаднали в центъра на бурята. И ако не измислеше как да се свърже безопасно с Вашингтон, може би имаше друг начин да помогне на приятелите си — като стигне до края на тази загадка преди Гилдията.
Да намери Града на мъртвите и да открие лекарството.
Преди да го е направила Гилдията.
Загледа се в изгрева и си спомни думите на Вигор как Истанбул бил мястото, където Марко пресякъл границата между Азия и Европа. Още от основаването си древният град беше един от основните кръстопътища на географския свят. На север лежеше Черно море, на юг — Средиземно. Помежду им се лееше Босфорът, централен търговски и мореплавателски маршрут. Но което беше по-важно от гледна точка на историята, Истанбул се простираше на два континента. Единият му крак беше в Европа, другият — в Азия.
Същото можеше да се каже за мястото на града в потока навремето.
Единият му крак беше в настоящето, другият — в миналото.
Вечно на кръстопът.
Което в някаква степен можеше да се каже и за самия Грей.
Още разсъждаваше върху всичко това, когато се чу тих телефонен звън. Вигор се обърна, бръкна в един от предните джобове на раницата си и измъкна телефон. Погледна изписания на екранчето номер, свъси вежди и каза:
— Вашингтонски код.
— Сигурно е директор Кроу — предупреди го Грей. — Не му казвай нищо. И гледай разговорът да е възможно най-кратък, за да не го проследят. Даже е редно да извадим след това батерията на телефона, за всеки случай.
При тази проява на параноя Вигор завъртя очи и вдигна капачето на телефона.
— Pronto.
Слуша няколко секунди, като смръщваше все повече чело.
— Chi parla? — попита накрая с ясно доловимо напрежение. Каквото и да му отговориха отсреща, то явно го потресе. Той се обърна и подаде телефона на Грей.
— Директор Кроу ли е? — попита тихо Грей. Вигор поклати глава.
— По-добре се обади.
Грей взе телефона и го вдигна до ухото си.
— Ало?
Гласът, който чу, трудно можеше да се сбърка, ако не заради друго, то заради силния египетски акцент. Думите на Насър смразиха кръвта му.
— Баща ти и майка ти са при мен.
8.
Нулевият пациент
Ега ти и спасителната мисия…
Прав в асансьор в централната част на кораба, Монк крепеше на длан поднос с обяд. Карабината беше преметната на другото му рамо. От малките колонки в асансьора се лееше песен на АББА. Пътуването от корабните кухни до най-горната палуба продължи толкова дълго, че докато стигне своя етаж, Монк вече припяваше под нос в такт с музиката.
Мили Боже…
Вратите най-после се отвориха, точно когато си мислеше, че няма да издържи повече. Закрачи по коридора към пазачите при двойната врата в дъното. Мърмореше си под нос — упражняваше нищожния си малайски. Джеси беше свил някаква боя, за да потъмни лицето и ръцете на Монк — бе имитирал маскировката на мъртвеца в каютата на Лиза, чийто труп Монк дискретно беше хвърлил през борда.
Така де, очи, които не се виждат, се забравят.
Като последен щрих към маскировката Монк беше увил шала около долната половина на лицето си.
Когато си в Рим…
През изминалото денонощие Джеси беше научил Монк на няколко често употребявани израза на малайски, официалния език на пиратите тук. Уви, новопридобитите му познания по езика не стигаха да си отвори път през кордона охрана около Лиза. С Джеси бяха пообиколили кораба и така разбраха, че част от учените и прилежащият им помощен персонал са настанени на отделен етаж, а редовият медицински екип продължава да се грижи за болните из целия кораб.
За жалост познанията на Лиза по физиология явно бяха привлекли вниманието към нея. Бяха я изолирали в научното крило, където и пиле не можеше да прехвръкне. Охраната там, изглежда, се поемаше само от елита на пиратите под непосредствения контрол на техния предводител, татуирания маор Ракао. Комуникационният център се охраняваше по подобен начин. Всичко това го бяха разбрали благодарение на Джеси, който се беше присламчил към пиратското стадо, понеже говореше свободно езика им.
Колкото до Монк, функциите му се бяха ограничили до еднолична силова структура. Прост мускул. Друго не можеше и да направи. Дори да щурмуваше научното крило като герой от каубойски филм, как щеше да избяга с Лиза? И къде щеше да отиде? Корабът се носеше с максимална скорост през океана и единственият път за бягство беше през борда. Кофти план, откъдето и да го погледнеш.
Рано тази сутрин Монк беше излязъл на една от палубите да огледа морето. Корабът беше навлязъл дълбоко сред Индонезийските острови и плаваше из лабиринт от малки атоли, стотици обрасли с джунгла възвишения, щръкнали като пръсти към небето. Дори да стигнеха до някое от тези островчета, бързо щяха да ги открият.
Ако се спогодяха някак с тигровите акули, тоест.
Така че Монк трябваше да си наляга парцалите и да чака сгоден момент.
Но това още не означаваше, че не може да свърши нещо полезно.
Като това сега.
Да сервира обяд.
Плана си го биваше. Трябваше да намери начин да влезе в контакт с Лиза. За да знае тя, че не е сама, и още по-важно — за да координират действията си, когато Монк преценеше, че моментът е назрял. И понеже не можеше да се свърже пряко с Лиза, му трябваше посредник.
Стигна до двойната врата. Вдигна подноса към двамата пазачи и измърмори малайския еквивалент на „време е за обяд“.
Единият се обърна и потропа с приклада на пушката си по вратата. След миг друг пазач, който стоеше на пост вътре, отвори и надникна. Видя Монк и му махна да влезе в президентския апартамент.
Стюард, или може би иконом, в пълна униформа, с фрака и всичко, се завтече да го пресрещне. Опита се да вземе подноса от ръцете му, но Монк му изръмжа свирепо на малайски, вживял се в ролята си, и го изблъска грубо встрани. Икономът залитна и размаха ръце, при което пазачите се изхилиха гръмогласно.
Монк влезе в големия салон на апартамента. Малко валмо дим откъм един шезлонг на терасата го насочи към целта.
На шезлонга се беше излегнал Райдър Блънт, с плувки на цветчета и наметнат халат с логото на кораба, с кръстосани при глезените крака и рошава руса коса. Пушеше дебела пура и зяпаше точещите се отстрани островчета. Бягството беше толкова близо и в същото време толкова непостижимо. Сякаш в унисон със зловещото настроение, хоризонтът трупаше тъмни облаци.
Монк се приближи, но милиардерът с нищо не показа, че е забелязал присъствието му. Типично за богаташите — да се правят, че обслужващият ги персонал не съществува. Или пък беше израз на презрение към пирата, дошъл да му сервира обяд. Икономът на Райдър вече беше подготвил за целта една малка масичка на балкона.
Сребро, кристал и колосани салфетки.
Май не беше лошо да си цар.
