Истанбул Сам до парапета, Грей се чудеше как да прати съобщение до Вашингтон, без то да стигне до чужди уши и очи. Съобщение за заплахата на остров Рождество. Съобщението трябваше да стигне единствено до Пейнтър. Как обаче? Нямаше гаранция, че Гилдията не следи всички канали за комуникация.
Сейчан заговори зад него откъм масата. Думите й не бяха предназначени за Грей.
— Монсеньор, още не сте обяснили защо ни извикахте в Истанбул. Казахте също, че сте разчели ангелския надпис.
Любопитството върна Грей при масата и той застана прав между Сейчан и Вигор.
Монсеньорът вдигна раницата в скута си. Бръкна вътре, извади една тетрадка и я отвори на масата. Напряко на страницата имаше редичка ангелски символи, прекопирани с въглен.
— Това е копие на надписа от пода в Кулата на ветровете — каза Вигор. — Всяка буква от тази азбука отговаря на специфична тонална дума. И според бащата на ангелската писменост Тритемиус, когато се комбинират в правилната последователност, подобни групи символи можели да отворят пряка връзка към определен ангел.
— Нещо като международен телефонен код — измърмори Кова леки от другата страна на масата.
Вигор кимна и отвори на следващата страница.
— Направих следващата стъпка и отбелязах името на всяка буква.
Грей поклати глава. Не виждаше никакъв смислен модел.
Вигор извади химикалка и подчерта първата буква на всяко име, като ги изричаше на глас.
— Я.И.Г.А.Х.
— Това да не е името на някой ангел? — попита Ковалски.
— Не, не е на ангел, но иначе наистина е име — каза Вигор. — Важно е да се разбере, че Тритемиус е създал азбуката си на базата на иврит, защото смятал, че в еврейските букви се крие особена сила. Дори днес последователите на Кабала вярват, че във формите и извивките на еврейската азбука е кодирана някаква божествена мъдрост. Тритемиус твърдял, че неговата ангелска писменост е най-чистият дестилат на еврейската азбука.
Грей се наведе по-близо. Започваше да разбира накъде бие монсеньорът.
— А иврит се чете на обратно. От дясно на ляво. Сейчан проследи с пръст символите и прочете на обратно:
— Х.А.Г.И.Я.
— Хагия, или „агия“, както се произнася на гръцки — бавно каза Вигор. — Означава „божествен“.
Грей беше присвил очи… после внезапно разбра и очите му се разтвориха широко. „Разбира се!“ — Какво? — попита Сейчан.
Ковалски почеса обраслата си с четина глава в израз на същото недоумение.
Вигор стана и им даде знак да го последват. Заведе ги при парапета и ширналия се долу град.
— По пътя си към дома Марко Поло минал през Истанбул, който по онова време се наричал Константинопол. Именно тук пресякъл границата между Азия и Европа и за него това имало важно символично значение.
Монсеньорът вдигна ръка към града и посочи един от древните му монументи. Грей го беше забелязал и преди. Огромен храм със сплеснат купол, наполовина обрасъл с черно реставраторско скеле.
— Хагия София — произнесе на глас Грей името на църквата.
Вигор кимна.
— Някога това е била най-голямата християнска църква в целия свят. Самият Марко е писал за вълшебството на въздушната й вътрешна архитектура. Някои хора погрешно смятат, че Хагия София означава „Света София“, но истинското й име всъщност е Църквата на божествената мъдрост, което може да бъде преведено и като Църквата на ангелската мъдрост.
— Значи там трябва да отидем! — възкликна Сейчан. — Първият ключ трябва да е скрит там.
— Не бързай толкова, млада госпожице — смъмри я Вигор.
Монсеньорът се върна при раницата си, бръкна в нея и извади някакъв увит в плат предмет. Постави го внимателно на масата и разви плата. Отдолу блесна плоско парче матово злато. Изглеждаше много старо. В единия му край имаше дупка, а повърхността му беше покрита с наклонен шрифт.
— Не е ангелска писменост — каза Вигор, забелязал, че Грей разглежда надписа. — А монголска. Гласи: „По волята на вечните небеса да се свети името на Хана. И нека всеки, който не преклони глава пред Хана, бъде убит“.
— Нещо не разбирам — каза Грей и свъси чело. — И това ли е било на Марко Поло? Какво е всъщност?
— На китайски се нарича „пайцу“. На монголски — „гереге“.
Три озадачени лица се вдигнаха към него. Вигор кимна към предмета.
— На съвременен език това е ВИП паспорт. Пътник с такъв „документ“ можел да поиска и щял да получи коне, храна, мъже, лодки и какво ли още не навсякъде в земите, управлявани от Кублай хан. Отказът да се изпълни подобна молба се наказвал със смърт. Ханът давал такива паспорти на личните си пратеници.
— Супер — каза Ковалски и подсвирна, но ако се съдеше по блясъка в очите му, не толкова историята, а златото беше повод за страхопочитанието му, реши Грей.
— И тримата Поло са разполагали с такъв паспорт? — попита Сейчан.
— С три всъщност. По един за всеки. За Марко, за баща му и за чичо му. Има и един анекдот за тези паспорти. Много популярен. Когато тримата Поло се върнали във Венеция, никой не ги познал. Пристигнали мръсни, уморени и само с един кораб. Приличали на просяци. Никой не вярвал, че са отдавна изчезналите мореплаватели. Когато стъпили на брега тримата разпорили шевовете на дрехите си и от тайните джобове се изсипало съкровище от изумруди, рубини, сапфири и сребро. Сред другите скъпоценности били и трите златни „пайцу“, които са описани в големи подробности. Ала тази история е последната, която споменава златните паспорти. След това те изчезнали безследно. И трите.
— Броят им е същият като на ключовете към картата — отбеляза Грей.
— Този къде го намерихте? — попита Сейчан. — В някой от ватиканските музеи?
— Не. — Вигор почука с пръст по разтворената тетрадка с ангелските символи. — С помощта на един приятел го намерих под мраморната плоча, на която беше гравиран този надпис. Под мрамора имаше тайник.
„Също като при разпятието на Агреер — осъзна Грей. — Погребано в камък“.
Сейчан изруга тихо, ядосана, че и този път разковничето е било току под носа й.
Вигор продължи:.
— Вярвам, че това е един от трите „пайцу“, връчени на Марко и роднините му. — Вдигна очи и ги изгледа. — Вярвам също, че това е и първият ключ.
— Значи идеята за Хагия София… — подхвана Грей.
— Води към втория ключ — довърши Вигор. — Още два липсващи паспорта, още два липсващи ключа.
— Но откъде сте сигурен? — попита Сейчан.
Вигор обърна златното кюлче. Там имаше една-единствена буква, затова пък гравирана детайлно. Буква от ангелската писменост.
Вигор почука с пръст по буквата. — Това е първият ключ.
Грей разбра, че монсеньорът е прав. Вдигна поглед към масивната църква отсреща. Хагия София. Вторият ключ сигурно беше скрит там, но сградата беше огромна. Беше като да търсиш златна игла в купа сено. Можеше да отнеме дни. Вигор, изглежда, усети насоката на мислите му. Вече пратих човек да огледа църквата — специалистът по история на изкуството, който ми помогна с ангелската загадка в Кулата на ветровете.
Грей кимна. Погледът му се спря отново на ангелския символ, но мислите му бяха другаде. Не можеше
