това не би поставило приятелите му в още по-голяма опасност, дали не би нарисувало мишена на челата им?
Нужна му беше повече информация.
— На какъв етап е операцията на Гилдията в Индонезия?
— Не знам. Чудо е, че научих и толкова.
— Сейчан… — Грей я изгледа предупредително.
Очите й се присвиха тревожно. С адреналиновата буря във вените си Грей почти взе реакцията и за чиста монета.
— Аз… наистина не знам, Грей. Защо? Какво има?
Грей издиша продължително, стана и отиде при парапета. Трябваше му време да помисли, време, през което новите факти да се слегнат в главата му.
За момента знаеше със сигурност само едно. Трябваше да прати съобщение до Вашингтон.
Вашингтон Хариет Пиърс се мъчеше да успокои съпруга си. Тази й задача се утежняваше допълнително от факта, че той се беше заключил в банята на хотелската стая. Хариет притискаше парче мокър плат до сцепената си устна.
— Джак! Отвори!
Беше се събудил преди два часа, съвсем объркан. Не му се случваше за пръв път. Синдромът на залеза. Срещаше се често при болни от Алцхаймер. Представляваше състояние на повишена възбудимост след залез-слънце, когато тъмнината внася Допълнително объркване в иначе познатата обстановка.
А те дори не си бяха у дома.
На всичкото отгоре хотел „Финикс Парк“ беше втората им спирка в рамките на по-малко от денонощие. Първо в апартамента на доктор Корин, а сега тук. Но указанията на Грей бяха изрични — когато я беше прегърнал уж да си вземат довиждане, й беше прошепнал какво трябва да направи. Че след като доктор Корин ги заведе в апартамента и си тръгне, те трябва незабавно да напуснат и да се настанят в хотел, по възможност в другия край на града, като платят в брой и се регистрират под фалшиво име.
Като допълнителна предпазна мярка.
Ала всичко това беше влошило състоянието на Джак. Вече цял ден не си беше пил тегетрола, който контролираше резките обрати в настроението. Беше му свършил и пропранололът, медикамент, който регулираше кръвното наляга-не и намаляваше тревожността.
Нищо чудно, че се събуди твърде рано, объркан, дори изпаднал в паника. От месеци не беше имал толкова тежък пристъп.
Виковете му и трополенето из малкия хотелски апартамент я събудиха. Изобщо не беше смятала да заспива, но сънят я беше надвил, както седеше на стола пред малкия телевизор. Беше го включила на Фокс Нюз. Звукът беше намален почти докрай, само колкото да чуе, ако отново споменат името на Грей.
Стресната от вика на мъжа си, тя изтича в спалнята. Глупава грешка. Никога не изненадвайте пациент в подобно състояние. Джак я разкара от пътя си с удар през устата. Кръвта му така беше кипнала, че мина половин минута, преди да я познае.
Когато най-сетне разбра какво е направил, се скри в банята. Хариет го чу как хлипа зад вратата. Точно затова я беше заключил.
Мъжете от семейство Пиърс не плачеха.
— Джак, отвори. Няма нищо. Обадих се в аптеката и всеки момент ще донесат лекарството. Всичко е наред.
Знаеше, че поема риск, като поръчва медикаментите по телефона. Но не можеше да заведе Джак в болница, а без лечение деменцията му щеше бързо да се влоши. Освен това управата на хотела едва ли щеше да търпи още дълго виковете му. Ами ако извикаха полиция?
Поради липса на друг избор, тя откри в телефонния указател денонощна аптека близо до хотела и поръча медикаментите. Щом доставеха лекарствата и Джак се успокоеше, щяха да си тръгнат и да се настанят в друг хотел.
На вратата се позвъни.
Слава Богу!
— Джак, от аптеката са. Ей сега идвам.
Изтича през спалнята към вратата. Посегна към бравата. но в последния миг спря. Вместо да отвори, се наведе и погледна през шпионката, която й разкри разкривен изглед към коридора. Жена с къса тъмна коса стоеше пред вратата. Облечена беше с бяло яке с логото на аптеката на ревера и държеше бял хартиен плик с прикрепена с телбод рецепта.
Жената се пресегна встрани. Звънецът се чу отново. Жената си погледна часовника и понечи да се обърне.
Хариет извика през вратата:
— Изчакайте за момент!
— Аптека „Суон“ — извика на свой ред жената.
За всеки случай Хариет отиде при телефона на масичката в антрето. Видя се в огледалото над нея. Изглеждаше съсипана, като разтекла се восъчна свещ. Свърза се с рецепцията във фоайето.
— „Финикс Парк“, рецепция — отговориха й веднага.
— Обаждам се от стая 334. Очаквам доставка от една аптека.
— Да, госпожо. Току-що проверих документите на служителката. Някакъв проблем ли има?
— Не, не. Исках само да…
Откъм спалнята се чу трясък, последван от ругатня. Явно Джак най-после беше отключил вратата на банята.
— Мога ли да ви помогна с нещо друго, госпожо? — попита момичето в ухото й.
— Не. Благодаря — каза Хариет и затвори.
— Хариет! — извика съпругът й с нотка на силна тревога зад пелената от гняв.
— Тук съм, Джак. Звънецът се чу отново.
Силно притеснена, Хариет отключи вратата, с надеждата, че Джак ще си вземе лекарствата, без да вдига излишна врява. Дръпна вратата към себе си.
Жената на прага вдигна лице и се усмихна… но в усмивката нямаше топлина, а само хищно наслаждение. Хариет я позна и кръвта й се смрази. Същата жена беше сред нападателите в обезопасената квартира. Преди Хариет да е направила каквото и да било, жената изрита вратата докрай.
Ръбът й удари Хариет в рамото и я събори на плочките. Тя протегна ръка да смекчи удара… но китката й изхрущя а остра болка я прониза до мозъка на костите.
Останала без дъх, тя се превъртя настрани.
Джак излезе от спалнята, беше само по боксерки.
— Хариет?
Все още беше объркан и твърде бавно проумя ситуацията.
Жената мина през прага и вдигна пистолет с широка цев. Насочи го към Джак.
— Ето ти лекарството.
— Не! — простена Хариет.
Жената натисна спусъка. Остър пукот на електричество избухна от цевта. Нещо се стрелна покрай ухото на Хариет, провлачило жица след себе си. Удари Джак в голите гърди сред рой синкави искрици в слабата светлина.
Тазер.
Той зина, размаха ръце… и се строполи.
Повече не помръдна.
Във внезапната тишина говорителят на Фокс Нюз обяви едва доловимо откъм телевизора с намален звук:
— Полицията все още издирва Грейсън Пиърс във връзка с палеж и взрив на частен дом в столицата.
