— Синята принцеса!
Балтазар плъзна златния „пайцу“ към Грей да го прибере в раницата.
— Говориш за Кокежин. Младата монголка, която е пътувала с Марко Поло.
Вигор кимна.
— Спечелила си е прозвището Синята принцеса, защото в превод името й означава „небесносиньо“.
— Но как ни помага това? — попита Грей.
— Нека се върнем назад — каза Вигор и започна да изрежда, като броеше на пръсти: — Първият ключ беше във Ватикана, в Италия, където Марко Поло е завършил пътуването си. Основен километричен камък. Като се върнахме назад по стъпките му, стигнахме до следващия километричен камък тук, в Истанбул, където Марко Поло оставя Азия зад гърба си и отново стъпва на европейска земя.
— И ако проследим пътя му още по-назад… — продължи Грей.
— Следващият основен километричен камък би бил мястото, където Марко е изпълнил поставената му от Кублай хан задача, причината за цялото това пътуване — доставянето на Кокежин в Персия.
— Но къде в Персия? — попита Грей.
— На Ормуз — отговори Балтазар. — В Южен Иран. Остров Ормуз се намира при самото устие на Персийския залив.
Грей сведе поглед към масата. „Остров“. Взе златния „пайцу“ и проследи с пръст линията около ангелския символ.
— Възможно ли е това да е приблизителна карта на острова?
— Нека проверим — каза Вигор и стана. Тръгна към старата карта зад бюрото на куратора.
Грей отиде при него.
Вигор посочи малък остров в долната част на Персийския залив, близо до Иран. Имаше същата закръглена форма със заострен връх в единия край, като сълза. Приликата с очертанието около ангелския глиф беше безспорна.
— Открихме го — каза Грей. Пулсът му се ускори в пристъп на нетърпение. — Вече знаем коя е следващата ни спирка.
А това означаваше, че планът му все още може да сработи.
— Ами Насър? — попита Вигор.
— Не съм забравил за него. — Грей се обърна към монсеньора и го хвана за рамото. — Първият ключ. Искам да го дадеш на Балтазар.
Вигор се намръщи.
— Защо?
— В случай, че нещо тук се обърка, ключът не бива да попада у Насър. Ще му дадем втория, който намерихме тук, но ще му го представим като първия. Насър няма откъде да знае, че си намерил ключ във Ватикана. — Грей местеше поглед между двамата. — Вярвам, че не сте казали на никого.
И двамата кимнаха.
„Добре“.
Вигор обаче още се мръщеше.
— Когато пристигне, Насър със сигурност ще претърси Балтазар и ще намери другия златен ключ.
— Не и ако Балтазар вече си е тръгнал — възрази Грей. — Същото е като с Ковалски. Насър едва ли знае за присъствието на колегата ти. Откъде би му хрумнало, че си повикал декана на факултета по история на изкуството? Проследил е телефона ти и знае единствено, че ти си напуснал Италия, за да се срещнеш с нас. Ще използваме това в наша полза. Ще пратим Балтазар при Сейчан и Ковалски. Така тримата ще могат да потеглят веднага за Ормуз и ще имат аванс. Пак те ще трябва да намерят третия ключ. Щом Насър пристигне, нашата задача е да го забавим колкото се може повече. Ала заради родителите ми рано или късно сигурно ще се наложи да го пратим по вярната следа.
— Където с малко късмет Сейчан вече ще е открила последния ключ — довърши Вигор.
— И тогава ще имаме нещо, с което да се пазарим — каза Грей. Въпреки всичко обаче Грей знаеше, че успехът на сложния му план зависи от едно-единствено нещо.
От това дали Пейнтър ще намери начин да освободи родителите му.
И от още нещо, разбира се — от това самият той да не е допуснал груба грешка в преценката си.
Сейчан чакаше в хотелската стая е изглед към западния вход на Хагия София. Седеше до прозореца, на петия етаж. Бузата й беше опряна до приклада на снайпер „Хеклер amp; Кох“ PSG1. Сейчан се взираше през телескопичния мерник, фокусиран върху площада пред църквата.
Беше видяла как полицията идва и скоро след това си тръгва.
Какво беше станало?
Ковалски се беше проснал на леглото зад нея, ядеше маслини и чистеше петте пистолета и едрокалибрената карабина НАТО А — 91.
Бяха ходили на пазар, за да попълнят запасите си.
Ковалски си свиркаше, без да спира да премята костилка от маслина из устата си. И определено започваше да й лази по нервите. Но поне беше „на ти“ с оръжията.
От поста си Сейчан имаше чист изглед към улицата, парка и площада. Следеше дали някой няма да прояви по-особен интерес към църквата, извън туристите, които поспираха да щракнат някоя и друга снимка и продължаваха по пътя си. Следеше и за по-обемист багаж, който да скрие тежко въоръжение.
Дотук нищо подозрително. Или това, или преценката й започваше да сдава багажа.
С особено внимание наблюдаваше всички, които влизаха и излизаха в храма-музей през западните Императорски порти. Нагласила беше фокуса така, че да вижда ясно лицата. Стремеше се да ги запомня. Ако едни и същи хора влизаха и излизаха периодично, това би било знак, че мястото е под наблюдение.
А тя искаше да знае къде са позиционирани вражеските единици.
В случай че се стигнеше до престрелка.
Дотук нищо, което беше адски странно.
Къде бяха хората на Насър? Досега трябваше да са пристигнали и да са заели позициите си. Гилдията разполагаше с предостатъчно ресурси в Истанбул. Новите им оръжия бяха достатъчно доказателство за това. Дали пък Насър не беше предпочел икономичен режим на работа? Да сведе до минимум живата сила? Колкото по-малко бяха хората му, толкова по-лесно щяха да се слеят с фона.
Въпреки това й се струваше нелогично.
— Нещо не е наред — измърмори тя и мерникът й кривна леко встрани.
Каква игра играеше Насър?
Съсредоточи вниманието си върху картината долу. Висок мъж излезе от църквата. Вървеше с дълги крачки, спокойно. Сейчан фокусира обектива върху него и приближи брадатото му лице.
Е, това вече беше нещо друго.
Не знаеше името му, но го беше виждала и преди. Беше се срещнал с Насър преди две години и му беше предал дебел плик. Тогава Насър не знаеше, че Сейчан го е проследила и е документирала срещата му. Снимките на непознатия агент сега лежаха в трезора на една швейцарска банка. Един вид застраховка за черни дни.
Или за слънчев ден като днешния.
— Нищо чудно, че Насър я кара икономично — измърмори тя. Копелето си имаше вътрешен човек в Хагия София. Това не предвещаваше нищо добро. Щом този тип си тръгваше, значи някой беше поел поста му.
Високият спря насред площада и извади от джоба си телефон.
Сигурно се обаждаше на Насър да го уведоми, че плячката му е на сигурно място в църквата.
Собственият й мобилен телефон зазвъня.
Странно.
Тя посегна слепешката към апаратчето, натисна копчето за приемане на разговора и го вдигна към ухото си.
