— Ало?
— Здравейте — отговориха бодро от другия край на линията. — Опитвам се да се свържа със Сейчан. Казаха ми да се обадя на този номер, за да се уговорим къде да се срещнем. С гореща препоръка от страна на двама души — един свещеник и един американец.
Сейчан настръхна, докато слушаше, и едновременно с това следеше лицето на мъжа долу: устните му се движеха в пълен синхрон с гласа в ухото й.
— Аз съм Балтазар Пиносо, от ватиканския отдел по история на изкуството.
Ако не друго, сега поне разполагаше с име, което да прикачи към снимката на Насър с непознатия. Балтазар Пиносо. Оперативен агент на Гилдията. Пое дълбоко въздух през носа. Насър не просто имаше вътрешен човек в църквата — имаше свой човек в собствената им група.
Сейчан се срита мислено. Не в Сигма имаше къртица на Гилдията. А във Ватикана.
— Ало? — каза мъжът долу с лека тревога.
Сейчан притисна по-силно буза до приклада на снайпера и се прицели.
Време беше да запушат теча.
— Ковалски… — прошепна тя.
— Мда?
— Всеки момент ще се разхвърчат лайна.
— Крайно време беше! Сейчан натисна спусъка.
10.
От трън та на глог
Слава на Бога, коктейлът най-после беше свършил.
Лиза побърза да разкопчае коприненото сако с ръчно везани мъниста, което носеше над черната си вечерна рокля. Марковият тоалет далеч надхвърляше бюджета й — беше заварила роклята да я чака положена грижливо на леглото й, когато се прибра в каютата си да се приготви за соарето на Райдър Блънт в чест на приставането им в пиратското леговище.
Доктор Девеш Патанджали сигурно беше избрал лично роклята от луксозните бутици на търговската палуба. Само по себе си това беше достатъчна причина да я съблече по най-бързия начин. Изобщо не беше искала да ходи на партито, но Девеш не й остави друг избор. Така тя се беше озовала в личния апартамент на Райдър заедно с другите високопоставени гости и старши персонал.
Шампанско и охладени вина се лееха в изобилие. Сервитьори с ливреи разнасяха сребърни подноси с ордьоври, а голямата маса в единия край на салона беше отрупана с хайвер и малки препечени филийки. Очевидно бяха оцелели достатъчно членове на корабния оркестър, за да се сформира струнен квартет. Музикантите свиреха тихо на балкона под залязващото слънце, но скоро вятърът се засили, заваля дъжд и те се прибраха.
Бурята набираше сила цяла вечер, скоро затрещяха и гръмотевици. Но поне не застрашаваше кораба, който клечеше спокойно на завет в лагуната на потъналия вулкан. Все пак слуховете за наближаващ тайфун и свързаните с това неотложни задачи сложиха преждевременно край на празненството.
Беше продължило има-няма два часа.
Лиза остана по гащета и сутиен. Въздъхна с облекчение, после нахлузи дънките си и навлече широка блуза. Тръгна боса към леглото да вземе чантичката — още един подарък от доктор Патанджали. Изискана вечерна чанта на Гучи със сребърни пискюли. Етикетът с цената още висеше на мястото си.
Над шест хиляди долара.
Ала онова, което се криеше в нея, беше по-ценно. По време на партито Райдър дискретно й беше предал два предмета, които едва ли фигурираха в официалния списък на коктейлната декорация и които Лиза побърза да прибере в чантичката си.
Малка радиостанция и пистолет.
А новината, която вървеше в комплект с тях, беше още по-вълнуваща.
Монк беше жив!
И беше на кораба!
Лиза бързо пъхна пистолета под колана на дънките си и пусна блузата отгоре. После, с радиото в ръка, отиде при вратата, долепи ухо до нея и се ослуша.
По принцип при вратата й нямаше постови. Цялото крило беше отцепено — с постове при стълбището и при асансьорите. Девеш я беше настанил във вътрешна каюта, само на две врати от стаята на пациентката й, която все така спеше в катотоничен ступор.
След като не чу нищо необичайно, Лиза настрои радиостанцията на осми канал и нагласи на главата си слушалката и прикрепения към нея микрофон. Натисна бутона за предаване.
— Монк, чуваш ли ме? Край. Зачака.
Първо се чу статичен шум, после и познат глас:
— Лиза? Слава Богу! Значи Райдър ти е дал радиото. А пистолета? Край.
— Да. — Много й се искаше да го разпита за всичко, как е оцелял и така нататък, но не му беше сега времето. Имаше си по-неотложни тревоги. — Райдър каза, че имаш някакъв план.
— „План“ едва ли е най-точната дума. По-скоро лудо бягство с елементи на импровизация.
— На мен ми звучи добре. Кога?
— С Райдър трябва да се чуем след няколко минути за последни уточнения. Трябва да сме готови в девет нула-нула. Това важи и за теб. И не се разделяй с пистолета. — След това й изложи накратко плана си.
Тя му помогна с някоя и друга подробност, после си погледна часовника. „По-малко от два часа“.
— Да кажа ли на още някой? — попита Лиза. Дълга пауза.
— Не. Съжалявам. Единствената ни надежда за успех е Да сме колкото се може по-малко, да действаме светкавично и да се измъкнем под прикритието на бурята. Райдър държи личната си лодка на плъзгащ се жлеб дясно на борд. А твоят приятел Джеси ми осигури карта. На трийсетина морски мили оттук има малко градче. Идеята е да се доберем Дотам и да вдигнем тревога.
— Джеси ще дойде ли с нас?
Този път паузата беше дори по-дълга. Лиза отново натисна бутона за предаване.
— Монк?
Въздишка долетя през слушалката в ухото й.
— Хванаха Джеси. Хвърлиха го през борда.
— Какво? — Спомни си усмихнатото му лице и непресъхващото му чувство за хумор. — Той… мъртъв ли е?
— Не знам. Ще ти кажа повече, когато се срещнем. Стана й много мъчно за младежа, макар познанството им да беше продължило само няколко часа. Толкова мъчно, че гласът й се изгуби някъде зад топката, заседнала в гърлото й.
— Точно в девет — повтори Монк. — Дръж радиото при себе си, но така, че да не се вижда. По-късно пак ще се свържа с теб. Край.
Лиза махна слушалката и стисна с две ръце радиостанцията. Реалността на твърдата пластмаса й помогна да се съсредоточи. След два часа щяха пак да са заедно.
Навън изтрещя нова гръмотевица.
Тя натика радиото в джоба си, сгъна и прибра слушалката с микрофончето. Надяваше се широката блуза да скрива издутината.
Впери поглед във вратата на каютата. Щом щяха да бягат, по-добре да не тръгва с празни ръце. В стаята на пациентката й имаше безценна информация във вид на компютърни файлове.
Имаше също компютър и DVD записвачка.
Беше говорила с Анри и доктор Милър на партито при Райдър. Почти шепнешком те й бяха казали как Девеш и екипът му събирали проби от различни токсични бактерии, създадени от щама на Юда, като подбирали най-смъртоносните, и ги съхранявали в инкубационни камери в ръководена от вирусолога на
