Девеш лаборатория, до която „външните“ учени нямали достъп.
— Според мен правят експерименти и с известни патогени — беше добавил доктор Милър. — Излагат ги на вируса.
Видях да носят към онази лаборатория запечатани комплекти стъкълца, маркирани с Bacillus anthracis и Yersinia pestis.
Бактерии на антракс и Черната чума.
Анри заключи, че Девеш сигурно се надява да създаде суперщамове на тези смъртоносни патогени. По време на разговора им една дума остана неизречена, макар тъкмо в нея да се заключаваше причината за цялата тази дейност.
Биотероризъм.
Лиза отново си погледна часовника и тръгна към вратата. Единственият шанс светът да се спаси от незнайните чуми, които Гилдията колекционираше и произвеждаше, се криеше в данните за състоянието на нейната пациентка. И колкото повече данни успееше да открадне Лиза, толкова по-добре. Тялото на жената беше в процес на самоизцеление, очистваше се, изхвърляше от тъканите си токсичните бактерии.
Как и защо?
Девеш беше прав за Сюзан Тунис.
„В тази пациентка е ключът към всичко“.
Лиза не можеше да си тръгне, без да е взела колкото се може повече информация.
Трябваше да поеме този риск.
Отвори решително вратата и измина броените метри до стаята на Сюзан Тунис. Кръглото фоайе с концентрираните околовръст научни лаборатории още гъмжеше от хора. Отнякъде се чуваше кънтри музика, но певецът, колкото и да беше странно, каканижеше на китайски. Въздухът миришеше на дезинфектант, долавяше се и по-слаба, някак землиста миризма.
Лиза срещна за миг погледа на въоръжения пазач, който патрулираше из фоайето около струпаните на купчина празни сандъци и неприбрано оборудване. Откъм коридора зад нея се чуваха гласовете на още пазачи.
Спря пред стаята на Сюзан Тунис, прокара през четеца картата, дадена й от Девеш, и влезе. Както обикновено, в стаята дежуряха двама санитари. Девеш не оставяше и за миг ценната си пациентка сама.
Единият се беше излегнал на стол в големия салон, вирнал крака на леглото, и гледаше телевизия с намален звук. По вътрешнокорабния канал даваха някакъв холивудски филм. Другият беше при пациентката в ярко осветената спалня и записваше в картона жизнените й показатели, които се отчитаха на всеки четвърт час.
— Бих искала да остана насаме с пациентката за малко — каза Лиза.
Едрият мъж, с бръсната глава и болнична манта, беше като близнак на колегата си в предната стая. Така и не беше запомнила имената им и за себе си ги наричаше Хърбел и Щърбел, макар да бяха високи и яки.
Поне говореха английски, ако не друго.
Санитарят сви рамене, подаде й картона и отиде при колегата си.
Светкавица раздра мрака, последвана от гръм. Ярката светлина обля за миг света от другата страна на балконските врати — лагуната и гъстата гора, — после мракът ги погълна отново.
Дъждът се лееше като из ведро.
Лиза си сложи маска и хирургически ръкавици. Приближи се до пациентката и взе офталмоскопа от количката с инструменти. Редовно следеше странната аномалия в очите на жената, аномалията, за която не беше казала на Девеш. Преди да тръгне, искаше да погледне още веднъж.
Дръпна назад изолационната палатка, наведе се и внимателно повдигна с пръст клепача на лявото око. После включи светлинката на офталмоскопа и нагласи фокуса. Наведе се още по-ниско и се зае да огледа очното дъно.
Всички ретинални повърхности изглеждаха нормални и здрави — макулата, сляпото петно, кръвоносните съдове. Аномалията не се забелязваше веднага, защото не беше от структурно естество. Като се стремеше да не мърда, Лиза изключи лампичката на офталмоскопа. Продължи да се взира през лещата на инструмента..
Задната част на окото, цялата ретинална повърхност, светеше леко със своя собствена млечна светлина. Ретиналните тъкани се бяха сдобили с някаква странна фосфоресцентност. Светлината се беше появила най-напред около сляпото петно, където зрителният нерв свързваше мозъка с окото. Но за последните няколко часа сиянието се беше разпространило навън и сега засягаше цялата ретинална повърхност.
Беше чела докладите за първата проява на заразата — как морето край острова светело заради фосфоресцентна цианобактерия на местата, засегнати от цъфтежа на водораслите.
А сега светеше окото на пациентката.
Трябва да имаше някаква връзка. Но каква?
Водена от интуицията си, Лиза тайно беше извършила втора лумбална пункция. Искаше да знае дали нещо в мозъчната течност се е променило. Резултатите трябваше вече да са готови и да я чакат в компютъра.
Довърши прегледа, свали ръкавиците и маската и тръгна към компютъра. Беше в ъгъла и не се виждаше от съседната стая.
Извика менюто на лабораторните изследвания. Резултатите от пункцията наистина бяха пристигнали. Плъзна поглед по химичния анализ. Протеиновите нива се покачваха, но извън това не се беше променило нищо. Извика микроскопското изследване. Установено беше наличие на бактерии.
Цианобактерии.
Точно както беше предполагала.
Докато бе преминавал през отслабената кръвно-мозъчна бариера, щамът на Юда си беше довел и компания.
Компания, която растеше и се множеше.
Лиза бе очаквала именно такива резултати и беше направила някои предварителни проучвания. Цианобактериите бяха сред най-древните бактериални щамове. Бяха и едни от най-старите известни фосили в света. Датирани на почти четири милиарда години, цианобактериите бяха едни от първите форми на живот на Земята. Бяха уникални и с това, че също като растенията можеха да превръщат слънчевата светлина в храна чрез процеса на фотосинтеза. Повечето учени дори ги смятаха за предтечите на съвременната растителност. Тези древни бактерии се бяха оказали и изключително адаптивни. Разпространили се бяха във всички ниши на околната среда — живееха в солена и в сладка вода, в почвата и дори в голите скали.
А сега, с помощта на щама на Юда, се бяха настанили и в човешкия мозък.
Сиянието в окото на пациентката подсказваше, че цианобактериите в мозъка са преминали в окото по зрителния нерв и са на път да се установят там.
Защо обаче?
Забеляза, че лаборантът е използвал нейната проба, за да направи ново микроскопско сканиране за щама на Юда, Стана й любопитно и извика образа на екрана. И ето го пак — истинския злосторник в цялата тази история. Двадесетостенникът с тънки пипалца при всеки връх.
Спомни си собствените си думи, казани при друг случай. „Никой организъм не е зъл просто от любов към злото“. Еволюционната цел на всяко същество е да оцелее, да се множи и да процъфтява.
Файлът имаше линкове към първоначалните снимки на вируса. Лиза извика и тях.
Старите и новата. Едни до други. Еднакви.
Посегна да затвори файла, но пръстът й се спря над копчето.
Не…
Ръката й потрепна.
Разбира се…
Избухна светкавица, ослепително ярка през балконските врати, последвана почти веднага от силен гръм. Лиза подскочи стреснато. Целият кораб се разтресе заедно с нея. Вратите на балкона
