издрънчаха.
Светкавицата беше ударила точно над кораба.
Осветлението в стаята примигна, после угасна напълно. Лиза вдигна очи точно в този момент. Стаята тънеше в мрак.
Санитарите в съседната стая се заоплакваха на висок глас.
Лиза стана.
Мили Боже…
После лампите светнаха по-ярко от обичайното. Изглежда, нещо не беше наред с мощността на тока. Компютърът изсвири възмутено и угасна със силно изпукване. Телевизорът в другата стая изгуби сигнал, но след миг отново се чу диалог от филма.
Лиза стоеше като вкаменена от внезапния шок.
Не откъсваше поглед от жената в леглото. Краткият миг тъмнина й беше отворил очите за ново откритие. Нима никой не беше гасил лампите в стаята? Или пък феноменът беше съвсем нов?
Не само очите на жената светеха.
Преди осветлението да се включи отново, лицето и видимите под тънката нощница части от ръцете и краката на пациентката бяха излъчвали мека светлина, която се губеше под яркото изкуствено осветление.
Цианобактериите не бяха само в очите й… а навсякъде.
Лиза беше така поразена от откритието си, че минаха няколко секунди, преди до съзнанието й да стигне нещо друго — очите на пациентката бяха отворени и гледаха право в нея.
Напуканите устни помръднаха.
Думите бяха толкова тихи, че Лиза не толкова ги чу, колкото разчете смисъла им по движението на устните.
— К-коя сте вие?
Гласът стигаше до него по слушалката на радиостанцията. Монк се качваше по стълбите от долните нива. Беше слязъл долу да провери какъв е достъпът до частния док на Райдър Блънт, където милиардерът държеше лодката си. Охрана там нямаше. Сигурно малцина знаеха за спускателния механизъм, предназначен за лично ползване от собственика на кораба.
— Електронният ключ за люка е у мен — тъкмо казваше Райдър. — Измъкна ли се оттук, ще сляза долу и ще подготвя лодката за спускане. Ти ще можеш ли сам да измъкнеш доктор Къмингс?
— Да — каза Монк в микрофончето. — Колкото по-малко шум се вдигне, толкова по-добре.
— И си подготвил всичко?
— Да, мамо. — Монк въздъхна. — След половин час ще съм готов. Когато ти дам знак, знаеш какво да правиш.
— Разбрано. Край.
Монк стигна до следващата стълбищна площадка, свърна към един служебен килер и извади одеялото, възглавницата и дрехите, които беше скрил там.
Слушалката в ухото му изжужа отново.
— Монк?
— Лиза? — Погледна си часовника. Рано беше. Пулсът му се ускори. — Нещо не е наред ли?
— Не. Просто… Малка промяна в плана. Трябва да вземем още един човек.
— Кой?
— Пациентката ми. Тя се събуди.
— Лиза…
— Не можем да я оставим тук — настоя тя. — С нея става нещо много странно и то е ключът към всичко. Не бива да я оставяме в ръцете на Гилдията.
Монк издиша бавно през нос, преценяваше възможностите.
— Може ли да се движи?
— Слаба е, но може да върви. Така поне мисля. Няма как да проверя, защото при нея има санитари. Обаждам ти се от моята каюта. Оставих я за малко сама, заръчах й да се прави, че още е в безсъзнание.
— И казваш, че тази жена е много важна?
— Абсолютно.
Монк й зададе още няколко въпроса, уточни някои допъляителни подробности, като променяше плана в движение. Накрая Лиза затвори, за да подготви нещата от своята страна.
— Райдър? — каза Монк.
— Чух — обади се австралийският милиардер. — Радиото ми беше включено.
— Ще трябва да ускорим нещата.
— Без майтап? Ти кога тръгваш?
Монк свали предпазителя на оръжието си.
— Веднага.
Лиза се върна в съседната каюта. Беше си облякла пуловер. Преди да излезе, се беше оплакала на санитарите, че й е студено — претекст да се върне за малко в каютата си, за да се свърже с Монк.
Когато влезе, Хърбел и Щърбел още зяпаха филма по телевизията. В момента се вихреше престрелка. А реалността май скоро щеше да се превърне в имитация на изкуството.
Е, дано не се стигнеше дотам.
Лиза се обърна към съседната стая… и насмалко да ахне.
Доктор Девеш Патанджали стоеше до леглото, сплел пръсти зад гърба си. Сюзан лежеше неподвижно под изолационната палатка, очите й бяха затворени, дишането — равномерно.
Девеш изобщо не трябваше да е тук.
— А — каза той, без да се обръща. — Как е нашата пациентка, доктор Къмингс?
Вратите на асансьора се отвориха със звън пред президентския апартамент. Монк, уморен и раздразнен, тръгна по коридора. Носеше сгънато одеяло и възглавница.
Приближаваше двамата пазачи на пост пред двойната врата.
Единият седеше на стол, другият се отблъсна от стената на която се подпираше.
— Давай — каза отсечено Монк в микрофончето на радиостанцията си.
Това беше уговореният сигнал.
Приглушен изстрел се чу иззад вратата на апартамента — Райдър беше отстранил постовия вътре.
Пазачът до стената се обърна стреснато.
Монк не чака повече. Вдигна и двете си ръце — във всяка държеше пистолет — единия пъхнат в калъфката на възглавницата, другия увит в одеялото. Опря възглавницата в гърба на мъжа и натисна спусъка. Докато онзи падаше с прекъснат гръбнак, Монк пусна втори куршум в главата му.
Трупът още не беше стигнал земята, когато Монк се обърна към мъжа на стола и насочи увития в одеялото пистолет.
Натисна спусъка… два пъти.
Лиза влезе в спалнята.
— Доктор Патанджали, добре, че сте тук — каза тя и преглътна стомашния сок, който лъжата качи в
