гърлото й. Трябваше да разкара Девеш по най-бързия начин. Монк знаеше само за двамата санитари в предната стая.
Девеш се обърна към нея.
Лиза прибра един непокорен кичур зад ухото си и въздъхна с престорена умора. Сърцето й се блъскаше като полудяло в гърдите.
— Исках да видя резултатите от лумбалната пункция, която направих по-рано. Но… — Махна към компютъра. — Токовият удар повреди процесора. Искаше ми се да видя резултатите, преди да си легна.
— Защо не помолихте някой от санитарите да ги вземе от лабораторията на доктор Полъм?
— Там няма никой. Надявах се, че вие ще ми съдействате. Девеш въздъхна.
— Разбира се. Тръгнал бях към каютата си. Ще се обадя по телефона на доктор Полъм да ви прати резултатите на разпечатка.
— Благодаря.
Девеш тръгна да излиза, но на прага спря и се обърна. Лиза се напрегна.
— Бяхте много красива на партито. Наистина.
С огромно усилие на волята Лиза запази самообладание.
— Благодаря. Той си тръгна.
Лиза се приближи с бързи крачки към леглото, продължаваше да се тресе от нерви. Наведе се и прошепна в ухото на Сюзан:
— Ще махна системите и датчиците. Тръгваме.
Сюзан кимна. Устните й оформиха едно беззвучно „благодаря“.
Докато махаше интравенозната система, Лиза забеляза следите от сълзи, стекли се по страните на Сюзан към възглавницата. Преди да излезе, за да говори с Монк, Лиза й беше казала за смъртта на съпруга й. Чела беше доклада от аутопсията.
Сега стисна леко рамото на жената.
За щастие Девеш не беше забелязал сълзите.
Монк пресичаше с бърза крачка външната дясна палуба, прегърбен под шибания от вятъра дъжд. Палубата тънеше в мрак; малкото лампи хвърляха бледи ореоли светлина, които само подчертаваха тъмнината наоколо. Черни облаци се гърчеха гневно над гигантската изплетена над острова мрежа. Светкавици плискаха мигновен блясък като далечна канонада от бойно поле. Гръмотевиците трещяха толкова начесто, че на моменти се застъпваха.
След първия си разговор с Лиза Монк беше огледал необходимия им участък от палубата и беше приготвил всичко необходимо. Но тогава не знаеше, че ще им трябва втора примка. Е, просто щеше да издърпа жените една след друга.
А за тази цел му трябваше допълнителна сила.
Райдър подтичваше след него, облечен в дрипавите одежди на местен жител, също като Монк. Подготовката на лодката щеше да почака.
— Насам! — извика Монк през плющенето на дъжда и напора на вятъра.
Някакъв шезлонг се хързулна покрай него. Вятърът беснееше все по-яростно. До един час трябваше да се махнат оттук, ако искаха да избегнат беса на приближаващия тайфун.
Плетеният покрив над главите им се тресеше и пукаше.
Монк стигна до мястото, където беше скрил въже и пожарникарска примка, откраднати от корабния запас за извънредни ситуации.
— Изтегли го до парапета! — каза на Райдър и се наведе през ръба.
Огледа напрегнато корпуса. Не се виждаше добре, но две нива по-надолу трябваше да се намира балконът на каютата, където Лиза се грижеше за пациентката си. Именно там беше точката за изход в плана на операцията им.
Още по-надолу тъмната лагуна отразяваше оскъдните светлинки на кораба. Малки вълни се плискаха в корпуса, на завет в сянката на високите вулканични стени. Тъкмо се обръщаше към Райдър, когато погледът му улови някакви отблясъци във водата. Не бяха отражение, а идваха от дълбочина. Яркосини и огненочервени.
Това пък какво беше, мамка му?
Разклонена светкавица лумна в небето, удари покривната мрежа и обля лагуната със светлина. Монк се сви зад парапета. Радиално от точката на удара по стоманените опори на мрежата плъзнаха високоволтови сини дъги и припукващи пламъци. Явно цялата конструкция беше заземена и действаше като гигантски гръмоотвод.
Райдър се примъкна до него при парапета. Беше преметнал навитото въже на рамото си. Прехвърли примката през парапета и я спусна с опитни движения. Примката се изравяй с балкона и се залюля под напора на вятъра.
— Ще се спусна долу-извика Монк в ухото му. — Ще обезвредя санитарите, после ти ще трябва да ме издърпаш обратно. След това двамата ще изтеглим жените.
Райдър кимна. Знаеше какъв е планът. Монк го повтори, с надеждата че Райдър ще предложи да си сменят местата.
Уви, не го направи.
Умен човек. Нищо чудно, че беше станал милиардер.
Монк се прехвърли през парапета, уви единия си крак около въжето и се оттласна леко навън. Като контролираше спускането си с протезата, се хлъзна по мокрото въже. Краката му се спряха в примката.
Висеше с лице към отворената врата на балкона, полюляван от вятъра. Пердетата бяха дръпнати наполовина, но в стаята светеше и Лиза се виждаше съвсем ясно. Някакъв огромен мъж я беше притиснал към балконската врата, стискаше я за шията и тя едва докосваше с пръсти пода.
Е, веселбата определено започваше.
Лиза висеше в хватката на Хърбел, който я стискаше здраво за гърлото. Беше си наврял носа в лицето й и крещеше, пръскайки слюнка:
— К’во правиш със системите ма, кучко смотана? Какво правеше, сваляше ги — всички включени в Сюзан системи, уринарния катетър, интравенозната система, централния източник. Подготвяше я за бягството. За жалост филмът в съседната стая беше свършил, Хърбел беше станал да пусне една вода и на път към тоалетната беше минал достатъчно близо до свързващата двете стаи врата, за да разбере, че нещо не е наред.
Щърбел, от своя страна, проверяваше пациентката. Обърна се към побратима си и заговори бързо на руски. Лиза не разбра казаното, но от тона ставаше ясно, че нещо никак, ама никак не е наред.
Лошо.
Все така притисната с гръб към вратата на балкона, Лиза усети как някой почуква по стъклото зад нея.
„Моля те, Господи, дано да е Монк!“ Посегна зад гърба си и успя да стигне с върха на показалеца си до резето. Повдигна го със сетни сили нагоре.
Вратата се отвори и я повлече със себе си.
Изненадан от неочаквания маньовър, Хърбел загуби равновесие, политна напред и разхлаби хватката си около гърлото й. Лиза се опита да остане на крака, но тупна безславно по задник.
Нечия ръка се стрелна мълниеносно през отворената врата на балкона, сграбчи Хърбел за предницата на мантата и го издърпа навън. Приглушен изстрел, после затихващ вик.
Хърбел току-що се беше уредил с непредвидена баня.
Щърбел отстъпваше към другия край на леглото и се мъчеше да измъкне пистолета от презраменния си кобур, толкова сащисан, че не се сещаше да извика. Лиза посегна към собственото си оръжие, но установи, че е седнала отгоре му.
