— Идвам! — извика той, отиде до вратата и размаха магнитната си карта, за да отключи.
Монк се качи в чакащото пред гарата такси. Партньорът му вече се бе настанил на задната седалка и даваше указания на шофьора.
— Лаборатория „Карл Икан“ в кампуса на Принстън. Намира се на Вашингтон Роуд.
Монк седна до него, оправи сакото си и се облегна. Загледа се в изработеното по поръчка куфарче „Танър Крол“ и прокара ръка по английската кожа. Кат му го беше подарила преди два месеца по случай годишнината му, когато се върна официално на работа, макар и непълноценно. Разбираше неизреченото послание на скъпия подарък. Кат беше повече от щастлива, че ще се занимава с бумаги и ще провежда рутинни инструктажи и разпити. Каквото и да е, стига да е далеч от неприятностите.
Въздъхна.
Джон Крийд седеше свит на мястото си. Макар и кльощав като недохранен териер, беше дълъг близо два метра. Беше от новопостъпилите в Сигма — гладко избръснат, с дълга червена коса и луничаво лице. Въпреки момчешките му черти изражението му си оставаше кисело.
Монк се намръщи и му зададе въпроса, който го тормозеше, откакто се запознаха.
— Е, хлапе, на колко си години? Четиринайсет? Или петнайсет?
— Двайсет и пет.
Монк се помъчи да скрие съмнението си. Това изглеждаше невъзможно. „Само седем години разлика?“ Раздвижи протезата си. Чудесно осъзнаваше, че за седем години могат да се случат страшно много неща. Вгледа се за първи път по-внимателно в спътника си и се помъчи да го прецени.
По пътя от Вашингтон Монк се бе запознал подробно с биографията на д-р Хенри Малой, но знаеше съвсем малко за партньора си. Крийд беше от Охайо, беше напуснал медицинския факултет след първата година и бе служил две смени в Кабул като пехотинец. Попадение на шрапнел от самоделна бомба го беше направило куц. Опитал да служи трета смяна и бил уволнен, макар че подробностите не бяха съвсем ясни. Поради резултатите от тестовете и квалификацията си беше вербуван в Сигма и обучен по генетика в Корнел.
Въпреки всичко изглеждаше като гимназист.
— Е, младок — продължи Монк, — от колко време си на служба?
Крийд го изгледа спокойно. Явно беше свикнал да го подкачат заради бебешката му физиономия.
— Завърших Корнел преди три месеца. От два месеца съм във Вашингтон. Все още се установявам.
— Значи това е първото ти назначение?
— И на това ако му викаш назначение… — промърмори Крийд и се загледа навън.
Макар напълно да споделяше мнението му, Монк настръхна.
— Няма нищо тривиално, когато става дума за работа на терен. Всеки детайл е от значение. И най- малкото сведение може да реши или да скапе случая. Трябва да научиш това, младок.
Крийд го погледна. Киселата му физиономия се смени с леко смутена.
— Добре. Схванах.
Монк скръсти ръце. Не беше особено доволен.
„Хлапета. Мислят си, че знаят всичко“.
Поклати глава и се загледа навън. Таксито вече влизаше в кампуса на Принстън. Мястото изглеждаше така, сякаш някаква зелена част от Англия бе стоварена насред Ню Джързи. Есенните листа се стелеха по зелените поляни, бръшлянът се виеше по внушителните готически сгради, дори общежитията сякаш бяха взети от литография на „Къриър енд Айвс“.
Пътуването през този пасторален свят не отне много време. Не след дълго таксито спря и двамата слязоха.
Лаборатория „Карл Икан“ се намираше в ъгъла на обширна зелена площ. Докато повечето от постройките в Принстън бяха от 18 и 19 в., лабораторията беше построена само преди няколко години и представляваше поразителен образец на модерната архитектура. Две правоъгълни сгради се издигаха перпендикулярно една на друга и в тях се намираха основните лаборатории. Свързваше ги двуетажен извит атриум, който гледаше към парка.
Именно там трябваше да се срещнат с д-р Малой.
— Готов ли си? — попита Монк и си погледна часовника. Бяха закъснели с пет минути.
— За какво?
— За разговора.
— Мислех, че ти ще говориш с професора.
— Не позна. Твой е, младок.
Крийд изсумтя.
— Добре.
Влязоха в атриума. Извитата двуетажна стена от стъкло гледаше към поляната на парка. Дванайсетметрови жалузи разделяха прозорците и бяха нагласени така, че да следят движението на слънцето. Сега хвърляха дълги сенки, които пълзяха по столове и маси. Студенти седяха и разговаряха на групички с неизменните чашки кафе в ръце.
Монк се огледа и видя мястото, където трябваше да се срещнат с д-р Малой. Трудно можеше да се пропусне.
— Насам — каза той и поведе спътника си.
До стълбището имаше скулптура, издигаща се на височина цял етаж. Приличаше на наполовина стопена раковина. Дори и да не го знаеше, щеше да познае архитектурния дизайн на Франк Гери. Раковината криеше в гънките си малко място за срещи. Няколко души вече седяха на правоъгълна заседателна маса.
Монк се насочи към тях. Когато приближи, осъзна, че всички са прекалено млади. В куфарчето му имаше снимка на д-р Малой. Него определено го нямаше тук.
Може би беше дошъл и си бе тръгнал, понеже посетителите му закъсняват?
Излезе от раковината и извади мобилния си телефон. Набра номера на кабинета на доктора. След много позвънявания се включи гласова поща.
„Ако си е тръгнал и съм бил целия този път за нищо…“
Набра друг номер — на асистента му.
Отговори Монк набързо обясни за отсъствието на д-р Малой.
— Няма ли го? — попита асистентката.
— Няма никой, само хлапета, които приличат на прекалено млади за студенти.
— Знам — разсмя се жената. — Стават все по-млади, нали? Съжалявам, но явно доктор Малой е все още в лабораторията си. Там го видях за последно, а той никога не чува мобилния си. Способен е да се съсредоточи до такава степен, че да пропусне и лекция. Точно от това се опасявах, затова се задържах тук. Много е развълнуван от последното си откритие.
Монк се сепна от последните думи. Да не би професорът да беше попаднал на нещо, което да помогне на случая?
— Вижте — продължи жената, — в момента съм от другата страна на улицата срещу кабинета ми, имам малко работа с лаборанта си. Има подлез, който свързва моята сграда с вашата. Питайте някой студент. Ще ви издействам карта от администратора и ще ви чакам долу. Лабораторията на доктор Малой е в подземния етаж. Предполагам, че би искал лично да ви покаже ДНК образеца.
— Добре. Ще се видим долу. — Монк прибра телефона в джоба си и махна на Крийд. — Хайде. Отиваме направо в лабораторията на професора.
Една студентка с много тесен пуловер ги упъти и Монк поведе партньора си към подземния етаж. Подлезът не беше труден за откриване.
Докато приближаваха входа на тунела, от другата страна им махна жена на средна възраст. Монк махна в отговор. Жената забърза задъхано с протегната ръка.
— Андреа Солдърич — представи се тя.
След като се запознаха, ги поведе по съседния коридор. Приказваше непрекъснато и явно бе
