нервна.
— Тук има само няколко лаборатории. Човек лесно може да се изгуби. Повечето помещения са складове и технически отделения… а, също и вивариумът, където държат опитните животни. Департаментът по генетика държи лабораторията си тук, за да ограничи достъпа на озон. Ето там е. — Вдигна магнитната си карта и се приближи до една от вратите, без да спира да говори. — Администраторът на департамента се опита да се обади в лабораторията. Никой не отговори. Само ще надникна. Сигурна съм, че не е напуснал кампуса.
Размаха картата и натисна дръжката. Херметичната врата се отвори и Монк моментално надуши острата миризма на дим — а наред с нея и нещо друго, като опърлена коса. Посегна към Андреа, но закъсня — тя видя какво има вътре. На лицето й се изписа объркване, после ужас. Вдигна ръка да прикрие устата си.
Монк я издърпа настрани и я бутна към Крийд.
— Дръж я тук.
Пусна куфарчето, посегна към кобура под мишницата си и извади служебния си пистолет, „Хеклер и Кох“ калибър 45. Андреа се извърна и зарови лице в рамото на Крийд.
— Имаш ли оръжие? — попита го Монк.
— Не… нали дойдохме просто за разговор.
Монк поклати глава.
— Нека позная, младок. Никога не си бил бойскаут. И без да чака отговор, влезе в лабораторията, като покри възможните места за атака. Сигурен беше, че нападателят отдавна не е тук, но нямаше намерение да рискува. Д-р Хенри Малой бе вързан за един стол в средата на помещението. Главата му бе клюмнала на гърдите. Под стола имаше локва кръв.
Компютърът зад него бе превърнат в овъглена развалина.
Монк се огледа. Бяха изключили детекторите за дим.
Отиде до професора и провери пулса му. Нищо. Тялото обаче бе все още топло. Забеляза счупените пръсти. Ученият беше измъчван. Най-вероятно за информация.
Убийството бе с майсторски удар с нож в гърдите. Ако можеше да се съди по бързата смърт, Малой бе проговорил.
Монк подуши въздуха. До тялото миризмата на изгорено бе по-силна. Леко повдигна брадичката на убития. Главата се отметна назад и разкри източника на миризмата. Дамгата беше в средата на челото, с мехури по краищата, прогорила цялата плът до костта.
Кръг и кръст.
Тих звън насочи вниманието му към вратата. Беше от мобилен телефон. Монк се върна в коридора — не искаше да замърсява местопрестъплението.
Андреа бе с телефон на ухото. Очите й бяха пълни със сълзи, носът й течеше. Подсмърчаше, докато слушаше.
— Какво?! — Не беше толкова въпрос, колкото смаяно възклицание. — Не! Защо?
Подпря се на стената и се свлече на пода. Телефонът се изплъзна между пръстите й. Монк клекна до нея.
— Какво има?
Тя поклати невярващо глава.
— Някой… — Посочи телефона. — Обади се една съседка. Чула кучетата ми да лаят, видяла някой да излиза от къщата ми. Отишла да провери. Вратата била отворена. Те… убили са кучетата ми. — Закри лице с длани. — Защо не си отидох направо у дома, както казах на доктор Малой?
Монк погледна Крийд. Младокът беше смръщил вежди. Нищо не разбираше.
Монк обаче разбираше. Протегна ръка и вдигна Андреа да стане.
— Преди колко време съседката ви е забелязала неканените гости?
Тя поклати глава.
— Аз… Не знам. Не ми каза. Обадила се е на полицията.
Монк хвърли поглед към тялото на д-р Малой. Професорът беше говорил. Беше казал имена. Най- вероятно и името на асистентката си. Мислел си е, че Андреа си е отишла у дома. Явно е дал адреса й на мъчителите си. И те са отишли да й затворят устата.
И щом не са я намерили там…
Щяха да са им нужни само няколко позвънявания, за да разберат къде е.
— Трябва да се махаме оттук. Веднага! Тримата се завтекоха по коридора към подлеза, който водеше под улицата до съседната университетска сграда, където работеше Андреа.
— Казахте, че сте били в кабинета си с лаборанта си — каза Монк, докато вървяха забързано. — Той знае ли накъде тръгнахте?
Получи отговора, когато стигнаха началото на тунела. Висок мъж крачеше през подлеза към тях. Беше с тъмен шлифер. Не беше валяло от дни.
Погледите им се срещнаха.
Монк разпозна хищническия блясък в очите му, отблъсна Андреа назад и вдигна пистолета си. В същия миг мъжът вдигна ръка, разтвори шлифера си и се видя автомат с къса цев. Странното оръжие издаваше шум колкото миксер, но куршумите се забиха в ъгъла, зад който тримата вече бяха изчезнали. Разлетяха се парчета мазилка и керамика.
— По стълбите! — нареди Монк и посочи назад към атриума.
Щом стигнаха до стълбището, отгоре се чуха стъпки.
Монк спря другите двама, надникна нагоре и видя бързащ надолу мъж с кубинки и черен шлифер, също като на онзи зад тях. Втори убиец. Монк отстъпи назад и поведе Крийд и Андреа обратно към лабиринта коридори.
Трябваше да намерят начин да се измъкнат оттук.
Докато бягаха по слабо осветените коридори, някъде в другия край на подземието се затръшна тежка метална врата.
Монк се обърна към Андреа.
— Мисля, че беше аварийният изход — с ужас прошепна тя.
Монк знаеше какво означава това.
Трети убиец.
5.
— Символът не фигурира в базата данни на известните терористични групи — каза Пейнтър. Стоеше изправен край масата за заседания. На големия стенен екран зад гърба му бе изобразен кръст и кръг.
Пейнтър опря ръце на масата. Конферентната зала беше нова за централата на Сигма, построена след атаката. В нея имаше кръгла маса с компютър пред всеки стол. Можеше да побере дузина души, но в момента освен Пейнтър в помещението имаше само трима.
Кат седеше вдясно от Пейнтър в качеството си на експерт по международно разузнаване. До нея се бе настанил криптологът Адам Пруст, а от другата страна на масата седеше Джорджина Роу, новопостъпила в Сигма, чиято специалност бе биоинженерство.
— Така че най-напред трябва да си отговорим на един въпрос — каза Пейнтър и закрачи около масата. Нарочно бе проектирал помещението така, че да може да се движи, да е в състояние да наблюдава събралите се. — Какво означава този символ? Как се връзва той с унищожаването на лагера на Червения кръст и обезобразяването на сина на сенатора?
Адам прочисти гърлото си и повдигна ръка към екрана. Беше към четиридесетте, облечен неофициално с джинси, тънък черен пуловер и спортно сако от туид.
— Символът има много дълга история, продължаваща до зората на човечеството. Понякога го наричат
