леко напред. При моята свирка… три… две…
Обаче Невил — притеснен, нервен и изплашен да не остане на земята — се отблъсна силно, преди свирката да е докоснала устните на Мадам Хууч.
— Върни се, момче! — извика тя, но Невил се издигаше право нагоре като тапа, изстреляна от бутилка… четири метра… седем метра.
Хари видя ужасените му очи да гледат как земята все повече се отдалечава, видя как си пое дъх, как се плъзна странично от метлата и…
ДРАН! — силно думкане и рязко пукане — и Невил лежеше ничком като купчина в тревата. Метлата му се издигаше все по-високо и по-високо и започна да се носи към Забранената гора, докато изчезна от погледите им. Мадам Хууч се беше навела над Невил, пребледняла като него. Хари я чу да мърмори:
— Счупена китка. Ела, момче… няма страшно, стани. — После се обърна към другите от класа: — Никой от вас да не мърда, докато заведа това момче в болничното крило! Ще оставите тези метли, където са, иначе ще изхвърчите от „Хогуортс“, преди да сте успели да кажете „куидич“. Ела, мило дете!
С обляно в сълзи лице и стиснал китката си, Невил закуцука до Мадам Хууч, която го бе прегърнала с едната си ръка. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Малфой избухна в смях.
— Видяхте ли лицето на тая дебела буца?
Другите слидеринци му пригласяха.
— Млъкни, Малфой! — сряза го Парвати Патил.
— Ооо, застъпваш се за Лонгботъм, а? — каза Панси Паркинсон, момиче от „Слидерин“ със сурово лице. — Никога не бих помислила, че на тебе ще ти харесват дебели ревльовци, Парвати.
— Гледайте! — каза Малфой, като се стрелна напред и грабна нещо от тревата. — Туй е онази дивотия, която бабата на Лонгботъм му изпрати.
Всепомничето проблясна на слънцето, когато той го вдигна.
— Дай ми го, Малфой — каза Хари спокойно.
Всички престанаха да говорят, за да ги наблюдават.
Малфой се ухили злобно.
— Смятам да го оставя някъде, та Лонгботъм да си го прибере… може би… на някое дърво?
— Дай го тук! — кресна Хари, но Малфой яхна метлата си и излетя.
Не беше излъгал — умееше да лети добре… Носейки се наравно с най-горните клони на висок дъб, той се провикна:
— Ела да го вземеш, Потър.
Хари сграбчи метлата си.
— Не! — извика Хърмаяни Грейнджър. — Мадам Хууч каза да не мърдаме… ще ни вкараш всички в беда.
Хари не й обърна внимание. Кръвта туптеше в ушите му. Възседна метлата си, отблъсна се силно от земята и се понесе нагоре. Въздухът свистеше в косата му, одеждите му плющяха зад него и в прилив на бясна радост той осъзна, че е открил нещо, което можеше да прави, без да го учат — това беше лесно, това беше прекрасно. Той дръпна дръжката на метлата по-нагоре, за да се понесе още по-високо, и чу от земята писъците и ахканията на момичетата и възхитения вик на Рон. Зави остро с метлата, за да застане срещу Малфой, който изглеждаше потресен.
— Дай ми го — извика Хари, — иначе ще те блъсна от тая метла!
— О, нима? — каза Малфой, като се опита да прозвучи подигравателно, обаче изглеждаше разтревожен.
Хари някакси знаеше какво да направи. Наведе се напред, стисна здраво метлата с двете си ръце и се стрелна като копие към Малфой, който едва успя да се отдръпне навреме. Хари направи остър обратен завой и задържа метлата в сигурно положение. Няколко души долу изръкопляскаха.
— Тук горе ги няма Краб и Гойл да ти спасяват кожата, Малфой — извика Хари.
Изглежда същата мисъл бе хрумнала и на Малфой.
— Хвани го тогава, ако можеш — изкрещя той, хвърли стъкленото кълбо високо във въздуха и се спусна обратно към земята.
Хари видя като във филм със забавено движение как кълбото се издигна във въздуха и после започна да пада. Наведе се, напред и насочи дръжката на метлата надолу — и в следващата секунда набираше скорост в стръмно спускане, гонейки кълбото… вятърът свистеше в ушите му, примесен с писъците на наблюдателите… после протегна ръка… Улови го на една стъпка от земята — тъкмо навреме, за да изправи метлата си, — и тупна меко в тревата с всепомничето, здраво стиснато в пестник.
— ХАРИ ПОТЪР!
Сърцето му слезе в стомаха по-бързо, отколкото току-що бе летял към земята. Професор Макгонъгол тичаше към тях. Той се изправи разтреперан.
— Никога… през всичките ми години в „Хогуортс“… — Професор Макгонъгол беше почти онемяла от шок и очилата й святкаха гневно. — Как посмя… можеше да си счупиш врата…
— Той не беше виновен, професор Макгонъгол…
— Мълчи, Парвати Патил…
— Но Малфой…
— Достатъчно, Рон Уизли! Потър, последвай ме… веднага!
Когато тръгна с отмалели крака по петите на професор Макгонъгол към замъка, Хари зърна тържествуващите лица на Малфой, Краб и Гойл. Той си знаеше, че ще го изключат. Искаше да каже нещо, за да се защити, но гласът му изглежда не беше наред. Професор Макгонъгол вървеше напред с развени одежди, без дори да го поглежда; той трябваше да подтичва, за да не изостане. Хубава я беше свършил! Не можа да изкара дори две седмици. След десет минути ще трябва да си стяга багажа. Какво ли ще кажат семейство Дърсли, когато се появи пред вратата им?
Изкачиха външната стълба, изкачиха и мраморното вътрешно стълбище, а професор Макгонъгол все още не му казваше нито дума. Тя отваряше със замах врати и маршируваше по коридори, а Хари припкаше нещастен след нея. Може би го водеше при Дъмбълдор. Помисли си за Хагрид, изключен, но допуснат да остане като пазач на дивеча. Дали пък не би могъл да стане помощник на Хагрид? Стомахът му се сви, като си представи, че ще наблюдава как Рон и другите стават магьосници, докато той се влачи из парка и носи торбата на Хагрид.
Професор Макгонъгол спря пред една класна стая. Отвори вратата и надникна вътре.
— Извинете, професор Флитуик, но ще ми позволите ли да взема за малко Ууд?
„Ууд?“ — помисли си Хари смутено. Дали Ууд не бе бастун, с който тя смяташе да го наложи? Обаче Ууд се оказа човек — широкоплещест петокурсник, който излезе с доста объркан вид от класа на Флитуик.
— Последвайте ме и двамата — каза професор Макгонъгол и те продължиха по коридора, докато Ууд оглеждаше любопитно Хари.
— Влезте тук!
Професор Макгонъгол им посочи една класна стая — празна, като се изключи Пийвс, който усърдно пишеше неприлични думи по черната дъска.
— Вън, Пийвс! — сопна му се тя.
Пийвс хвърли тебешира в една кофа, която издрънча силно, и се омете, ругаейки.
Професор Макгонъгол затръшна вратата подире му и се обърна с лице към двете момчета.
— Потър, това е Оливър Ууд. Ууд… намерих ти търсач.
Изражението на Ууд премина от озадачение във възторг.
— Сериозно ли говорите, професор Макгонъгол?
— Абсолютно — каза професор Макгонъгол твърдо. — Това момче има вродена дарба. Никога не съм виждала подобно нещо. За първи път ли се качваш на метла, Потър?
Хари кимна безмълвно. Нямаше представа какво се случва, но като че ли не го грозеше изключване. Отново започна да чувства краката си.
— Той хвана това нещо, което е в ръката му, след едно спускане от седемнайсет метра — каза професор Макгонъгол на Ууд. — Дори не се одраска. Чарли Уизли не би могъл да го направи.
Ууд изглеждаше така, сякаш всичките му мечти са се сбъднали наведнъж.
— Да си гледал някога куидичен мач, Потър? — попита възбудено.
