— Дали не й е станало нещо, когато Флинт го блокира? — прошепна Шиймъс.
— Не може — каза Хагрид с треперещ глас. — Нищо не може да повлияе на една метла, освен силна Черна магия… Никой хлапак не би могъл да направи това с една „Нимбус две хиляди“.
При тези думи Хърмаяни грабна бинокъла на Хагрид, но вместо да погледне нагоре към Хари, почна панически да оглежда публиката.
— Какво правиш? — изстена Рон с посивяло лице.
— Знаех си — отговори Хърмаяни задъхано. — Снейп… Погледни!
Рон сграбчи бинокъла. Снейп седеше в средата на трибуната срещу тях. Очите му бяха вперени в Хари и той мърмореше непрекъснато нещо под носа си.
— Прави нещо… урочасва метлата — каза Хърмаяни.
— Сега какво?
— Остави на мен.
Преди Рон да продума, Хърмаяни изчезна. Рон насочи бинокъла към Хари. Метлата му се тресеше толкова силно, че му беше почти невъзможно да се задържи още дълго. Цялата публика бе на крака и наблюдаваше в ужас, докато двамата Уизли полетяха нагоре, за да се опитат да изтеглят Хари в безопасност на една от своите метли, обаче нямаше полза — колкото пъти се доближаваха до него, метлата отскачаше още по-нависоко. Те се спуснаха надолу и кръжаха под него с явната надежда да го хванат, ако падне. Маркъс Флинт взе куофъла и отбеляза пет пъти, без някой да обърне внимание.
— Хайде, Хърмаяни! — шепнеше Рон отчаяно.
Хърмаяни си беше пробила път до трибуната, където стоеше Снейп, и сега тичаше по реда зад него; дори не спря да се извини, когато блъсна професор Куиръл и той полетя с главата напред върху предната редица. Когато достигна Снейп, тя клекна, извади магическата си пръчка и прошепна няколко добре подбрани думи. Яркосини пламъци се стрелнаха от пръчката й към долния ръб на Снейповите одежди.
Минаха може би трийсет секунди, докато Снейп схване, че дрехите му горят. Внезапен крясък й показа, че си е свършила работата. Тя събра пламъците в едно бурканче, което пъхна в джоба си, и се втурна обратно по редицата — Снейп никога нямаше да разбере какво се е случило.
Но то беше достатъчно. Горе във въздуха Хари изведнъж успя да се покатери пак върху метлата си.
— Невил, можеш да погледнеш! — каза Рон. През последните пет минути Невил ридаеше, скрил лице в якето на Хагрид.
Хари фучеше към земята, когато зрителите го видяха да се плесва с ръка по устата, сякаш му се повръща, кацна на игрището на четири крака, изкашля се — и нещо златно падна в ръката му.
— Сничът е у мен! — провикна се той и го размаха над главата си, а играта завърши в пълна бъркотия.
— Той не го улови, той почти го глътна — още виеше Флинт двайсет минути по-късно, но това нямаше значение — Хари не беше нарушил никакви правила, пък Лий Джордън продължаваше щастливо да крещи резултата — „Грифиндор“ бяха спечелили със сто и седемдесет точки на шейсет. Обаче Хари не чу нищо от всичко това. На него му приготвяха чаша силен чай в колибата на Хагрид, където отиде заедно с Рон и Хърмаяни.
— Снейп беше — обясняваше Рон. — Хърмаяни и аз го видяхме. Проклинаше метлата ти, мърмореше, не откъсваше очи от теб.
— Глупости! — каза Хагрид, който не беше чул нито дума от това, което ставаше до него на трибуните. — Защо би направил Снейп подобно нещо?
Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, чудейки се какво да му кажат. Хари реши — истината.
— Открих нещо за него — каза той на Хагрид. — Опитал се е да мине покрай онова триглаво куче на Вси светии. То го е ухапало. Мислим, че е искал да открадне това, което то пази.
Хагрид изтърва чайника.
— Откъде знаете за Пухчо? — попита.
— Пухчо?
— Да… той е мой… купих го от един гръцки приятел, когото срещнах миналата година в кръчмата… Дадох го назаем на Дъмбълдор да пази…
— Какво? — каза Хари нетърпеливо.
— Не ме питай повече — отговори Хагрид троснато. — Това е строго поверително и толкоз!
— Но Снейп се опитва да го открадне.
— Глупости! — повтори Хагрид. — Снейп е учител в „Хогуортс“… не би направил подобно нещо.
— Тогава защо току-що се опита да убие Хари? — извика Хърмаяни. Следобедните събития явно бяха променили мнението й за Снейп. — Мога да позная един проклетник от пръв поглед, Хагрид, чела съм всичко за тях! При правенето на магии трябва да поддържаш връзка с поглед, а Снейп изобщо не примигваше. Видях го!
— Казвам ти, че грешиш! — горещеше се Хагрид. — Не знам защо метлата на Хари се държеше така, но Снейп не би се опитал да убие един ученик! Слушайте ме сега и тримата — бъркате се в неща, дето не ви засягат. Това е опасно. Забравете кучето, забравете и това, което пази. Това си е между професор Дъмбълдор и Николас Фламел…
— Аха! — обади се Хари. — Значи е намесен и някой, наречен Николас Фламел, така ли?
Хагрид изглеждаше страшно ядосан на себе си.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ОГЛЕДАЛОТО ЕИНАЛЕЖ
Наближаваше Коледа. Една сутрин в средата на декември „Хогуортс“ осъмна, потънал в повече от един метър сняг. Езерото замръзна здраво и близнаците Уизли бяха наказани, понеже омагьосаха няколко снежни топки да преследват Куиръл навсякъде и да отскачат от задната част на тюрбана му. Малобройните сови, които успяха да си проправят път през бурното небе, за да предадат поща, трябваше да бъдат лекувани от Хагрид, преди да могат отново да полетят.
Всички очакваха нетърпеливо началото на ваканцията. Докато в камините в общата стая на „Грифиндор“ и в Голямата зала горяха буйни огньове, коридорите с тяхното течение бяха ледени и острият вятър караше прозорците на класните стаи да тракат. Най-неприятни от всичко бяха часовете при професор Снейп долу в подземията, където дъхът на учениците се носеше като мъгла пред тях и те стояха колкото могат по-близо до своите горещи котли.
— Толкова ми е мъчно — каза Драко Малфой в час по отвари — за всички, които трябва да останат в „Хогуортс“ по Коледа, защото не ги искат у дома.
Докато говореше, гледаше към Хари. Краб и Гойл се разкикотиха. Хари, който отмерваше стрит на прах гръбнак от лъвска риба, не им обърна внимание. След куидичния мач Малфой беше станал още по- неприятен от обикновено. Възмутен от загубата на „Слидерин“, той се опитваше да разсмее всички, като разправяше, че скоро една широкоуста дървесна жаба щяла да замести Хари като търсач. После разбра, че никой не смята това за смешно, тъй като на всички беше направило силно впечатление как Хари бе успял да се задържи на друсащата се метла. Така че Малфой, изпълнен със завист и гняв, бе почнал да задява пак Хари за това, че няма истинско семейство.
Вярно беше, че Хари нямаше да се върне на улица „Привит Драйв“ за Коледа. Предишната седмица професор Макгонъгол обикаляше и правеше списък на учениците, които щяха да останат през ваканцията, и Хари веднага се записа. Той изобщо не се самосъжаляваше; това навярно щеше да е най-хубавата Коледа, която някога е преживявал. Рон и братята му също щяха да останат, защото господин и госпожа Уизли заминаваха за Румъния да посетят Чарли.
Когато напускаха подземията след часа по отвари, видяха, че една голяма ела заприщва коридора пред тях. Двата грамадни крака, които се подаваха отдолу, и силно пухтене им подсказаха, че зад нея е Хагрид.
— Здравей, Хагрид, искаш ли помощ? — попита Рон, мушнал глава през клоните.
— Не, ще се оправя, благодаря, Рон.
— Ще се махнете ли от пътя ми, моля? — прозвуча студеният провлечен глас на Малфой зад тях. — Може би се опитваш да изкараш малко допълнителни пари, а, Уизли? Предполагам, че се надяваш самият ти да станеш пазач на дивеча, когато напуснеш „Хогуортс“… Колибата на Хагрид сигурно ти се вижда като
