дворец в сравнение с това, на което е свикнало твоето семейство.
Рон се нахвърли върху Малфой тъкмо когато Снейп се изкачваше по стълбите.
— УИЗЛИ!
Рон пусна предницата на одеждите на Малфой.
— Той беше предизвикан, професор Снейп — обади се Хагрид, като подаде огромното си космато лице иззад дървото. — Малфой обиди семейството му.
— Каквото и да е, да се биеш е против правилата на „Хогуортс“, Хагрид — каза Снейп с кадифен глас. — Отнемат се пет точки на „Грифиндор“, Уизли, и бъди благодарен, че не са повече. Раздвижете се всички.
Малфой, Краб и Гойл се изблъскаха грубо покрай дървото, като разпиляха игли навсякъде и хихикаха.
— Ще ми падне той! — каза Рон и скръцна със зъби зад гърба на Малфой. — Никой ден ще ми падне…
— Мразя ги и двамата — рече Хари. — И Малфой, и Снейп.
— Хайде, горе главата, иде Коледа — каза Хагрид. — Знаете ли що, елате с мен да видите Голямата зала. Изглежда чудесно.
Така че Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха подир Хагрид и неговото дърво към Голямата зала, където професор Макгонъгол и професор Флитуик се занимаваха с коледната украса.
— А, Хагрид, последното дърво… би ли го сложил в далечния ъгъл?
Залата изглеждаше великолепно. Гирлянди от зеленика и имел висяха по всички стени и цели дванайсет коледни елхи стояха в помещението, някои блещукаха с мънички ледени висулки, други — със стотици свещи.
— Колко дни ви остават до ваканцията? — попита Хагрид.
— Само един — отговори Хърмаяни. — И това ми напомни… Хари, Рон, имаме половин час до обед, трябва да отидем в библиотеката.
— О, да, права си — възкликна Рон и откъсна поглед от професор Флитуик, от чиято магическа пръчка бликаха златни мехури, а той ги пръскаше по клоните на новото дърво.
— В библиотеката ли? — каза Хагрид, който излезе след тях от залата. — Точно преди ваканцията? Не се ли престаравате?
— О, ние не учим — отговори му Хари бодро. — Откакто ти спомена Николас Фламел, се опитваме да открием кой е той.
— Какво правите? — Хагрид изглеждаше потресен. — Слушайте какво… казах ви… оставете това. Не ви е работа какво пази онова куче.
— Просто искаме да знаем кой е Николас Фламел и толкова — каза Хърмаяни.
— Освен ако не искаш да ни го кажеш ти и да ни спестиш труда? — добави Хари. — Трябва да сме прегледали вече стотици книги и никъде не можем да го намерим… загатни поне нещо… Знам, че съм чел някъде името му.
— Нищо не казвам — отсече Хагрид решително.
— Тогава ще трябва сами да го открием — каза Рон и тримата оставиха раздразнения Хагрид и забързаха към библиотеката.
Те наистина се бяха ровили в книги да търсят името на Фламел, откакто Хагрид се беше изтървал, защото как щяха иначе да открият какво се опитва да открадне Снейп? Неприятното беше в това, че бе много трудно да проумеят откъде да започнат, след като не знаеха какво може да е направил Фламел, за да попадне в някоя книга. Нямаше го във „Велики магьосници на двайсети век“, нито в „Забележителни магически имена на нашето време“; липсваше и в „Значителни съвременни магически открития“, както и в „Изследване на най-съвременните тенденции в магията“. Към това естествено се прибавяше и огромният обем на библиотеката — десетки хиляди книги, хиляди рафтове; стотици тесни редици.
Хърмаяни извади списък от теми и заглавия, които беше решила да прегледа, докато Рон тръгна край една редица от книги и започна да ги вади наслуки от рафтовете. Хари пък отиде при Недостъпния отдел. От известно време се питаше дали Фламел не се намира там. За жалост човек трябваше да има специална бележка, подписана от някой учител, за да надникне в някоя от забранените книги, и той знаеше, че никога няма да получи такава. Това бяха книги, които съдържаха силна Черна магия (такава никога не се преподаваше в „Хогуортс“) и се четяха само от по-възрастните ученици, изучаващи защита срещу Черните изкуства за напреднали.
— Какво търсиш, момче?
— Нищо — отговори Хари.
Мадам Пинс, библиотекарката, размаха срещу него една бърсалка за прах от пера.
— Тогава по-добре излез оттам. Хайде… вън!
Като му се искаше да бе измислил по-бързо някаква история, Хари напусна библиотеката. Той, Рон и Хърмаяни бяха се вече споразумели, че ще е по-добре да не питат Мадам Пинс къде биха могли да намерят Фламел. Бяха убедени, че тя ще може да им каже, но не можеха да рискуват Снейп да научи с какво се занимават.
Хари чакаше отвън в коридора да види дали другите двама са открили нещо, но не беше много обнадежден. В края на краищата те търсеха вече от две седмици, но тъй като го правеха само в малките междучасия, не беше изненадващо, че не бяха намерили нищо. Всъщност се нуждаеха от едно хубаво дълго търсене без острия поглед на Мадам Пинс.
Пет минути по-късно Рон и Хърмаяни се присъединиха към него, като клатеха глави. Отидоха да обядват.
— Ще продължите да търсите, докато ме няма, нали? — каза Хърмаяни. — И ми пратете една сова, ако намерите нещо.
— А ти би могла да питаш родителите си дали знаят кой е Фламел — предложи Рон. — Тях да питаш ще е безопасно.
— Съвсем безопасно, тъй като и двамата са зъболекари — увери го Хърмаяни.
През ваканцията Рон и Хари прекарваха времето си прекалено весело, за да се замислят много за Фламел. В спалнята останаха сами, а общата стая беше много по-празна от обикновено, така че можеха да ползват удобните фотьойли до огнището. Седяха там с часове и ядяха всичко, което можеха да набучат на шиш за скара — хляб, кифли, сладкиши. Измисляха начини как да направят така, че Малфой да бъде изключен — за това беше весело да говорят, дори да нямаха надежда да стане.
Освен това Рон почна да учи Хари на магьоснически шах. Той беше точно като мъгълски шах, само че фигурите бяха живи, поради което човек имаше чувството, че ръководи войска в битка. Комплектът на Рон беше много стар и разнебитен. Като всичко останало, което притежаваше, и шахът навремето бе принадлежал на някого друг от семейството — в този случай на дядо му. Както и да е, старите шахматни фигури не представляваха никаква пречка. Рон ги познаваше толкова добре, че нямаше никакви затруднения да ги накара да правят каквото той искаше.
Хари играеше с шахматни фигури, които му беше заел Шиймъс Финигън. Понеже още не беше много добър играч, те непрестанно му подвикваха разни съвети, което беше много объркващо: „Не ме пращай там, не виждаш ли неговия кон? Прати онзи, можем да си позволим да загубим него.“
На Бъдни вечер Хари си легна, като очакваше с трепет следващия ден заради яденето и веселбите, но без да се надява на каквито и да било подаръци. Обаче когато се събуди рано на другата сутрин, първото нещо, което видя, беше малка купчина пакети до долния край на леглото си.
— Весела Коледа! — каза Рон сънливо, когато Хари се измъкна от леглото и облече халата си.
— И на теб — отговори Хари. — Я погледни насам! Получил съм подаръци!
— А ти какво очакваше… репи ли? — каза Рон, като се обърна към своята купчина, която беше много по-голяма от тази на Хари.
Хари взе най-горния пакет. Беше увит в кафява амбалажна хартия, върху която беше надраскан следният надпис: „За Хари от Хагрид“. Вътре имаше една грубовато издялана дървена флейта. Очевидно
