Рон, преял с пуйка и торта, без нищо мистериозно, което да го тревожи, заспа почти веднага, след като дръпна завесите на балдахиненото си легло. Хари се наведе и извади мантията изпод своето легло.
На баща му… тя беше принадлежала на баща му. Той остави плата да се плъзга през ръцете му — по- гладък от коприна, лек като въздух. Използвай я добре — пишеше в бележката.
Той трябваше да я използва, още сега. Измъкна се от леглото и се загърна с мантията. Като погледна надолу към краката си, видя само лунна светлина и сенки. Беше много странно чувство.
Използвай я добре…
Изведнъж Хари се разсъни напълно. С тази мантия целият замък „Хогуортс“ беше отворен за него. Вълна от възбуда го заля, както стоеше там в мрака и тишината. С нея можеще да отиде навсякъде — навсякъде! — и Филч никога нямаше да разбере.
Рон изгрухтя насън. Дали да го събуди? Нещо го възпря — мантията на баща му. Искаше този път — първия път — да я използва сам.
Измъкна се от спалнята, слезе по стълбата, пресече общата стая и се провря през портретната дупка.
— Кой е там? — изкряка Дебелата дама.
Хари не каза нищо. Тръгна бързо по коридора. Къде да отиде? Спря — сърцето му биеше лудо! — и се замисли. А после му дойде идея. Недостъпният отдел в библиотеката! Щеше да може да чете колкото си иска, колкото време му беше нужно да открие кой е Фламел. Тръгна, като се загърна плътно в мантията невидимка, докато вървеше.
В библиотеката беше съвършено тъмно и много зловещо. Хари запали една лампа, за да намери пътя покрай редиците от книги. Лампата сякаш се носеше сама из въздуха и въпреки че Хари знаеше, че ръката му я държи, от тази гледка го побиха тръпки.
Недостъпният отдел беше в дъното на библиотеката. Като прекрачи внимателно въжето, което отделяше тези книги от останалата част на библиотеката, той вдигна лампата, за да прочете заглавията.
Те не му говореха много. Олющените избледнели златни букви съставяха думи на езици, които Хари не разбираше. Някои изобщо нямаха заглавия. На една от книгите имаше тъмно петно, което страшно приличаше на кръв. Косъмчетата по тила на Хари настръхнаха. Може би си въобразяваше, а може би не, но му се струваше, че от книгите се носи тих шепот, сякаш знаеха, че е дошъл някой, който не би трябвало да бъде там.
Все отнякъде трябваше да започне. Сложи внимателно лампата на пода и се загледа в най-долната полица за някоя книга, която изглежда интересна. Един голям том в черно и сребърно хвана окото му. Издърпа го с мъка, защото беше много тежък, и като го подпря на коляното си, го остави да се отвори.
Пронизващ писък, който му смрази кръвта, раздра тишината — книгата крещеше! Хари я затвори, но писъкът продължаваше ли, продължаваше — висок, непрекъснат звук, който можеше да му пукне тъпанчетата. Той отстъпи назад и събори лампата, която веднага угасна. Изпаднал в паника, чу стъпки навън в коридора — пъхна пищящата книга обратно на рафта и хукна. Размина се с Филч почти на вратата — бледите диви очи на пазача гледаха право през него, Хари се провря под протегнатата му ръка и побягна нагоре по коридора, а писъците на книгата все още кънтяха в ушите му.
Изведнъж спря пред висок комплект доспехи. Толкова беше бързал да се отдалечи от библиотеката, че не бе обърнал внимание накъде отива. Може би поради тъмнината изобщо не можеше да познае къде е. Знаеше, че близо до кухнята има едни доспехи, но той трябваше да се намира пет етажа по-високо.
— Помолихте ме да дойда направо при вас, професоре, ако някой се разхожда нощем, а някой е бил в библиотеката… в Недостъпния отдел.
Хари усети, че пребледнява. Където и да беше, Филч явно знаеше някакъв пряк път, защото неговият тих мазен глас приближаваше и за ужас на момчето не друг, а Снейп му отговори.
— В Недостъпния отдел ли? Е, не може да са далеч, ще ги спипаме.
Хари стоеше като закован на мястото си, когато Филч и Снейп завиха покрай ъгъла пред него. Те не можеха да го видят, естествено, обаче коридорът беше тесен и ако доближеха повече, щяха да се блъснат право в него — мантията не го правеше безплътен.
Отстъпи назад колкото можеше по-тихо. Една врата вляво стоеше открехната. Тя беше единствената му надежда. Провря се през нея, като задържа дъха си и се опитваше да не я помръдне, и за свое облекчение успя да се промъкне в стаята, без преследвачите да забележат нещо. Те отминаха и Хари се облегна на стената, като дишаше дълбоко и се вслушваше в отдалечаващите се стъпки. Бедата беше на косъм, наистина на косъм! Изтекоха няколко секунди, преди да види нещо от стаята, в която се беше скрил.
Приличаше на неизползвана класна стая. Тъмните силуети на чинове и столове бяха струпани покрай стените, имаше и един преобърнат кош за отпадъци. Облегнато на стената срещу него, стоеше нещо, чието място сякаш не беше тук — нещо, което изглеждаше, като че ли някой просто го е сложил там, за да не пречи.
Беше великолепно огледало, високо до тавана, с изящна златна рамка, което стоеше на две изваяни животински лапи с нокти. Около горната му част имаше надпис:
„Еиналеж итото щерог-йанаит отецил мавза коп ен.“
Сега, след като вече не се чуваше звук от Филч и Снейп, паниката изчезна и Хари пристъпи по-близо до Огледалото, защото му се искаше да се погледне и пак да не види никакво отражение. Застана пред него.
Трябваше да притисне силно ръце към устата си, за де не изкрещи. Светкавично се обърна. Сърцето му биеше много по-яростно, отколкото когато книгата се разпищя — защото в Огледалото той бе видял не само себе си, но и цяла група хора, които стояха точно зад него.
Обаче стаята беше празна. Като дишаше много бързо, той се обърна бавно пак към Огледалото.
Ето го самия него, виждащ се в Огледалото, пребелял и с изплашен вид, а там, отразени зад него, стояха поне десетина души. Хари погледна през рамото си — но все пак там нямаше никого. Дали и те всички не бяха невидими? Дали той всъщност не се намираше в стая, пълна с невидими хора, и трикът на това огледало беше, че ги отразява, независимо дали са невидими, или не?
Погледна пак в Огледалото. Една жена, която стоеше точно зад неговото отражение, му се усмихваше и махаше. Той протегна ръка и опипа въздуха зад себе си. Ако тя беше наистина там, щеше да я докосне, отраженията им бяха толкова близо едно до друго, обаче усети само въздух — тя и останалите съществуваха само в Огледалото.
Тя беше много хубава жена. Имаше тъмночервена коса и очите й… Очите й са точно като моите, помисли си Хари, като се приближи още малко към Огледалото. Яснозелени — със съвсем същата форма, но после забеляза, че тя плаче; усмихваше се и плачеше едновременно. Високият слаб чернокос мъж, който стоеше до нея, я обгърна с ръка. Носеше очила, косата му беше много рошава. Стърчеше на тила, точно като косата на Хари.
Сега Хари стоеше толкова близо до Огледалото, че носът му почти докосваше носа на отражението му.
— Мамо? — прошепна. — Татко?
Те просто го гледаха усмихнати. Хари разгледа лицата на другите хора в Огледалото и видя други чифтове зелени очи като своите, носове като своите, дори един дребен старец, който като че ли имаше възлестите колене на Хари — за пръв път в живота си Хари виждаше своето семейство.
Потърови се усмихваха и махаха на Хари и той жадно се взираше в тях, притиснал ръце към Огледалото, сякаш се надяваше да мине през него и да ги достигне. Изпитваше някаква силна болка в душата си — наполовина радост, наполовина ужасна тъга.
Колко дълго стоя там, не знаеше. Отраженията не избледняха и той гледаше ли, гледаше, докато един далечен шум го накара да се съвземе. Не можеше да остане. Трябваше да намери пътя обратно до леглото си. Откъсна очи от лицето на майка си, прошепна:
— Ще дойда пак — и бързо напусна стаята.
— Трябваше да ме събудиш — каза Рон сърдито.
— Може да дойдеш довечера, ще отида пак. Искам да ти покажа Огледалото.
