— Имаме свободен — каза Хари, ставайки. — А ти какво правиш тук?
Хагрид вдигна безжизнената птица.
— Вторият убит през този срок — обясни той. — Ще да са лисици или някой призрак кръволок, та ми трябва разрешение от директора да направя магия около кокошарника.
Той се взря в Хари изпод дебелите си заснежени вежди.
— Ти сигурен ли си, че си добре? Виждаш ми се разгорещен и угрижен.
Хари нямаше сили да повтори всичко онова, което Ърни и другите от „Хафълпаф“ говореха за него.
— Нищо ми няма — отвърна той. — По-добре е да побързам, Хагрид, сега имаме час по трансфигурация и трябва да си взема учебниците.
И той продължи пътя си, мислейки все още за онова, което Ърни бе казал. "Джъстин очакваше нещо такова да се случи още откакто се изпуснал пред Потър, че родителите му са мъгъли…
Хари се заизкачва по стълбите и после зави по друг, особено тъмен коридор — факлите бяха изгасени от силния леден вятър, нахлуващ през един незатворен прозорец. Вече беше стигнал средата на коридора, когато се спъна и полетя с главата напред върху нещо на пода. Взря се в това нещо и изпита чувството, че стомахът му се обръща.
Джъстин Финч-Флечли лежеше на пода, скован и студен, със замръзнало на лицето му изражение на ужас, а очите му гледаха неподвижно в тавана. До него имаше друга фигура — най-странната, която Хари някога бе виждал.
Почтибезглавия Ник, вече не седефенобял и прозрачен, а черен и опушен, се носеше неподвижен в хоризонтално положение на двайсетина сантиметра от пода. Главата му бе наполовина отрязана, а по лицето му бе изписан същият ужас като на лицето на Джъстин.
Хари се изправи, дишайки учестено, а сърцето му сякаш барабанеше по ребрата. Той трескаво се заозърта из празния коридор и забеляза колона от паяци да се отдалечават бързо-бързо от телата. Чуваха се единствено приглушените гласове на учители в класните стаи от двете страни. Той би могъл да избяга и никой нямаше да разбере, че е бил там, но не можеше просто да ги остави така… Трябваше да намери помощ. Щеше ли някой да му повярва, че няма нищо общо с тая работа?
Докато още стоеше, обзет от паника, една врата до него се отвори с трясък и оттам изхвърча полтъргайстът Пийвс.
— О, я виж ти, миличкият малък Потър! — изгъргори Пийвс, като килна очилата на Хари, скачайки покрай него. — Какво ли е намислил Потър? Защо ли тук се мае…
Пийвс се засили да прави салто във въздуха, но спря по средата. Както беше с главата надолу, той забеляза Джъстин и Почтибезглавия Ник. Завъртя се бързо нагоре и преди Хари да успее да го спре, се разкрещя:
— ПОКУШЕНИЕ! НАПАДЕНИЕ! НОВА АТАКА! ОПАСНОСТ ЗА ЖИВИ И МЪРТВИ! СПАСЯВАЙТЕ СЕ! АТАКААА!
Тряс-тряс-тряс — врата след врата се отвориха от двето страни на коридора и всички се изсипаха навън. За няколко дълги минути настана такава бъркотия, че Джъстин бе застрашен да го смачкат, а мнозина бяха стъпили направо върху Почтибезглавия Ник. Хари се оказа притиснат към стената когато учителите призоваха към тишина. Дотича професор Макгонъгол, следвана от учениците си — косата на един от тях още беше на черни и бели ивици. С пръчката си тя произведе силен удар, с който възцари тишина, и нареди на всички да се приберат по класовете. Тъкмо се бяха поразотишли, когато се появи задъхан Ърни от „Хафълпаф“.
— Заловен на местопрестъплението! — изкрещя той с тебеширенобяло лице, като сочеше театрално с пръст към Хари.
— Стига, Макмилън! — строго му нареди професор Макгонъгол.
Пийвс се люшкаше над главите им, пакостливо ухилен, и наблюдаваше цялата сцена — той винаги се радваше на хаоса. Щом учителите се наведоха над Джъстин и Почтибезглавия Ник да ги огледат, Пийвс затананика:
— Престани, Пийвс! — изкрещя професор Макгонъгол и Пийвс отхвърча заднишком, изплезил език към Хари.
Джъстин бе отнесен в болничното крило от професор Флитуик и професор Синистра от Катедрата по астрономия, но никой не знаеше какво да правят с Почтибезглавия Ник. Тогава професор Макгонъгол омагьоса от въздуха един голям вентилатор и го даде на Ърни със заръката да издуха с него Почтибезглавия Ник нагоре по стълбите. Ърни се подчини и подкара Ник като безшумен черен кораб на въздушна възглавница. Така Хари и професор Макгонъгол останаха само двамата.
— Последвай ме, Потър — каза тя.
— Професоре — веднага започна Хари, — кълна се, че не съм…
— Това е извън властта ми, Потър — отсече професор Макгонъгол.
Те завиха безмълвно зад ъгъла и тя спря пред един голям и изключително грозен каменен водоливник.
— Шербетово лимонче! — изрече тя.
Това очевидно бе парола, защото грозилището внезапно оживя и отскочи встрани, а стената зад него се разцепи на две. Колкото и да се страхуваше от онова, което го очаква, Хари не можеше да не се изуми. Зад стената имаше спираловидна стълба, която бавно се движеше нагоре като ескалатор. Щом стъпи на нея заедно с професор Макгонъгол, Хари чу как стената зад тях се захлопна. Те се носеха нагоре по спиралата, все по-високо и по-високо, докато накрая, леко зашеметен, Хари забеляза насреща лъскава дъбова врата с месингово чукче с форма на грифон.
И разбра къде отиват — това сигурно беше жилището на Дъмбълдор.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
МНОГОЛИКОВАТА ОТВАРА
Като свърши изкачването по витата каменна стълба, професор Макгонъгол почука на вратата. Тя се отвори бавно и двамата влязоха. Професор Макгонъгол каза на Хари да чака и го остави сам.
Оглеждайки се, той установи, че от всички учителски кабинети, които бе посетил тази година, при Дъмбълдор се оказваше най-интересно. Ако не беше изплашен до смърт, че ще го изхвърлят от училище, би бил много доволен да може да поогледа наоколо.
Намираше се в просторна и красива овална стая, из която се носеха странни леки шумове. Върху масички на високи вретенообразни крака лежаха причудливи инструменти, които бръмчаха и изпускаха малки облачета пушек. Стените бяха покрити с портрети на някогашни директори, които кротко си подремваха между рамките. Имаше и едно огромно писалище с крака на граблива птица, а зад него на една лавица стоеше оръфана магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната.
Хари се подвоуми. Хвърли предпазлив поглед към спящите портрети. Какво лошо можеше да има, ако вземе шапката и отново я нахлупи на главата си? Само да разбере… само да се увери, че тя го е пратила в дома, където наистина му е мястото.
Той тихичко заобиколи писалището, вдигна шапката от лавицата и бавно я постави на главата си. Тя беше твърде голяма и се смъкна над очите му, точно както като я бе нахлупил предишния път. Хари се взираше в тъмната й вътрешност и чакаше. Тогава едно тихо гласче заговори в ухото му:
„Някаква муха ти бръмчи в главата, а, Хари?“
— Амиии… да — промълви Хари. — Съжалявам за безпокойството… Исках просто да попитам…
— Чудиш се дали съм те пратила в дома, където ти е мястото ли? — позна шапката. — Дааа… ти беше особено труден случай. Но аз държа на онова, което казах и тогава… — Сърцето на Хари трепна. — Ти можеше да се изявиш в „Слидерин“.
