Стомахът на Хари се сви. Той сграбчи шапката за върха и я дръпна. Тя увисна в ръката му, мръсна и избеляла. Хари я върна на мястото й. Повдигаше му се.
— Не е вярно! — възпротиви се той на глас към неподвижната и безмълвна шапка.
Тя не реагира. Хари отстъпи назад, като я наблюдаваше. В този момент някакво странно гъргорене зад гърба му го накара да се обърне кръгом.
Значи все пак не беше сам. На златна пръчка върху поставка зад вратата едва се крепеше немощна птица, която приличаше на недооскубана пуйка. Хари впери очи в нея и птицата жално отвърна на погледа му, като изкряка пак. На Хари му се видя, че е много болна. Очите й бяха мътни и докато той я гледаше, от опашката й паднаха още няколко пера.
Хари тъкмо си помисли, че сега само това му трябва — любимата птица на Дъмбълдор да умре, докато той е насаме с нея в кабинета, — и птицата лумна в пламъци. Той извика от уплаха и като отстъпи назад, се удари в писалището. Трескаво се заоглежда да намери чаша с вода, но не видя никъде. Междувременно птицата се бе превърнала в огнена топка, изкряка веднъж силно и в следващата секунда от нея остана само тлееща купчинка пепел на пода.
Вратата на кабинета се отвори. Влезе Дъмбълдор, много сериозен.
— Професоре — задъхано започна Хари, — вашата птица… не можах да сторя нищо… пламна ей така…
За изненада на Хари Дъмбълдор се усмихна.
— Крайно време му беше — каза той. — Последните дни изглеждаше вече ужасно, та все му разправях да побърза.
Професорът се разсмя на недоумението по лицето на Хари.
— Фоукс е феникс, Хари. Фениксите избухват в пламъци, когато им дойде времето да умрат, и се възраждат от пепелта. Виж го…
Хари погледна надолу тъкмо навреме, за да види как едно мъничко и слабичко новородено птиче подава глава над пепелта. Беше толкова грозно, колкото и старата птица.
— Жалко че трябваше да го видиш в деня на изгарянето — каза Дъмбълдор, сядайки зад писалището си. — Иначе той е много красив, с прекрасно червено и златно оперение. Удивително създание е фениксът! Може да носи невероятно големи товари, сълзите му имат лечебна сила, а самият той е много предан на господаря си.
Потресен от запалването на Фоукс, Хари за миг бе забравил за какво е дошъл, но всичко се върна в паметта му, щом Дъмбълдор се настани в стола си с висока облегалка зад бюрото и впери в момчето проницателните си ведросини очи.
Но преди професорът изобщо да успее да каже нещо, вратата на кабинета се отвори шумно и вътре нахлу Хагрид с трескав поглед и с качулка върху рошавата черна коса, а в ръката му още се люшкаше мъртвият петел.
— Не беше Хари, професор Дъмбълдор! — настойчиво заговори Хагрид. — Аз приказвах с него секундички преди да намерят онуй момче, та не е имало време, сър…
Дъмбълдор се опита да каже нещо, ала Хагрид продължаваше да го убеждава възбудено, като размахваше петела и сееше пера навсякъде:
— Слушайте какво ви казвам — не би могло да е момчето, ще се закълна и в самото Министерство на магията, ако трябва…
— Хагрид, аз…
— Вие сте извикали невинно момче, сър, аз знам, че Хари никога…
— Хагрид! — вече повиши глас Дъмбълдор. — Аз не смятам, че Хари е нападнал тези хора.
— Оох! — въздъхна Хагрид и петелът се отпусна безжизнен до него. — Добре, тогаз ще изчакам навън, господин директоре.
И той излезе шумно и много объркан.
— Наистина ли не мислите, че съм аз, професоре? — обнадежден повтори Хари, докато Дъмбълдор изчисти от писалището си перата от петела.
— Не, Хари, не мисля — каза Дъмбълдор, а лицето му пак стана сериозно. — Но все пак искам да поговоря с теб.
Хари чакаше напрегнато, докато професорът го гледаше, събрал върховете на дългите си пръсти.
— Искам да те попитам, Хари, дали има нещо, което би искал да ми кажеш — меко рече той. — Каквото и да е.
Хари не знаеше какво да отговори. Помисли си за Малфой, който бе извикал „Мътнороди, вие сте следващите!“, и за Многоликовата отвара, която къкреше в тоалетната на Стенещата Миртъл. После си помисли за безплътния глас, който бе чул на два пъти, и си спомни думите на Рон: „Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не е добър знак дори и в магьосническия свят“ Помисли си и за онова, което всички казваха за него, и за растящия си ужас, че по някакъв начин е свързан със Салазар Слидерин…
— Не — каза Хари, — няма нищо, професоре.
Двойното покушение срещу Джъстин и Почтибезглавия Ник превърна дотогавашната всеобща изнервеност в истинска паника. Интересното бе, че всички се безпокояха повече за съдбата на Почтибезглавия Ник. Какво ли би могло да се причини на един дух? — питаха се в училището. Каква ли е тази страшна сила, която може да порази и мъртвец? Настана истинска блъсканица за места в експрес „Хогуортс“, защото повечето вече искаха да се връщат у дома за Коледа.
— Ако продължава така, ще останем само ние — каза Рон на Хари и Хърмаяни. — Ние с Малфой, Краб и Гойл. Голяма веселба ще бъде, няма що!
Краб и Гойл, които винаги правеха същото, каквото правеше Малфой, се бяха записали в списъка на оставащите. Но Хари беше доволен, че повечето ученици си заминават. Омръзнало му беше да го заобикалят на разстояние, като го срещнат по коридорите, сякаш очакваха да му изскочат вампирски зъби и да пръска отрова наоколо. Омръзнало му беше да си шушукат, да го сочат и да съскат, подминавайки го.
Само Фред и Джордж се забавляваха с всичко това. Стигнаха дотам, че вървяха пред Хари по коридорите, викайки: „Направете път за Наследника на Слидерин! Минава опасният магьосник!“
Пърси се възмущаваше от това поведение.
— Няма нищо смешно в тая работа! — студено отбелязваше той.
— Я се дръпни, Пърси — отвръщаше му Фред. — Не виждаш ли, че Хари бърза?!
— Да, ще отскочи до тайната стая за чаша чай с кръвожадния си слуга — добавяше Джордж през смях.
И на Джини не й беше забавно.
— О, престанете… — хленчеше тя всеки път, когато Фред питаше Хари на висок глас коя е следващата му жертва или когато Джордж размахваше връзка чесън пред Хари, като се разминаваха.
Самият Хари нямаше нищо против всичко това. Дори се чувстваше по-добре, като поне Фред и Джордж смятаха за нелепа идеята, че той може да е наследник на Слидерин. Само че техните маймунджолъци изглежда много дразнеха Драко Малфой, който все повече се мръщеше, като ги видеше.
— Защото страшно му се иска да си признае, че всъщност е той — каза многознайкото Рон. — Нали знаеш колко мрази някой да го бие в нещо, а ти обра всички точки.
— Няма да е за дълго — каза Хърмаяни с неприкрито задоволство в гласа. — Многоликовата отвара е почти готова. Съвсем скоро ще изкопчим истината от него.
Най-сетне срокът свърши и училището потъна в тишина, дълбока като снега. Хари беше по-скоро доволен от спокойствието и не му беше скучно. Радваше се, че заедно с Хърмаяни и братята Уизли можеха да се разполагат из кулата на „Грифиндор“, да играят шумно на избухващи карти, без да безпокоят никого, и да се упражняват на воля в дуелиране. Фред, Джордж и Джини също бяха предпочели да останат в
