Хари Потър и Орденът на феникса

звярът е щял да разполага с много повече време, за да поогледа. Значи Потър твърди, че е видял какво точно става?

— Да — рече някак смутена госпожа Уизли. — Дъмбълдор като че ли очакваше Хари да види нещо такова.

— Има нещо странно в малкия Потър, знаем го всички — заяви Муди.

— Днес сутринта, когато разговарях с Дъмбълдор, той ми се стори притеснен за Хари — пошушна госпожа Уизли.

— То оставаше да не е притеснен — изръмжа Муди. — Момчето вижда през очите на змията на Вие- знаете-кого. Потър явно не си дава сметка какво означава това, но ако Вие-знаете-кой се е вселил в него…

Хари измъкна разтегателното ухо от своето, сърцето му щеше да се пръсне, лицето му запламтя. Той погледна към другите. Всички се блещеха насреща му с върви, още точещи се от ушите им, и изглеждаха стреснати.

Глава двайсет и третаКоледа в затвореното отделение

Дали заради това Дъмбълдор вече не гледаше Хари в очите? Дали не очакваше да види как оттам го наблюдава Волдемор, дали не се страхуваше, че от яркозелени те внезапно могат да станат червени и вместо зеници да имат резки като на котка? Хари си спомни как веднъж от тила на професор Куиръл се е показало лицето на Волдемор — съвсем същото като на змия. Прокара длан отзад по главата си и се запита какво ли е да усети, че Волдемор изскача от черепа му.

Почувства се мръсен, осквернен, сякаш носи вътре в себе си смъртоносна зараза и на връщане от болницата не е достоен да седи във влака на метрото заедно с невинни чисти хора, чиито умове и тела не са поразени от покварата на Волдемор… Не само бе видял змията, той беше змията, вече го знаеше…

Изведнъж му хрумна наистина ужасна мисъл… спомен, избил на повърхността на съзнанието му, от който всичко у него се загърчи и заизвива като змия.

„Към какво друго може да се стреми?“

„… Да се сдобие с нещо, което може само да открадне… Нещо, подобно на оръжие… Нещо, с което предишния път не разполагаше.“

„Аз съм това оръжие — помисли Хари и в жилите му сякаш потече отрова, която го смрази и изби в студена пот, докато той се люшкаше заедно с влака през тъмния тунел. — Точно мен се опитва да използва Волдемор, точно заради това, където и да отида, ме ограждат с пазачи. Всъщност пазят не мен, а другите, само че не могат да ги опазят, невъзможно е през цялото време в «Хогуортс» с мен да има някой… Именно аз, аз нападнах нощес господин Уизли, аз бях, а Волдемор ме е накарал да го направя, може и сега да е вътре в мен и да слуша мислите ми…“

— Добре ли си, Хари, миличък? — прошепна госпожа Уизли, като се наведе през Джини, а влакът продължаваше да трополи в тъмния тунел. — Не ми изглеждаш добре. Да не ти е прилошало?

Всички бяха впили очи в него. Хари поклати яростно глава и се взря в една реклама за застраховка „Жилище“.

— Хари, миличък, сигурен ли си, че си добре? — попита пак разтревожена госпожа Уизли, докато прекосяваха неокосената трева, избуяла насред площад „Гримолд“. — Виждаш ми се много бледичък… Сигурен ли си, че сутринта си поспал? Веднага се качвай горе в стаята и подремни час-два преди вечеря, чу ли?

Хари кимна, тъкмо щеше да си има оправдание да не разговаря с никого, а той искаше точно това и когато госпожа Уизли отвори входната врата, забърза право покрай поставката за чадъри, наподобяваща крак на трол, и се качи в стаята, която деляха с Рон.

Там закрачи напред-назад покрай двете легла и празната рамка от портрета на Финиъс Нигелус, главата му гъмжеше от какви ли не въпроси и още по-страховити мисли.

Как се беше преобразил на змия? Дали не беше зоомаг… не, невъзможно, щеше да знае… може би Волдемор беше зоомаг… да, рече си Хари, това би обяснило всичко, той, разбира се, се превръща в змия… и когато се вселява в мен, вече и двамата се преобразяваме… но и това не обяснява как само за около пет минути съм отишъл до Лондон и съм се върнал в леглото си… но Волдемор вероятно е най-могъщият магьосник в света, ако се изключи Дъмбълдор, и сигурно му е лесно да пренесе някого.

После изневиделица го прониза ужасна паника и Хари си каза: „Какво безумие… ако Волдемор се е вселил в мен: та аз и сега му позволявам да види ясно щабквартирата на Ордена на феникса! Той може да разбере кой е в Ордена и къде е Сириус… освен това чух какво ли не, все неща, които не биваше да научавам, всичко, което Сириус ми каза първата вечер, когато пристигнах тук…“

Имаше само един изход: да напусне незабавно площад „Гримолд“. Щеше да прекара без другите Коледа в „Хогуортс“, така поне по празниците нямаше да ги застрашава… всъщност не, пак не ставаше, в „Хогуортс“ беше пълно с хора, които той можеше да осакати и нарани. Ами ако следващия път беше Шеймъс, Дийн или Невил? Престана да снове и се взря в празната рамка на Финиъс Нигелус. Усети в стомаха си оловна тежест. Нямаше избор, налагаше се да се върне на „Привит Драйв“, да напусне завинаги света на магьосниците.

Каза си, че щом трябва да го направи, по-добре да не протака. Хвърли всички усилия да не мисли как ще го посрещне семейство Дърсли, когато го види на прага половин година по-рано от очакваното, и отиде да затръшне и да заключи капака на куфара, после се огледа неволно за Хедуиг, но се сети, че тя е все още в „Хогуортс“ — тъкмо няма да носи и кафеза, — грабна куфара откъм единия край и го довлачи до средата на стаята, когато един подличък глас подметна:

— Бягаш, а?

Обърна се. Финиъс Нигелус бе изникнал върху платното на портрета и облегнат на рамката, наблюдаваше развеселен Хари.

— Не, не бягам — тросна се момчето и притегли още няколко крачки куфара през стаята.

— А аз си мислех, че всеки, разпределен в „Грифиндор“, е смел — каза Финиъс Нигелус и поглади заострената си брада. — Както гледам, си щял да се чувстваш по-добре в моя дом. Ние, слидеринци, сме смели, но не и глупави. Така например, ако имаме избор, винаги ще предпочетем да отървем кожата.

— Аз не спасявам своята кожа — отсече Хари и задърпа куфара по килима, точно през мястото при вратата, което беше особено грапаво и проядено от молците.

— А, така ли! — рече Финиъс Нигелус и пак приглади брада, — значи не бягаш, защото си се уплашил, а понеже си благороден!

Хари не му обърна внимание. Тъкмо да отвори вратата, когато Финиъс Нигелус пак провлече лениво:

— Трябва да ти предам нещо от Албус Дъмбълдор.

Момчето се обърна рязко.

— Какво?

— Стой, където си.

— Стоя! — отвърна Хари, без да сваля ръка от дръжката. — Какво ще ми предаваш?

— Току-що ти го предадох, глупчо — заяви спокойно Финиъс Нигелус. — Дъмбълдор каза: „Стой, където си“.

— Защо? — попита нетърпеливо Хари и пусна края на куфара. — Защо иска да стоя тук? Какво друго каза?

— Нищо — рече Финиъс Нигелус и вдигна тънка черна вежда, сякаш упрекваше момчето в нахалство.

Гневът на Хари пак изби на повърхността като змия, показала се над висока трева. Беше капнал от умора, бе неимоверно объркан, през последните дванайсет часа бе изживял ужас, облекчение и после отново ужас, а Дъмбълдор все така не искаше да говори с него!

— Само това, значи, е казал? — извика той. — Стой, където си! Само това ми казаха и след като ме нападнаха онези диментори! Стой и кротувай, Хари, докато възрастните разрешат