Хари Потър и Орденът на феникса

проблема! Но ние няма да си правим труда да ти съобщаваме нищо, понеже малкото ти мозъче едва ли ще го смели!

— Знаеш ли — поде Финиъс Нигелус дори по-високо и от Хари, — точно заради това ми беше отвратително да съм учител! Младите са адски убедени, че са абсолютно прави за всичко. А не ти ли е хрумвало, надут глупав дърдорко, че директорът на „Хогуортс“ може би има съвсем основателна причина да не иска да те посвещава най-подробно в плановете си? Докато се чувстваш толкова онеправдан, не си ли поспирал да се замислиш, че досега, ако си спазвал заповедите на Дъмбълдор, никога не си изпадал в беда? Не. Не, като всички младежи си съвсем убеден, че само ти имаш чувства и мисли, само ти виждаш опасностите, само ти си толкова умен, че си се досетил какво точно крои Черния лорд…

— Значи крои нещо, свързано с мен? — побърза да попита Хари.

— Нищо подобно не съм споменавал — рече Финиъс Нигелус и взе да разглежда лениво копринените си ръкавици. — А сега, ще прощаваш, но имам да правя по-приятни неща от това да слушам терзанията на младата ти душа… Приятен ден!

Той тръгна към рамката и се скри от поглед.

— Добре, върви си! — ревна Хари към празната картина. — И предай на Дъмбълдор, че съм му много благодарен!

Празното платно продължи да мълчи. Разярен, Хари издърпа куфара обратно при долния край на леглото, после се метна по лице на проядените от молци завивки и затворил очи, усети, че тялото му е натежало и го боли.

Имаше чувството, че е вървял пеша километри и километри… струваше му се невъзможно, че преди по-малко от денонощие Чо Чан се е доближавала под имела към него… беше тъй уморен… страхуваше се да заспи… но не знаеше колко още ще устои… Дъмбълдор му беше заръчал да остане тук… това сигурно означаваше, че му е разрешено да спи… но го беше страх… ами ако се случеше отново?

Той хлътваше в мрака…

Някакъв филм вътре в главата му сякаш само беше чакал да се завърти. Хари вървеше по безлюден коридор към черна врата, минаваше покрай груби каменни стени, покрай факли и арка с каменно стълбище зад нея, водещо вляво и надолу…

Стигна при черната врата, ала не можа да я отвори… гледаше я вторачено, отчаяно му се искаше да влезе… зад нея имаше нещо, за което той бленуваше с цялото си сърце… награда, за каквато не беше и мечтал… само да не го пронизваше белегът… тогава той щеше да мисли по-трезво…

— Хари — екна отдалеч, от много далеч гласът на Рон. — Мама каза, че вечерята е готова, но ако не ти се става, ще ти я задели за после.

Хари отвори очи, ала приятелят му вече беше излязъл от стаята.

„Не иска да остава сам с мен — помисли си. — И как ще иска, след като чу казаното от Муди!“

Сега, откакто се беше разбрало какво има у него, сигурно никой нямаше да го иска тук.

Реши да не слиза на вечеря, за да не им се натрапва. Обърна се на другата страна и след малко пак заспа. Когато се събуди, измъчван от глад, много по-късно, призори на другия ден, Рон още похъркваше на съседното легло. Хари огледа с присвити очи стаята, видя отново в портрета тъмния силует на Финиъс Нигелус и му хрумна, че Дъмбълдор вероятно го е пратил да го наглежда, да не би той да нападне още някого.

Усещането, че е омърсен, се засили. Хари почти съжали, че се е подчинил на Дъмбълдор… ако и занапред животът му на площад „Гримолд“ щеше да бъде такъв, може би все пак щеше да се чувства по- добре на „Привит Драйв“.

На сутринта другите се заеха да слагат коледна украса. Хари не помнеше Сириус да е бил някога в такова добро настроение: пееше коледни песни, очевидно щастлив, че няма да прекара празниците в самота. Хари чуваше как гласът му кънти през пода чак до студената всекидневна, където той седеше сам- самичък, гледаше как небето навън все повече побелява и ги заплашва със сняг, и изпитваше мрачна радост, че е оставил другите да го одумват на воля, както те сигурно правеха. Някъде по обяд госпожа Уизли го повика тихо от долния край на стълбището, но той се престори, че не я чува, качи се още по-нагоре и се скри.

Към шест вечерта на входната врата се позвъни и госпожа Блек пак се разпищя. Хари реши, че се е отбил Мъндънгус или някой друг от Ордена, та само се намести по-удобно до стената в стаята на Бъкбийк, където се беше спотаил и се опитваше да не обръща внимание на глада, докато даваше на хипогрифа мъртви плъхове. Стресна се, когато няколко минути по-късно някой заблъска по вратата.

— Знам, че си вътре — прокънтя гласът на Хърмаяни. — Излез, ако обичаш. Искам да поговоря с теб.

— Ти пък какво правиш тук? — попита я Хари и отвори вратата, а Бъкбийк продължи да дращи из сламата по пода с надеждата да открие някое изпуснато парченце. — Мислех, че си на ски с вашите.

— Да ти призная, всъщност изобщо не си падам по ските — отвърна момичето. — Ето защо дойдох тук за Коледа. — В косата й имаше снежинки, от студа лицето й беше поруменяло. — Само не ме издавай пред Рон. Казах му, че е много приятно да караш ски, защото на него му беше смешно. Мама и татко бяха леко разочаровани, но им обясних, че който гледа сериозно на изпитите, ще остане в „Хогуортс“, за да учи. Те искат да се представя добре, ще ме разберат. Всъщност — добави тя бодро — хайде да отидем в твоята стая, майката на Рон е запалила огъня в камината и ни е приготвила сандвичи.

Хари се върна с нея на втория етаж. Когато влезе в стаята, се зачуди, че там го чака Джини, както и Рон, на чието легло се бяха разположили.

— Пристигнах с автобус „Среднощния рицар“ — обясни безгрижно Хърмаяни и още преди Хари да е успял да отвърне, си съблече якето. — Вчера сутринта Дъмбълдор ми каза какво се е случило, но трябваше да изчакам да обявят официално края на срока, за да тръгна. Ъмбридж вече беснее, задето сте й се изплъзнали под носа, макар Дъмбълдор да й обясни, че господин Уизли е в „Свети Мънго“ и той ви е разрешил да му отидете на свиждане. И така… — Тя се намести до Джини и тримата загледаха Хари. — Как се чувстваш? — попита го Хърмаяни.

— Добре — отвърна той сковано.

— О, не лъжи — рече тя припряно. — Рон и Джини ми казаха, че откакто сте се върнали от „Свети Мънго“, се криеш от всички.

— Виж ти! — възкликна Хари и изгледа свирепо Рон и Джини.

Рон се втренчи в краката си, Джини обаче не трепна.

— Наистина се криеш — потвърди тя. — И не искаш да ни погледнеш!

— Не аз, а вие не искате да ме погледнете — ядоса се Хари.

— Сигурно се гледате един друг по различно време и затова погледите ви не могат да се срещнат — предположи Хърмаяни и ъгълчетата на устата й трепнаха.

— Много смешно, няма що! — тросна се Хари и им обърна гръб.

— О, не се прави на неразбран — упрекна го Хърмаяни. — Виж какво, другите ми казаха какво сте подслушали снощи с разтегателните уши…

— Така ли! — изръмжа Хари с ръце в джобове и загледа как навън се сипе гъст сняг. — Всички говорите за мен, нали? Е, вече започвам да свиквам.

— Искахме да поговорим с теб, Хари — обади се Джини, — но откакто сме се върнали, ти все се криеш…

— Не ми се говореше с никого — рече Хари, още по-раздразнен.

— Държиш се доста глупаво — укори го ядно Джини, — все пак не познаваш друг освен мен, който да е бил обсебван от Ти-знаеш-кого, и аз бих могла да ти разкажа какво съм изпитала.

Стъписан от тези думи, Хари дълго не се помръдна. После обърна лице към Джини.

— Бях забравил — промълви той.

— Щастливец! — отвърна хладно момичето.

— Извинявай — рече Хари и беше искрен. — В такъв случай… как мислиш, дали и аз съм обсебен?