място, прехапал устна, и погледна сбръчканото лице на Дъмбълдор.
— Професор Снейп е допуснал ужасна…
— Само не ми казвайте, че е било грешка, той е подслушвал на вратата!
— Остави ме да се доизкажа, моля те. — Дъмбълдор изчака Хари да кимне отсечено, сетне продължи: — Професор Снейп е допуснал ужасна грешка. Вечерта, когато е подслушал първата половина от пророчеството на професор Трелони, още е бил на служба при Лорд Волдемор. Съвсем естествено е побързал да каже на господаря си какво е чул, защото то го е засягало в изключителна степен. Той обаче не е знаел — няма откъде да е знаел — кое момче Волдемор ще преследва оттук нататък и че родителите, които ще погуби в убийственото си издирване, са хора, които професор Снейп е познавал, че това са майка ти и баща ти…
Хари безрадостно се засмя.
— Мразел е баща ми, както мразеше Сириус! Не ви ли е направило впечатление, професоре, че хората, които Снейп мрази, рано или късно умират?
— Нямаш представа, Хари, какво разкаяние изпитваше професор Снейп, когато разбра как Лорд Волдемор е разтълкувал пророчеството. Убеден съм, че няма друго нещо в живота му, за което да съжалява повече, и че именно това е причината да се завърне…
— Но той е много добър оклумант, нали, сър? — рече Хари, чийто глас трепереше от усилието му да говори спокойно. — Нима Волдемор не е убеден, че Снейп е на негова страна, дори сега? Професоре… откъде сте толкова сигурен, че Снейп е на наша страна?
Известно време Дъмбълдор продължи да мълчи — имаше вид на човек, който се опитва да вземе решение. Накрая каза:
— Сигурен съм. Имам пълно доверие на Сивиръс Снейп.
Няколко минути Хари си поемаше дълбоко въздух, за да се поуспокои. Не се получи.
— Е, аз пък му нямам доверие! — заяви той точно толкова силно, както преди. — И в момента крои направо под носа ви нещо заедно с Драко Малфой, а вие пак…
— Вече го обсъдихме, Хари — рече Дъмбълдор и този път гласът му отново прозвуча непреклонно. — Изложих ти мнението си.
— Тази вечер напускате училището, а съм готов да се обзаложа, че дори не сте предвидил възможността Снейп и Малфой да решат…
— Да решат какво? — вдигна Дъмбълдор вежди. — В какво точно ги подозираш?
— Аз… те кроят нещо! — отговори Хари, при което дланите му се свиха в юмруци. — Професор Трелони току-що е ходила в Нужната стая, за да скрие бутилките си от шери, и е чула Малфой да вряска ликуващо! Той се опитва да поправи там нещо опасно и мен ако питате, най-после е успял, а вие смятате просто да си излезете от училището, без да…
— Достатъчно! — спря го Дъмбълдор. Каза го съвсем спокойно, но въпреки това Хари тутакси замълча — усети, че накрая е прекрачил някаква недоловима граница. — Нима смяташ, че докато отсъствах тази година, бих допуснал дори един-единствен път да оставя училището незащитено? Не съм го допуснал. Тази вечер, след като тръгна, ще бъдат взети допълнителни мерки за сигурност. Много те моля, Хари, само не намеквай, че гледам през пръсти на безопасността на своите ученици.
— И през ум не ми е минавало… — смотолеви леко засрамен Хари, но Дъмбълдор отново го прекъсна.
— Не желая да обсъждаме повече този въпрос.
Хари преглътна неизречените думи, уплашен, че е стигнал твърде далеч и е пропилял възможността да отиде с Дъмбълдор, директорът обаче продължи:
— Искаш ли да дойдеш с мен тази вечер?
— Да — беше моменталният отговор.
— Чудесно, слушай тогава. — Дъмбълдор се изправи в цял ръст. — Вземам те със себе си при едно условие: да се подчиняваш незабавно и безусловно на всяка заповед, която ти дам.
— Разбира се.
— Постарай се да ме разбереш, Хари. Говоря ти, че трябва да изпълняваш и заповеди като „бягай“, „скрий се“, „върни се“. Обещаваш ли?
— Аз… да, разбира се.
— Ако ти кажа да се скриеш, ще го направиш ли?
— Да.
— Ако ти кажа да бягаш, ще се подчиниш ли?
— Да.
— Ако ти кажа да ме оставиш и да се спасяваш, ще ме послушаш ли?
— Аз…
— Ще ме послушаш ли, Хари?
Известно време двамата се гледаха.
— Да, сър.
— Чудесно! Тогава иди да вземеш мантията невидимка и след пет минути ме чакай във входната зала.
Дъмбълдор се обърна и погледна през пламналия прозорец: сега слънцето се беше превърнало в рубиненочервено сияние на хоризонта. Хари излезе бързо от кабинета и се спусна по спираловидната стълба. Изведнъж съзнанието му стана странно ясно. Той знаеше какво да направи.
Когато се върна в общата стая, Рон и Хърмаяни седяха заедно.
— Какво иска Дъмбълдор? — попита веднага Хърмаяни. — Добре ли си, Хари? — допълни тя разтревожена.
— Нищо ми няма — потвърди кратко той и профуча покрай тях.
Хукна нагоре по стълбите и нахълта в спалното помещение, където отвори рязко куфара, извади Хитроумната карта и чифт навити на клъбце чорапи. После се завтече обратно надолу по стълбите и влезе на бегом в общата стая, като се закова пред изумените Рон и Хърмаяни.
— Нямам много време — обясни задъхано Хари. — Дъмбълдор мисли, че съм дошъл да си взема мантията невидимка. Слушайте сега…
Разказа им набързо къде отива и защо. Не спря нито когато Хърмаяни ахна от ужас, нито когато Рон го засипа с припрени въпроси: двамата можеха и по-късно да обсъдят подробно всичко.
— Разбрахте ли какво означава това? — завърши Хари. — Довечера Дъмбълдор няма да бъде тук и Малфой отново ще има зелена улица да направи каквото е замислил.
— Хари… — подхвана Хърмаяни с неимоверно разширени от ужас очи.
— Нямам време за спорове! — спря я Хари. — Вземи и това… — пъхна той чорапите в ръцете на Рон.
— Благодаря — рече той. — Ъъъ… но защо са ми чорапи?
— Чорапи не ти трябват, трябва ти онова, което е увито в тях — Феликс Фелицис. Разделете си го тримата с Джини. Поздрави я от мен. Е, тръгвам, Дъмбълдор ме чака…
— Недей! — викна Хърмаяни, защото Рон извади благоговейно малката стъкленичка със златиста отвара. — На нас не ни трябва, вземи я ти, не се знае на какво ще се натъкнеш.
— Аз ще се оправя, нали съм с Дъмбълдор! — успокои я Хари. — Искам вие да сте добре… не ме гледай така, Хърмаяни, хайде, чао…
И забърза обратно през дупката в портрета към входната зала.
Дъмбълдор чакаше пред дъбовата врата. Обърна се, когато Хари излезе тичешком на най-горното каменно стъпало — едва си поемаше въздух и отстрани в хълбока го прорязваше остра болка.
