че намерих мястото.
Хари не разбра за какво му говори — поне доколкото можеше да прецени, тази част от потъналия в тъмнина бряг не се различаваше от другите, но Дъмбълдор май беше съзрял нещо по-особено. Този път прокара длан не по каменната стена, а във въздуха, сякаш очакваше да открие и да улови нещо незримо.
— Охо! — рече той щастлив след няколко секунди.
Както държеше ръката си във въздуха, беше стиснал нещо, което Хари не виждаше. Приближи се до водата и момчето изтръпна, като видя как върховете на обувките му с катарами опират в самия ръб на каменния праг. Все така стиснал длан във въздуха, Дъмбълдор вдигна с другата ръка магическата си пръчка и почука с върха й по юмрука си.
От въздуха тутакси изникна дебела бакъренозелена верига, която тръгваше от дълбините на водата и стигаше до юмрука на Дъмбълдор. Той почука и по веригата, която се заплъзга в дланта му като змия, нагъна се на земята с дрънчене, отекнало шумно о каменните стени, и затегли нещо от дълбините на черната вода. Хари ахна, защото на повърхността се показа призрачният нос на мъничка лодка, която заблестя в зелено точно като веригата и почти без да вдига вълни, заплава към брега, където стояха Хари и Дъмбълдор.
— Откъде разбрахте, че лодката е там? — изуми се Хари.
— Магията винаги оставя следи, понякога много ясни — обясни Дъмбълдор тъкмо когато лодката се удари в брега и отскочи леко. — Преподавал съм на Том Риддъл. Познавам стила му.
— А… а лодката безопасна ли е?
— О, да, според мен е безопасна. Волдемор е трябвало да измисли начин да прекоси езерото, без да си навлича гнева на съществата, които е оставил в него, в случай че някога реши да отиде при хоркрукса или да го прибере.
— Значи ония страшилища във водата няма да ни направят нищо, ако прекосим езерото с лодката?
— Май трябва да се примирим, че по някое време все някак ще разберат, че ние не сме Лорд Волдемор. Дотук обаче се справяме добре. Разрешиха ни да вдигнем лодката.
— Но защо? — попита Хари, който не можеше да се отърси от мисълта, че веднага щом се отдалечат от брега, от тъмната вода ще се извисят огромни пипала.
— Волдемор е бил убеден, и с основание, че никой… освен много велик магьосник… няма да открие лодката — обясни Дъмбълдор. — Бил е готов да рискува с най-невероятната според него възможност някой друг да я намери, понеже е знаел, че е поставил още препятствия, каквито единствен той може да преодолее. Сега ще видим дали е бил прав.
Хари погледна надолу към вътрешността на лодката. Наистина беше много малка.
— Както личи, не е направена за двама. Дали ще ни издържи? Няма ли да натежим?
Дъмбълдор се подсмихна.
— Волдемор е отчитал не тежестта, а съвкупността магьосническа мощ, която ще прекоси неговото езеро. По-склонен съм да смятам, че на лодката е направено заклинание, така че с нея да може да плава само един магьосник.
— Тогава…
— Според мен, Хари, ти не влизаш в сметките: още си непълнолетен и не си завършил училище. На Волдемор и през ум не му е минавало, че едно шестнайсеттодишно момче ще се добере до това място, затова смятам за малко вероятно твоите способности да бъдат засечени на фона на моите.
Тези думи не повдигнаха духа на Хари и Дъмбълдор навярно го знаеше, защото добави:
— Грешка на Волдемор, Хари, грешка на Волдемор… с възрастта човек се проявява като глупав и плиткопаметен, когато подценява младостта… а сега ти ще бъдеш пръв, внимавай да не докосваш водата.
Дъмбълдор се дръпна встрани и Хари предпазливо се качи в лодката. Директорът го последва и намота веригата на пода. Едва се сместиха, Хари не успя да седне удобно, а се сви с колене, щръкнали над борда на лодката, която мигновено потегли. Не се чуваше никакъв звук, освен коприненото шумолене, с което носът на лодката пореше водата — движеше се без тяхна помощ, сякаш теглена от невидимо въже напред към светлината в средата. Не след дълго вече не виждаха стените на пещерата и сякаш бяха в открито море, само дето нямаше вълни.
Хари погледна надолу и забеляза как — докато се носеха напред — отразеното злато на запалената му магическа пръчка проблясва и трепти върху черната вода. Лодката пореше широки кръгове върху стъклената повърхност, прорязваше жлебове по тъмното огледало…
И точно тогава Хари съгледа нещо бяло като мрамор, което плаваше на сантиметри под повърхността.
— Професоре! — викна той и стреснатият му глас проехтя високо над притихналата вода.
— Хари!
— Стори ми се, че видях във водата ръка… човешка ръка!
— Да, не се и съмнявам — спокойно отвърна Дъмбълдор.
Макар че му се догади, Хари се взря надолу във водата и затърси изчезналата ръка.
— Значи онова нещо, което изскочи от водата…
Но получи отговор още преди Дъмбълдор да е отворил уста: светлината от магическата му пръчка се плъзна нататък по водата и този път му показа мъртвец с обърнато нагоре лице само на сантиметри под повърхността — отворените му очи бяха замъглени сякаш с паяжина, а косата и мантията му се гънеха около него като дим.
— Тук има трупове! — изкрещя Хари и гласът му прозвуча много по-пискливо от обикновено, сякаш не беше неговият.
— Да — потвърди ведро Дъмбълдор, — но засега е излишно да се притесняваме от тях.
— Засега ли? — повтори Хари, като откъсна поглед от водата и го насочи към него.
— Поне докато се носят мирно и кротко под нас — уточни Дъмбълдор. — Няма нищо страшно в един труп, Хари, точно както няма нищо страшно в тъмнината. Лорд Волдемор, който дълбоко в себе си се страхува, разбира се, и от трупове, и от тъмнина, е на друго мнение. Но и тук той отново показва, че му липсва мъдрост. Когато гледаме смъртта и тъмнината, ние всъщност се страхуваме от неизвестното, нищо повече.
Хари си замълча, не искаше да спори, ала му се стори ужасно, че около тях и под тях се носят трупове, а и не му се вярваше да са безопасни.
— Но един от тях изскочи — напомни той, като се постара гласът му да е спокоен и ведър, както на Дъмбълдор. — Когато се опитах да направя на хоркрукса призоваваща магия, от езерото изскочи труп.
— Да — съгласи се Дъмбълдор. — Сигурен съм, след като вземем хоркрукса, ще установим, че те не са чак толкова хрисими. Но подобно на много същества, обитаващи в студ и мрак, те също се страхуват от светлината и топлината, които при първа необходимост ще призовем на помощ. Огън, Хари — допълни с усмивка Дъмбълдор в отговор на изумлението, изписало се върху лицето му.
— О… да… — побърза да отвърне момчето.
Извърна се и погледна зеленикавото сияние, към което лодката продължаваше да се носи неумолимо. Сега вече той не можеше да се преструва, че не е уплашен. Огромно черно езеро, гъмжащо от мъртъвци… струваше му се, че са минали часове, откакто срещна професор Трелони и даде на Рон и Хърмаяни Феликс Фелицис… внезапно съжали, че не се сбогува както подобава с тях… и изобщо не се видя с Джини…
— Почти пристигнахме — оповести весело Дъмбълдор.
И наистина, най-после зеленикавата светлина се уголеми и след броени минути лодката спря, като леко отскочи от нещо, което Хари отпърво не забеляза, но след като вдигна светещата магическа пръчка, видя, че са излезли при малък остров от гладка скала в средата на езерото.
— Внимавай да не се допреш до водата — отново предупреди Дъмбълдор, докато Хари слизаше от лодката.
Островът едва ли беше по-голям от кабинета на директора: дълъг плосък тъмен камък и на него нищо друго, освен източника на зеленикавата светлина, който отблизо изглеждаше много по-ярък. Хари го погледна с присвити очи и в началото му заприлича на нещо като светилник, после обаче видя, че светлината идва от каменен съд, почти същия като мислоема, сложен върху поставка.
