Хари Потър и Нечистокръвния принц

Дъмбълдор се приближи до съда и Хари го последва. Застанали един до друг, двамата надзърнаха вътре. Беше пълен с изумрудена течност, която излъчваше фосфоресциращото сияние.

— Какво е това? — пошушна Хари.

— Не знам — призна Дъмбълдор. — Във всеки случай нещо много по-притеснително от кръвта и труповете.

Той запретна ръкава на мантията до лакътя на почернялата си ръка и протегна върховете на изгорените си пръсти към повърхността на отварата.

— Недейте, не я пипайте!…

— И да искам, не мога — отвърна Дъмбълдор с едва доловима усмивка. — Виждаш ли? Не мога да се приближа повече от това. Опитай ти.

Зяпнал от изумление, Хари бръкна в съда и се помъчи да докосне отварата. На около два-три сантиметра над нея се натъкна на невидима преграда. Колкото и да натискаше, пръстите му не напипваха друго, освен въздух, сякаш плътен и неподатлив.

— Дръпни се, ако обичаш, Хари — подкани Дъмбълдор.

Вдигна магическата пръчка и направи над повърхността на отварата някакви сложни движения, като нашепваше едва чуто. Не се случи нищо, само сиянието на отварата като че ли стана малко по-ярко. Хари мълчеше, докато Дъмбълдор работеше, след малко обаче той прибра до себе си магическата пръчка и момчето усети, че вече може да говори.

— Тук ли е хоркруксът според вас?

— О, да. — Дъмбълдор се взря по-отблизо в съда. Хари видя лицето му отразено в гладката повърхност на зелената отвара. — Но как да стигнем до него? Не можем да бръкнем с ръка в тази отвара, не можем да й направим магия за изчезване, да я накараме да се отдръпне към стените на съда, да я изтеглим навън, да я преобразим с трансфигурация или заклинание, да променим по някакъв начин естеството й…

Едва ли не разсеяно Дъмбълдор вдигна отново магическата си пръчка, описа с нея кръгче във въздуха и измагьоса кристален бокал, който улови.

— Мога да заключа само, че отварата трябва да се изпие.

— Какво! — възкликна Хари. — Не!

— Да, мисля, че мога да изпразня съда само като изпия отварата и видя какво има на дъното.

— Но ако… ако тя ви погуби?

— О, съмнявам се да действа така — увери го нехайно Дъмбълдор. — Лорд Волдемор едва ли иска да убие човека, добрал се до острова.

Хари не повярва на ушите си. Дали това отново не беше безумната решимост на Дъмбълдор да вижда добро във всеки?

— Професоре — подхвана момчето, като се опитваше да не избухва, — сър, тук сме срещу Волдемор…

— Извинявай, Хари, трябваше да уточня, че той едва ли иска да убие веднага човека, добрал се до острова — поправи се Дъмбълдор. — Ще иска да го държи жив поне известно време, докато разбере как е успял да проникне толкова надалеч и да преодолее защитите му, и най-важното — защо е решил да изпразни каменния съд. Не забравяй, Волдемор е убеден, че никой, освен него, не знае за хоркруксите.

Хари понечи да каже нещо, но този път Дъмбълдор вдигна ръка да го спре — гледаше леко свъсен изумрудената течност и очевидно мислеше напрегнато.

— Отварата безусловно действа така, че да ми попречи да взема хоркрукса — заяви накрая той. — Би могла да ме обездвижи, да ме накара да забравя защо съм дошъл тук, да ми причини такава болка, че да отклони вниманието ми, или да ме обезвреди по някакъв друг начин. При това положение, Хари, твоята задача е да направиш всичко възможно аз да продължа да я пия, дори и да се наложи да ми я наливаш насила в устата. Разбра ли?

Погледите им се срещнаха над каменния съд, бледите им лица бяха озарени от странната зелена светлина. Хари не каза нищо. Заради това ли беше поканен да дойде — за да даде насила на Дъмбълдор отвара, която може би ще му причини непоносима болка?

— Нали помниш при какво условие те взех със себе си? — попита директорът.

Хари се поколеба, загледан в сините му очи, които от отразената светлина на съда изглеждаха зелени.

— Ами ако…

— Закле се да изпълняваш всяка заповед, която ти дам, нали?

— Да, но…

— Предупредих те, че може да е опасно, нали?

— Да — рече Хари, — но…

— В такъв случай ти заповядвам — отсече Дъмбълдор, после отново запретна ръкави и вдигна празния бокал.

— Защо аз да не изпия отварата? — предложи отчаян Хари.

— Защото аз съм много по-стар, много по-умен и не толкова ценен — отговори Дъмбълдор. — Питам за последен път, Хари, имам ли думата ти, че ще направиш всичко по силите си, за да ме накараш да не спирам да пия от отварата?

— Не може ли…

— Имам ли я?

— Но…

— Дай ми думата си, Хари?

— Аз… добре, но…

Ала още преди Хари да е продължил с възраженията, Дъмбълдор потопи кристалния бокал в отварата. За стотна от секундата момчето се надяваше, че и с чашата той няма да успее да докосне течността, но кристалът потъна както нищо друго под повърхността и когато бокалът беше пълен догоре, Дъмбълдор го доближи до устата си.

— За твое здраве, Хари!

После го пресуши. Хари го наблюдаваше ужасен, с ръце, вкопчени в ръба на каменния съд толкова здраво, че върховете на пръстите му изтръпнаха.

— Професоре! — подхвана той разтревожен, когато Дъмбълдор свали празната чаша. — Как се чувствате?

Мъжът поклати глава, без да отваря очи. Хари се запита дали не го боли. Дъмбълдор отново топна слепешком чашата в съда, напълни я и повторно пресуши съдържанието.

Без да продумва, изпи три пълни догоре бокала от отварата. После, някъде по средата на четвъртия, залитна и падна напред върху съда. Очите му още бяха затворени, дишаше трудно.

— Професор Дъмбълдор! — повика го с напрегнат глас Хари. — Чувате ли ме?

Той не отговори. Лицето му трепкаше, сякаш Дъмбълдор спеше дълбоко, но сънуваше кошмар. Вече не държеше така здраво бокала и отварата бе на път да се излее. Хари се пресегна и сграбчи кристалната чаша.

— Професоре, чувате ли ме? — повтори на висок глас, който отекна в пещерата.

Дъмбълдор въздъхна и заговори така, че Хари не позна гласа му, защото никога дотогава не беше чувал директора толкова уплашен.

— Не искам… не ме принуждавай…

Хари се взря в пребледнялото лице, което познаваше толкова добре, в гърбавия нос и очилата с форма на полумесеци — чудеше се какво да прави.

— Не ми харесва… не искам повече — простена Дъмбълдор.

— Вие… вие не можете да спрете, професоре — напомни Хари. — Трябва да продължите да пиете отварата, забравихте ли? Казахте ми, че не бива да спирате. Хайде…

Мразеше се, беше отвратен от онова, което вършеше, но въпреки това вкара насила ръба на бокала в устата на Дъмбълдор и го надигна, така че той да изпие остатъка от отварата вътре.

— Не — изпъшка Дъмбълдор, а Хари топна отново бокала в каменния съд и го напълни. — Не искам… не искам… остави ме…