Хари Потър и Нечистокръвния принц

странен език, които Хари не разбра. Обиколи два пъти цялата пещера: докосваше колкото може повече от грапавия камък и от време на време спираше, за да прокара напред-назад пръсти по едно или друго място, докато накрая се закова и долепи плътно длан до стената.

— Тук — оповести той. — Ще минем оттук. Входът е скрит.

Хари не го попита откъде е разбрал. Никога дотогава не беше виждал магьосник да се справя по този начин, само като гледа и докосва, отдавна обаче беше проумял, че трясъците и пушекът по-често издават неспособност, отколкото опитност.

Дъмбълдор се дръпна от стената на пещерата и насочи магическата си пръчка към камъка. За миг върху мястото изникнаха огненобели очертания на свод, сякаш зад пукнатината сияеше ярка светлина.

— У-успяхте! — каза Хари през тракащи зъби, но още преди думите да са излезли от устата му, очертанията се заличиха и скалата пак си стана гола и плътна, както преди.

Дъмбълдор се обърна.

— Извинявай, Хари, забравих! — възкликна той, насочи магическата си пръчка към него и дрехите му веднага станаха топли и сухи, сякаш са били държани пред бумтящ огън.

— Благодаря! — признателно рече момчето, ала Дъмбълдор отново беше насочил вниманието си към плътната стена на пещерата.

Не се опита да прилага други магии, само впери съсредоточен поглед в нея, сякаш там беше написано нещо прелюбопитно. Хари не смееше да помръдне, не искаше да го разсейва.

После, след цели две минути, Дъмбълдор прошепна:

— О, не може да бъде! Толкова грубо!

— Какво има, професоре?

— Струва ми се, че от нас се иска да платим, за да влезем — обясни той, после пъхна здравата си ръка под мантията и извади къс сребърен нож като онези, с които Хари режеше съставките за отвари.

— Да платим ли? — учуди се момчето. — Трябва да дадем нещо на вратата?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Ако не греша — кръв.

— Кръв ли?

— Казах ти, че е грубо — допълни директорът презрително, дори разочаровано, сякаш Волдемор не беше оправдал очакванията му. — Както, сигурен съм, вече си се досетил, замисълът е врагът да се омаломощи, преди да влезе. И този път Лорд Волдемор не е схванал, че има много по-ужасни неща от физическото нараняване.

— Да, но все пак, ако можем да го избегнем… — възрази Хари, който беше понесъл достатъчно болка, за да е готов за още.

— Понякога обаче е неизбежно — рече Дъмбълдор, като тръсна нагоре ръкава на мантията си и оголи китката на пострадалата си ръка.

— Професоре! — опита се да го спре Хари и тръгна към Дъмбълдор, който беше вдигнал ножа. — Нека аз. Аз съм…

Не знаеше какво да каже: че е по-млад, по-здрав? Но директорът само се усмихна. Блесна сребро, внезапно бликна алена струя, скалата се изпъстри с тъмни лъскави капки.

— Много мило от твоя страна, Хари! — рече Дъмбълдор, прокара върха на магическата си пръчка над дълбокия разрез, който беше направил върху собствената си ръка, и той зарасна веднага, точно както Снейп беше изцерил раните на Малфой. — Ала твоята кръв е по-ценна от моята. О, май успяхме!

Върху стената отново бяха изникнали огненосребристите очертания на свод, които този път не се заличиха: напръсканата с кръв скала в очертанията му просто изчезна, но остави отвор към непрогледна тъмнина.

— След мен — подкани Дъмбълдор и тръгна през свода, следван по петите от Хари, който пътем също припряно запали магическата си пръчка.

Натъкнаха се на зловеща гледка: стояха край голямо черно езеро, толкова огромно, че не се виждаше отсрещният бряг, а пещерата бе толкова висока, че таванът й също не се забелязваше. Далеч, сякаш в средата на езерото, сияеше обвита в мъглица зеленикава светлина, която се отразяваше в абсолютно застиналата вода долу. Единствено зеленикавото сияние и светлината на двете пръчки нарушаваха кадифения мрак, макар че лъчите им не стигаха докъдето беше очаквал Хари. Тъмнината беше някак по- наситена от обикновено.

— Да вървим — промълви Дъмбълдор. — Много внимавай да не стъпиш във водата. Стой близо до мен.

Тръгна покрай езерото, а Хари го последва, като вървеше плътно зад него. Стъпките им по тесния скалист ръб, обрамчил водата, кънтяха и издаваха жвакащи звуци. Двамата крачеха ли, крачеха, а гледката си оставаше все същата: от едната страна беше грапавата стена на пещерата, от другата — ширналата се гладка стъклена чернилка, точно в средата на която се мержелееше тайнственото зеленикаво сияние. На Хари мястото и тишината му се струваха потискащи и плашещи.

— Професоре! — обади се той накрая. — Смятате, че хоркруксът е тук ли?

— О, да — потвърди Дъмбълдор. — Да, сигурен съм, че е тук. Въпросът е как да стигнем до него.

— Не можем ли… не можем ли просто да опитаме с призоваваща магия? — рече Хари, убеден, че предложението му е много глупаво, но колкото и да не му се щеше да си признае, искаше час по-скоро да се махнат от това място.

— Можем, разбира се! — възкликна Дъмбълдор и спря толкова внезапно, че Хари насмалко да се блъсне в него. — Защо не го направиш ти?

— Аз ли? О… добре…

Не го беше очаквал, но се прокашля и каза високо с вдигната магическа пръчка:

— Акцио хоркрукс!

На пет-шест метра от тях със звук като от взрив над черната вода се стрелна нещо много голямо и бледо, ала още преди Хари да види какво е, то отново изчезна, шльопна във водата, като разплиска по огледалната повърхност високи силни вълни. Хари отскочи потресен назад и се удари в стената, после с все още разтуптяно сърце се обърна към Дъмбълдор.

— Какво беше това?

— Нещо, което според мен е готово да отвърне на удара, ако се опитаме да вземем хоркрукса.

Хари погледна отново водата. Повърхността на езерото пак беше лъскаво черно стъкло, вълните бяха изчезнали неестествено бързо, но сърцето на Хари продължаваше да тупти лудо.

— Очаквахте ли го?

— Очаквах да се случи нещо, ако направим очевиден опит да посегнем към хоркрукса. Идеята ти беше много добра, Хари — това вероятно беше най-лесният начин да установим с какво си имаме работа.

— Но ние не знаем какво беше това нещо — напомни момчето, вторачено в зловещо гладката вода.

— Какви са тези неща — поправи го Дъмбълдор. — Силно се съмнявам, че е само едно. Продължаваме ли нататък?

— Професоре!

— Да, Хари?

— Как смятате, ще се наложи ли да влезем в езерото?

— В самото езеро ли? Само ако не ни провърви никак.

— Значи не мислите, че хоркруксът е на дъното?

— О, не… мисля, че е е средата.

И Дъмбълдор посочи към обвитата в мъглица зелена светлина насред водата.

— Значи трябва да прекосим езерото, за да го вземем?

— Така мисля.

Хари не каза нищо. В главата му се въртяха все мисли за водни чудовища и духове, за грамадни змии, за нечисти сили и привидения…

— Аха! — възкликна Дъмбълдор и отново спря — този път Хари наистина се блъсна в него и за миг се наклони над самия край на черната вода, ала здравата ръка на директора се впи с все сила над лакътя му и го издърпа. — Извинявай, Хари, трябваше да те предупредя! Застани назад до стената, ако обичаш, мисля,