— Бих искал да си сложиш мантията невидимка — каза Дъмбълдор и изчака Хари да се заметне с нея, после добави: — Чудесно! Тръгваме ли?
Без да губи и миг, той заслиза по външното каменно стълбище в пътно наметало, което почти не помръдваше в застиналия летен въздух. Хари забърза до него под мантията невидимка, още не можеше да си поеме дъх и беше плувнал в пот.
— Но какво ще си помислят, професоре, когато ви видят, че заминавате? — попита той, защото отново се беше сетил за Малфой и Снейп.
— Че отивам да пийна нещо в Хогсмийд — обясни ведро Дъмбълдор. — Понякога наминавам при Розмерта, случва се да посетя и „Свинската глава“… или поне така изглежда. Това е един от най-добрите начини да прикриеш накъде всъщност си поел.
Тръгнаха в сгъстяващия се здрач по алеята. Въздухът беше изпълнен с уханието на топла трева, на езерна вода и на дим от накладен с дърва огън, идващ откъм къщата на Хагрид. На Хари му беше трудно да повярва, че са се отправили към нещо опасно и страшно.
— Професоре — подхвана той тихо, когато пред тях изникна портата в долния край на алеята, — ще се магипортираме ли?
— Да — потвърди Дъмбълдор. — Сега, струва ми се, вече знаеш как да се магипортираш?
— Да — каза Хари, — но нямам разрешително.
Усети, че е най-добре да бъде откровен: само това оставаше — да провали всичко, като се озове на стотина-двеста километра от мястото, накъдето бяха тръгнали!
— Нищо, пак ще ти помогна — успокои го Дъмбълдор. Излязоха от портата и закрачиха в потъналия в сумрак безлюден път за Хогсмийд. Докато вървяха, се мръкваше все повече, а щом излязоха на главната улица в селото, вече беше паднала истинска нощ. От прозорците над магазините мигаха светлинки и когато наближиха „Трите метли“, Дъмбълдор и Хари чуха хрипливи викове.
— И да не влизаш повече! — изкрещя Мадам Розмерта, след като изхвърли един размъкнат магьосник. — О, Албус, здравей… много късно…
— Добър вечер, Розмерта, добър вечер… извинявай, но отивам в „Свинската глава“… Ей, да не се разсърдиш, днес просто искам по-спокойна обстановка…
След миг те завиха и тръгнаха по една от пресечките, където табелата на „Свинската глава“ поскърцваше, въпреки че не духаше и най-лек ветрец. За разлика от „Трите метли“ кръчмата май беше съвсем празна.
— Не е нужно да влизаме — пошушна Дъмбълдор, докато се оглеждаше. — Важното е да не ни види никой… а сега допри длан върху ръката ми, Хари. Не се налага да стискаш силно, аз само ще те направлявам. Броя до три: едно… две… три…
Хари се обърна. Веднага го обзе ужасното усещане, че го промушват през тънък гумен маркуч, той не можеше да диша, всяка частица от него сякаш бе подложена на непоносим натиск и точно когато си мислеше, че ще се задуши, невидимите обръчи се разхлабиха, той се изправи сред хладния мрак и дълбоко пое от свежия солен въздух.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ПЕЩЕРАТА
Хари долови миризма на сол и чу разбиващи се вълни, мразовитият ветрец разроши косата му и той видя пред себе си осветено от луната море и звездно небе. Стоеше на висока издадена черна скала, а водата долу се плискаше и пенеше. Погледна през рамо. Зад него се възправяше отвесна урва, гладка и безлика. Имаше няколко големи скални къса като този, на който стояха с Дъмбълдор — сякаш в някакво отколешно време се бяха откъртили от лицето на урвата. Гледката беше потискаща и сурова, нямаше и едно дърво, поне малко тревица или пясък, които да омекотяват морето и скалите.
— За какво си мислиш? — рече Дъмбълдор с такъв тон, сякаш го питаше дали мястото е добро за излет.
— Нима са водили тук хлапетата от сиропиталището? — изуми се Хари, който не можеше да си представи по-неподходящо за екскурзия място.
— Не точно тук — отвърна Дъмбълдор. — По-нататък между скалите отзад има нещо като селце. Според мен са водили децата там, за да подишат морски въздух и да погледат вълните. Не, мисля, че тук са идвали само Том Риддъл и невръстните му жертви. Никой мъгъл не може да се добере до тази скала, освен ако не е изключително добър катерач, а не може да се стигне и с лодка, защото водата около зъберите е твърде опасна. Смятам, че Риддъл се е спуснал долу и магията му е послужила по-добре, отколкото въжета. Довел е със себе си двамата малчугани вероятно заради удоволствието да ги сплаши. Мисля, че те достатъчно са се намъчили и докато стигнат дотук, нали?
Хари отново извърна очи нагоре към урвата и усети как го побиват тръпки.
— Но крайната цел на пътешествието — и неговото, и нашето — е малко по-нататък. Ела.
Дъмбълдор отведе Хари досами ръба на скалата, където имаше няколко назъбени ниши, нещо като естествени стъпала надолу към огромните камъни най-близо до урвата, които наполовина бяха във водата. Спускането беше опасно и заради изсъхналата си ръка Дъмбълдор се движеше бавно. Скалите в ниското бяха хлъзгави от морската вода. Хари усети как по лицето го шибат студени солени пръски.
—
На метър-два от мястото, където се беше навел, по тъмната повърхност на водата блеснаха хиляди точици златна светлина, черната стена на канарата отстрани също се озари.
— Виждаш ли? — попита тихо Дъмбълдор, като вдигна малко по-високо магическата си пръчка.
Хари съгледа в урвата широка пукнатина, в която се плискаше тъмна вода.
— Нали нямаш нищо против да се понамокриш?
— Не — отвърна Хари.
— В такъв случай махни мантията невидимка, сега вече не ти трябва, и да се гмурнем.
С неочаквана пъргавина на много по-млад мъж Дъмбълдор се плъзна от камъка, цопна в морето и заплува в съвършен бруст към тъмния процеп върху лицето на урвата, като държеше между зъбите си светещата магическа пръчка. Хари свали мантията невидимка, напъха я в джоба си и го последва.
Водата беше ледена, подгизналите му дрехи се издуха около него и го затеглиха надолу като тежест. Поемайки си дълбоко въздух, изпълнил ноздрите му с острата миризма на сол и водорасли, Хари се насочи след трепкащата смаляваща се светлинка, която навлизаше все по-надълбоко в канарата.
Не след дълго процепът се разшири и се превърна в тъмен тунел, а Хари предположи, че по време на прилив той се пълни с вода. Хлъзгавите стени бяха едва на метър една от друга и в мърдащата светлинка на магическата пръчка на Дъмбълдор проблясваха като влажен катран. Малко по-навътре тунелът зави наляво и Хари видя, че продължава нататък в скалата. Пак заплува подир Дъмбълдор, от време на време върховете на вкочанените му пръсти опираха в грапавия мокър камък.
После Хари видя как Дъмбълдор излиза от водата пред него, сребърната му коса и черната мантия заблещукаха. Когато стигна до същото място, забеляза, че има стъпала, които водят към голяма пещера. Качи се по тях, от мокрите му дрехи се стичаше вода, и като трепереше неудържимо, се изправи в застиналия леден въздух.
Дъмбълдор стоеше в средата на пещерата с високо вдигната магическа пръчка и се въртеше бавно на едно място, за да огледа стените и тавана.
— Да, тук е — каза той.
— Откъде знаете? — прошепна Хари.
— На мястото е правена магия — лаконично обясни Дъмбълдор.
Хари не можеше да определи защо трепери като листо — дали заради студа, просмукал се до костите му, или защото също бе усетил направените заклинания. Продължи да гледа как Дъмбълдор се върти на място — явно беше насочил вниманието си към неща, невидими за момчето.
— Това е само преддверието, входната зала — обясни след миг-два Дъмбълдор. — Трябва да проникнем във вътрешността… от тук нататък ще се наложи да преодоляваме препятствия, оставени не от природата, а от Лорд Волдемор.
Приближи се до стената на пещерата и я помилва с почернелите си пръсти, като нашепваше думи на
