Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Всичко е наред, професоре — каза с разтреперана ръка Хари. — Всичко е наред, аз съм тук…

— Накарай го да спре, накарай го да спре! — простена Дъмбълдор.

— Да… да, това ще го спре — излъга Хари.

Изля съдържанието на бокала в отворената му уста.

Дъмбълдор изпищя, звукът прокънтя из просторната пещера над мъртвата черна вода.

— Не, не, не… не… не мога, не мога, не ме принуждавай, не искам…

— Всичко е наред, професоре, всичко е наред! — каза високо Хари, а ръцете му се тресяха и той едва загреба шестия бокал отвара — сега вече каменният съд беше наполовина празен. — С вас не става нищо лошо, вие сте в безопасност, това не се случва наистина, кълна се… хайде, пийте, пийте де…

И Дъмбълдор започна да пие послушно, сякаш Хари му е дал противоотрова, но след като пресуши бокала, се свлече на колене и се разтрепери неудържимо.

— Аз съм виновен, аз съм виновен — изхлипа, — много те моля, накарай го да спре, знам, знам, че сгреших, о, много те моля, накарай го да спре и аз никога вече няма да…

— Това ще го спре, професоре — обеща с пресеклив глас Хари, докато изливаше в устата му седмата чаша отвара.

Дъмбълдор започна да се гърчи, сякаш беше наобиколен от невидими инквизитори, замахна с ръка, като едва не събори отново напълнения бокал в треперещите ръце на Хари, и простена:

— Не им причинявайте болка, недейте, моля ви, моля ви, аз съм виновен, мен наранете…

— Хайде, изпийте това, изпийте го, всичко ще бъде наред — взе да го убеждава отчаяно Хари, а Дъмбълдор се подчини и този път, като отвори уста, но продължи да стиска очи и да трепери от глава до пети.

После падна напред с писъци и заудря с юмруци по земята, а Хари напълни деветия бокал.

— Много ви моля, много ви моля, недейте… не, не това, готов съм на всичко…

— Просто пийте, професоре, просто пийте…

Дъмбълдор изпи отварата като дете, умиращо от жажда, сетне обаче ревна отново, сякаш всичко отвътре му гореше.

— Недей повече, моля те, недей…

Хари загреба десети бокал от отварата и усети как кристалът продращи по дъното на каменния съд.

— Почти приключваме, професоре, изпийте я… хайде, пийте…

Хвана Дъмбълдор през раменете, за да го закрепи, и той отново пресуши чашата, но когато Хари се изправи, за да я напълни за пореден път, Дъмбълдор запищя от болка, каквато явно не бе изпитвал дотогава:

— Искам да умра! Искам да умра! Нека да спре, нека да спре, искам да умра!

— Пийте, професоре, пийте…

Дъмбълдор изпи отварата и веднага след това ревна:

— УБИЙ МЕ!

— Ето тази тук… тази тук и край! — изхлипа Хари. — Само я изпийте… и край… край!

Дъмбълдор загълта отварата в бокала, изпи я до последната капчица и после с тежка хъхреща въздишка се просна по лице.

— Не! — изкрещя Хари, който се беше изправил, за да напълни отново чашата, но вместо това я изпусна в каменния съд, стрелна се към Дъмбълдор и го обърна по гръб: очилата му се бяха изкривили на една страна, устата му беше отворена, очите бяха стиснати. — Не — повтори Хари и го разтресе, — не, не сте мъртъв, казахте, че не е отрова, събудете се, събудете се, чухте ли… Ренервате!  — извика той и насочи магическата си пръчка към гърдите на Дъмбълдор — блесна червена светлина, ала не се случи нищо. — Ренервате… професоре… моля ви…

Клепачите на Дъмбълдор трепнаха, сърцето на Хари подскочи радостно.

— Професоре, нали…

— Вода — изграчи Дъмбълдор.

— Вода — повтори задъхан Хари, — ей сега…

Скочи на крака и грабна бокала, който беше изпуснал в каменния съд — почти не обърна внимание на златния медальон с капачето, нагънат под него.

— Агуаменти! — извика и рязко насочи пръчката към бокала.

Той се напълни с бистра вода, Хари падна на колене до Дъмбълдор, надигна главата му и доближи до устните му чашата, тя обаче беше празна. Дъмбълдор простена и започна да се задъхва.

— Но аз бях измагьосал малко… чакайте… Агуаменти! — повтори той с пръчка, обърната по посока на бокала. И този път за миг в него блесна бистра вода, но когато момчето доближи чашата до устата на Дъмбълдор, водата изчезна. — Опитвам се, опитвам се! — възкликна отчаяно Хари, ала му се стори, че Дъмбълдор вече не го чува: беше се претърколил на една страна и дишаше тежко, сякаш с предсмъртни хрипове. — Агуаменти… агуаменти… АГУАМЕНТИ!

И този път бокалът се напълни, после се изпразни. Сега вече дишането на Дъмбълдор почти не се чуваше. С трескаво работещ мозък Хари инстинктивно се досети за единствения начин, който му оставаше да набави вода, защото Волдемор го беше измислил точно така…

Метна се към края на скалата и топна бокала в езерото, а после го извади пълен догоре с леденостудена вода, която не изчезна.

— Професоре… ето! — изкрещя Хари и като се наведе рязко, непохватно разплиска водата по лицето на Дъмбълдор.

За друго не намери сили, защото смразяващото усещане върху свободната му ръка не беше от ледената тръпка на водата. За китката го стискаше слузеста бяла ръка и съществото, на което тя принадлежеше, го теглеше бавно назад по скалата. Повърхността на езерото вече не беше гладка като огледало, а сякаш беше кипнала и накъдето и да се обърнеше Хари, от тъмната вода изскачаха бели глави и ръце, мъже, жени и деца с хлътнали невиждащи очи, които се приближаваха към скалата: войнство от мъртъвци, надигнало се от черното езеро.

— Петрификус тоталус! — ревна Хари, като се мъчеше да се задържи върху гладката мокра повърхност на острова и насочи магическата си пръчка към инферия, вкопчил се в ръката му: той я пусна и цопна с плисък заднишком във водата.

Хари успя някак да се изправи на крака, но по скалата вече се катереха още и още инферии с кокалести ръце, които се мъчеха да се впият в хлъзгавия камък, с празни изцъклени очи, втренчени в Хари, с изпити ухилени лица и подгизнали дрипи, влачещи се подире им.

— Петрификус тоталус! — изкрещя отново Хари, после се дръпна назад и размаха яростно във въздуха магическата пръчка: шест-седем от инфериите се строполиха, но към него се насочиха други. — Импедимента! Инкарцерус!

Някои от инфериите, един-двама бяха овързани с въжета, се препънаха, ала другите, които се качваха след тях на скалата, просто прекрачиха повалените тела. Като продължаваше да разсича като със сабя въздуха, Хари викна:

— Сектумсемпра! СЕКТУМСЕМПРА!

Но макар че по мокрите дрипи на инфериите и вледенената им кожа се появиха дълбоки разрези, във вените им нямаше кръв, която да рукне: те продължаваха да вървят най-невъзмутимо с протегнати към Хари съсухрени ръце и докато отстъпваше още назад, той усети, че и в гръб са го обкръжили ръце, тънки, безплътни и студени като смъртта, че ходилата му се отлепват от земята и тези ръце го понасят бавно и сигурно към водата, където нямаше избавление, където Хари щеше да се удави и да се превърне в поредния мъртъв пазител на частица от разкъсаната душа на Волдемор…

И тогава в мрака лумна пламък: аленозлатен огнен обръч, който обрамчи скалата, а инфериите, вкопчили се с все сила в Хари, се препънаха и се свлякоха на земята, не смееха обаче да минат през пламъците и да се върнат във водата. Пуснаха Хари, той се удари в скалата, хлъзна се по нея и падна, като си издра ръцете, но пак скочи на крака, вдигна магическата си пръчка и се огледа.

Дъмбълдор отново стоеше прав, беше блед като инфериите наоколо, но по-висок от тях, с очи, в които танцуваше огън: пръчката му беше вдигната като факла и от върха й струяха пламъци, които образуваха нещо като ласо и ги заобикаляха с топлина.

Инфериите се заблъскаха един в друг, докато се опитваха да избягат слепешката от обкръжилия ги