Хари Потър и Нечистокръвния принц

творението на Рон. Не се задържа дълго над котела му, даже се отдръпна припряно, сякаш му се повръщаше.

— А ти, Хари? — рече преподавателят. — Какво ще ми покажеш?

Хари протегна длан с безоара в нея.

Слъгхорн го гледа около десет секунди. За миг Хари се запита дали няма да му се разкрещи. После учителят отметна назад глава и прихна в гръмогласен смях.

— Не ти липсва дързост, момче! — избоботи той, сетне взе безоара и го вдигна, за да го види класът. — О, същият като майка си… е, не те виня… безоарът наистина действа като противоотрова на всички тези отвари!

С потно лице и сажди по носа, Хърмаяни направо позеленя. Почти готовата й противоотрова, където имаше петдесет и две съставки плюс кичур от собствената й коса, къкреше вяло зад Слъгхорн, който не виждаше нищо друго освен Хари.

— И ти се сети сам за безоара, нали, Хари? — изсъска тя през стиснати зъби.

— Ето го първооткривателския дух, от който се нуждае всеки, заел се да прави истински отвари! — заяви щастлив Слъгхорн още преди Хари да се е обадил. — Метнал си се на майка си, и на нея й идеше отвътре да прави отвари, безспорно го е наследил от майка си… Да, Хари, да, ако имаш подръка безоар, именно него трябва да дадеш… макар че безоарите не помагат при всякакви отрови и се срещат доста рядко, затова си струва да знаеш как се забъркват и противоотрови…

Единственият човек в кабинета с по-разгневен вид от Хърмаяни беше Малфой — както Хари забеляза с радост, той се беше залял с нещо като котешки бълвоч. Но докато някой от двамата възроптае, че Хари пак е излязъл пръв в класа, без да прави нищо, часът свърши.

— Хайде, съберете си нещата — подкани Слъгхорн. — И за проявената дързост още десет точки за „Грифиндор“!

Като продължаваше да хихика, той се заклатушка към писалището в предната част на подземието.

Хари поизостана — мина необичайно много време, докато си приготви чантата. Преди да излязат, нито Рон, нито Хърмаяни му пожелаха успех, и двамата изглеждаха доста ядосани. Накрая в помещението останаха само Хари и Слъгхорн.

— Побързай, Хари, ще закъснееш за следващия час — каза приветливо Слъгхорн и щракна златните закопчалки на куфарчето си от змейска кожа.

— Исках да ви попитам нещо, професоре — подхвана Хари и си помисли за непреодолимата прилика с Волдемор.

— Питай, момчето ми, питай…

— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?

Слъгхорн застина. Валчестото му лице сякаш хлътна навътре. Той прокара език по устните си и рече прегракнало:

— Какво каза?

— Попитах дали знаете нещо за хоркруксите. Защото…

— Дъмбълдор те е пратил — прошепна Слъгхорн.

Гласът му се беше променил до неузнаваемост. Вече не беше радушен, а стъписан, ужасен. Слъгхорн бръкна в горния си джоб и извади носна кърпа, с която попи потта по челото си.

— Дъмбълдор ти е показал онзи… онзи спомен — заяви той. — Е? Прав ли съм?

— Да — потвърди Хари, след като реши на мига, че е по-добре да не лъже.

— Да, разбира се — повтори тихо Слъгхорн, който продължаваше да бърше пребледнялото си като платно лице. — Разбира се… е, ако си виждал онзи спомен, Хари, значи си наясно, че не знам нищо… нищичко — натърти той — за хоркруксите.

Грабна куфарчето от змейска кожа, напъха носната кърпа обратно в джоба си и с твърда крачка тръгна към вратата на подземието.

— Професоре — рече отчаян Хари, — само си помислих, че това не е целият спомен…

— Така ли? — възкликна Слъгхорн. — В такъв случай грешиш. ГРЕШИШ!

Той изрева последната дума и още преди Хари да е отворил уста, затръшна след себе си вратата на подземието.

Рон и Хърмаяни не проявиха състрадание, когато Хари им разказа за ужасния разговор. Хърмаяни още не можеше да си намери място, че Хари отново е успял, без изобщо да изпълни задачата. Рон пък се цупеше, задето не му е пъхнал скришом и на него един безоар.

— Щеше да изглежда глупаво, ако и двамата го бяхме направили! — ядоса се Хари. — Виж какво, трябваше да го размекна някак, преди да го питам за Волдемор. О, я се стегни! — добави той отчаян, защото Рон трепна, като чу името.

Вбесен от провала си и от отношението на Рон и Хърмаяни, следващите няколко дни Хари умуваше какво да прави от тук нататък със Слъгхорн. Реши сега-засега да го остави да си мисли, че е забравил за хоркруксите — наистина беше най-добре да го приспи с измамно усещане за сигурност, преди отново да премине в настъпление.

Тъй като Хари не продължи да разпитва повече, преподавателят по отвари отново възприе обичайното си мило отношение към него и сякаш забрави за случилото се. Хари зачака покана за някоя от малките му вечерни веселби, твърдо решен този път да приеме, дори и да се наложи да отложи тренировка по куидич. За беда обаче покана не идваше. Хари провери как стоят нещата при Хърмаяни и Джини — и те не бяха получавали покани и доколкото знаеха, същото важеше и за останалите. Хари неволно се запита дали това не означава, че всъщност Слъгхорн не е чак толкова разсеян, колкото изглежда, и е решил да не дава на Хари други възможности да го разпитва.

Междувременно библиотеката на „Хогуортс“ беше подвела Хърмаяни за пръв път, откакто я ползваше. Беше толкова стъписана, та дори забрави, че е сърдита на Хари заради номера с безоара.

— Не намерих нито едно обяснение какво всъщност правят тези хоркрукси! — сподели Хърмаяни с него. — Нито едно! Претърсих от край до край Недостъпния отдел: нищо дори в най- ужасните книги, където ти казват как да забъркаш най-чудовищните отвари! Единственото, което открих, е това — в предговора към „Най-черните от всички черни магии“… чуй… „за хоркрукса, най-зловещото от всички магьоснически изобретения, тук няма да говорим изобщо и да даваме напътствия“… Защо тогава го споменават? — попита момичето нетърпеливо и затвори с трясък старата книга, при което тя нададе призрачен вопъл. — О, я млъквай! — сгълча я Хърмаяни и я пъхна обратно в чантата си.

Дойде февруари и снегът около училището се стопи, за да отстъпи място на дъждовно, мрачно и безрадостно време. Замъкът беше похлупен с мораво-сивкави облаци, от неспирния леден дъжд моравите станаха хлъзгави и се разкаляха. Вследствие от това първият урок по магипортиране за шестокурсниците, насрочен за събота сутринта, за да не се пропускат обичайните часове, се състоя в Голямата зала, а не в парка.

Когато Хари и Хърмаяни дойдоха в залата (Рон беше слязъл с Лавендър), те видяха, че масите са изчезнали. Дъждът шибаше по високите прозорци, а по омагьосания таван горе се кълбяха черни облаци, когато учениците се събраха пред професорите Макгонъгол, Снейп, Флитуик и Спраут, ръководители на домовете, и пред дребен магьосник, за когото Хари предположи, че е инструкторът по магипортиране от министерството. Той беше странно безцветен, с прозрачни мигли, рядка косица и безтегловен вид, сякаш и най-малкият повей на вятъра ще го отнесе. Хари се запита защо изглежда такъв безплътен — дали защото постоянно се магипортира, или защото именно такова крехко телосложение е най-подходящо за човек, решил да изчезне.

— Добро утро! — поздрави магьосникът от министерството, след като всички ученици се стекоха и ръководителите на домовете призоваха към тишина. — Казвам се Уилки Туайкрос и през следващите три месеца ще ви бъда инструктор по магипортиране от министерството. Надявам се през това време да успея да ви подготвя за изпита…

— Малфой, не говори и внимавай! — изрева високо професор Макгонъгол.

Всички се обърнаха. Малфой се беше изчервил като рак и изглеждаше вбесен, когато се отдръпна от Краб — очевидно двамата се бяха карали шепнешком. Хари хвърли бърз поглед към Снейп, който също изглеждаше ядосан — Хари обаче предположи, че това се дължи не толкова на непослушанието на Малфой,