скривалищата си и да удвои защитата около всеки един от Хоркруксите… Работа, която също както взимането на Могъщата пръчка, трябваше да извърши сам… Къде трябваше да отиде първо, кое място беше най-застрашено? Нещо потрепера вътре в него. Дъмбълдор знаеше средното му име! Дъмбълдор може би бе разкрил връзката му със семейство Гаунт… Техният изоставен дом беше може би най-несигурното от скривалищата му, там трябваше да отиде първо… Езерото… беше ли възможно?… Дъмбълдор може би бе узнал за престъпленията, които бе извършил в сиропиталището. А „Хогуортс“… Хоркруксът там беше в безопасност, за Потър щеше да е невъзможно да пристъпи в Хотсмийд без да бъде забелязан, камо ли в училището. Във всички случаи, той трябваше да предупреди Снейп, че момчето може да се опита да влезе в замъка… Да каже на Снейп по каква точно причина би се върнало момчето щеше да е глупаво, разбира се, както беше огромна грешка това, че се бе доверил на Белатрикс и Малфой. Тяхната глупост и небрежност не доказваха ли колко безсмислено е изобщо да се доверява на някого? Той щеше да посети колибата на Гаунт първо, а Наджини щеше да дойде с него. Повече нямаше да се отделя от змията… той се отдалечи от стаята и излезе в тъмната градина, където се чуваше фонтанът. Той извика змията на змийски език и тя се плъзна към него като дълга сянка…
Очите на Хари се отвориха, когато той се насили да се върне обратно в настоящето. Той лежеше до брега на езерото, слънцето залязваше, а Рон и Хърмаяни го гледаха. Съдейки по разтревожените им лица и по продължаващата болка в белега му, внезапното пътешествие в съзнанието на Волдемор не бе минало незабелязано. Той се изправи, треперейки, смътно усещаше, че все още е мокър до кости и видя купата, която лежеше невинно в тревата пред него, и езерото, тъмносиньо и златно от светлината на скриващото се слънце.
— Той знае!… — собственият му глас звучеше странно тих след силните крясъци на Волдемор. — Той знае и ще отиде да провери къде са останалите, а последният — изправи се той на крака, — е в „Хогуортс“! Знаех си, знаех си!!…
— Какво? — примигна Рон. Хърмаяни се изправи разтревожена.
— Какво видя? Откъде знаеш?
— Видях го как разбира за купата… аз… аз бях в главата му, той е — Хари си спомни убийствата, — той е много ядосан и изплашен, в същото време, не може да разбере как е възможно ние да знаем и сега ще отиде да провери дали останалите са в безопасност, първо пръстена. Той си мисли, че този в „Хогуортс“ е в най-голяма безапасност, защото Снейп е там и защото ще бъде прекалено трудно да влезем там без да ни забележат. Мисля, че там ще провери за последно, но въпреки това той може да е там след часове.
— Видя ли къде в „Хогуортс“ е скрит? — пита Рон, който също се бе изправил на крака.
— Не, той се беше концентрирал върху това да предупреди Снейп, не мислеше за това точно къде е скривалището…
— Чакайте, чакайте! — извика Хърмаяни, когато Рон вдигна Хоркрукса, а Хари извади мантията- невидимка. — Не можем просто така да отидем, нямаме план, трябва да…
— Трябва да тръгваме — прекъсна я Хари. Той се бе надявал, че ще успеят да поспят в новата палатка, но това беше невъзможно сега. — Можеш ли да си представиш какво ще се случи, когато той разбере, че пръстенът и медальонът ги няма?! Ами ако реши да премести Хоркруксът от „Хогуортс“, ами ако реши, че там не е достатъчно безопасно?…
— Но как ще влезем вътре?
— Ще отидем до Хогсмийд — каза Хари — и ще се опитаме да измислим нещо, след като видим какви защити има около училището. Влизай под мантията, Хъмаяни, този път ще се движим заедно.
— Но ние не можем да се съберем…
— Ще бъде тъмно, никой няма да забележи краката ни.
Те чуха пляскането на огромните криле отвъд езерото. Змеят се беше напоил и се вдигаше във въздуха отново. Те спряха за миг и го загледаха как отива все по-високо, черен силует на фона на бързо потъмняващото небе, докато не се скри зад близката планина. Тогава Хърмаяни стана и зае мястото си между двамата. Хари дръпна мантията-невидимка възможно най-плътно около тях и те изчезнаха заедно.
Глава двадесет и осма
ЛИПСВАЩОТО ОГЛЕДАЛО
Краката на Хари докоснаха пътя. Той огледа до болка познатата главна улица на Хогсмийд: тъмните витрини на магазините, мъгливата линия на планините зад селото, завоят на пътя, който водеше към „Хогуортс“, светлините от прозорците на „Трите метли“ и с внезапен проблясък си спомни, как преди близо година, се приземи наблизо, придържайки отчаяно отслабения Дъмбълдор. След това, в момента, в който пусна ръцете на Рон и Хърмаяни, нещото се случи.
Въздухът беше раздран от рев, много подобен на този, който нададе Волдемор, когато разбра, че чашата е открадната. Звукът разклати всеки нерв в тялото на Хари и той разбра, че появата им го е предизвикала. Докато гледаше към другите двама под мантията, вратата на „Трите метли“ се отвори с трясък и дузина облечени в мантии смъртожадни се изсипаха на улицата с вдигнати пръчки. Хари сграбчи ръката на Рон, когато той се опита да вдигне пръчката си. Смъртожадните бяха твърде много. Ако опитаха да се бият, щяха да издадат позицията си.
Един от смъртожадните вдигна пръчката си и писъкът престана, като все още отекваше от далечните планини.
— АКЦИО МАНТИЯ! — извика друг от смъртожадните.
Хари стегна хватката си, но мантията не помръдна. Призоваващото заклинание не й действаше.
— Не си под покривката, така ли, Потър? — извика смъртожадния, който бе опитал заклинанието, а после се обърна към останалите. — Разделете се. Той е тук.
Шест от смъртожадните се втурнаха към тях. Хари, Рон и Хърмаяни се оттеглиха възможно най-бързо назад в пряката и смъртожадните профучаха край тях. Те зачакаха в тъмнината, вслушани в стъпките, а искри светлина изхвърчаха от търсещите пръчки на смъртожадните.
— Хайде, да се махаме от тук! — прошепна Хърмаяни. — Да се магипортираме.
— Чудесна идея! — каза Рон, но преди Хари да успее да отговори, един от смъртожадните се провикна:
— Знаем, че си тук, Потър, няма къде да се скриеш! Ще те открием!
— Причакваха ни!… — прошепна Хари. — Направил е заклинанието, за да ги предупреди, че идваме. Предполагам, че е направил нещо, за да ни задържат тук, да ни хванат в капан…
— Ами дименторите? — извика в това време друг от смъртожадните. — Хайде да ги пуснем, те ще го открият за нула време!
— Тъмният Лорд не иска никой друг да убие Потър освен него…
— Дименторите няма да го убият, бе! Тъмният Лорд иска живота на Потър, не душата му. По-лесно ще го хванем, ако първо е подложен на Целувката!
Чу се шум от спор. Страх изпълни Хари. Ако се наложеше да отблъскват дименторите, щеше да се наложи да призоват Патронусите си, което веднага щеше да ги издаде.
— Ще се наложи, да се опитаме да се магипортираме, Хари! — прошепна Хърмаяни.
В момента, в който тя проговори, Хари усети неестествен студ да се простира по улицата. Светлината бе изсмукана от въздуха чак до звездите, които изчезнаха. В плътната тъмнина, той усети как Хърмаяни го хвана за ръка и заедно тръгнаха напред.
Въздухът, през който се движеха все едно бе станал твърд. Не можеха да се магипортират. Смъртожадните бяха направили заклинанията си добре. Студът се впиваше все по-дълбоко в плътта на Хари. Той, Рон и Хърмаяни се оттеглиха навътре в уличката, като се движеха възможно най-тихо покрай стената. Тогава иззад ъгъла, носейки се безшумно, се появиха дименторите, десет или повече, и се виждаха, само защото бяха още по-тъмни от тъмата наоколо им, с черните им мантии и протегнатите и изгнили ръце. Дали можеха да усетят страха в близост? Хари можеше да се обзаложи, че могат, защото започнаха да се движат по-бързо, с онези техни, провлачени, дълбоки дъхания, които донасяха отчаянието
