някой, с когото да си говори. И грижите за Ариана отстъпиха на заден план, докато те мъдреха плановете си за нов магически ред, и търсеха Реликвите, или каквото беше там това, което толкова ги интересуваше. Правеха велики планове за доброто на магьосниците, а ако едно малко момиче бъдеше изоставено, е какво от това, когато Албус работеше за ПО-ГОЛЯМОТО ДОБРО?
— След няколко седмици обаче ми писна. Беше почти време да се връщам в „Хогуортс“ и затова им казах, и на двамата им казах, лице в лице, така, както и на вас сега — и Абърфорт погледна на долу към Хари, и на него му потрябва повечко въображение за да си го представи като тийнейджър, жилав и сърдит, конфронтиращ се с по-големия си брат. — Казах му, че ще е най-добре веднага да се откаже, че не може да я мести, тя не беше в състояние, не можеше да я вземе с него, където и да искаше да ходи, не можеше да я влачи със себе си, докато произнася речите си, и се опитва да се измъкне от последствията. Думите ми не му харесаха — каза Абърфорт и очите му отново бяха замъглени от светлината на огъня. Отново изглеждаха бели и слепи. — И на Гриндълуолд това изобщо не му хареса. Много се разгневи. Каза ми, че съм глупаво малко момче, да се опитвам да попреча на него и на брилянтния ми брат… Не ми ли било ясно, че бедната ми сестра нямало да е вече затворена, след като те променят света, изведат магьосниците от скривалищата им, и поставят мъгълите на мястото им?
— След това се скарахме… аз извадих пръчката си, а той извади своята и аз бях подложен на проклятието „Круциатус“ от най-добрия приятел на брат ми. Албус се опитваше да го спре и в един момент и тримата се дуелирахме, трясъците я разстроиха и тя не можа да издържи… Лицето на Абърфорт побеля, сякаш беше получил смъртоносна рана.
— … мисля, че искаше да помогне, но не знаеше какво да направи, и не съм сигурен кой от нас го направи, може да е бил всеки от нас — и тя… беше мъртва.
Гласът му се пречупи на последната дума и той се строполи в най-близкия стол. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзи, а Рон беше блед почти като Абърфорт. Хари чувстваше отвращение. Искаше му се да не беше чул всичко това, искаше му се да промие мозъка си от него.
— Толкова… толкова съжалявам — прошепна Хърмаяни.
— Няма я!… — изграчи Абърфорт — Отиде си завинаги.
После си издуха носа и си прочисти гърлото.
— Разбира се, Гриндълуолд избяга. Вече имаше досие в родината си, и не искаше и Ариана да се води на негова сметка. А Албус вече беше свободен. Освободен от бремето на сестра си, свободен да стане най- великият магьосник…
— Той никога не е бил свободен! — каза Хари.
— Моля? — попита Абърфорт.
— Никога! — повтори Хари. — В нощта, когато брат ви умря, той изпи отвара, която временно го лиши от разсъдък. Той плачеше и молеше някой, който не беше там. „Не ги наранявай, моля те… измъчвай мен“.
Рон и Хърмаяни се втренчиха в Хари. Той никога не им беше разказвал в детайли какво се беше случило на острова на езерото в онази нощ; старателно беше премълчавал събитията, случили се, след като двамата с Дъмбълдор се бяха върнали в „Хогуортс“.
— Той си мислеше, че е отново там, в къщата, заедно с вас и Гриндълуолд. Знам, че си го мислеше! — каза Хари, припомняйки си как Дъмбълдор шептеше и се молеше. — Той мислеше, че вижда как Гриндълуолд измъчва вас и Ариана… За него това беше мъчение, ако го бяхте видели, нямаше да кажете, че е бил свободен.
Абърфорт изглеждаше унесен в съзерцание на собствените си жилести ръце. След малко каза:
— От къде можеш да си сигурен Потър, че брат ми не е бил по-заинтересуван от „по-голямото добро“, отколкото от теб? От къде знаеш, че не си бил просто бреме, също като сестра ми?
Сякаш парче лед се заби в сърцето на Хари.
— Не ви вярвам. Дъмбълдор обичаше Хари. — каза Хърмаяни.
— Защо тогава не го е посъветвал да се скрие? — изстреля в отговор Абърфорт. — Защо не му е казал: „Погрижи се за себе си, само така ще оцелееш“?
— Защото — отговори Хари, преди Хърмаяни да се намеси — понякога ТРЯБВА да се мисли за нещо повече от личната безопасност! Понякога се НАЛАГА да се мисли за по-голямото добро! Това е ВОЙНА!
— Ти си на седемнайсет, момче!
— Пълнолетен съм и ще се боря, дори и вие да се предадете!
— Кой казва, че се предавам?…
— „С Орденът на Феникса е свършено“! — изрецитира Хари — Брат ви знаеше как да довърши Вие- Знаете-Кой и ми завеща това знание. Ще продължа, докато успея, или — докато умра. Не мислете, че не съм наясно как може да свърши всичко това. От години съм наясно!!
Хари очакваше Абърфорт да му се подиграе или да започне да спори, но той не го направи. Дори не се помръдна.
— Трябва да влезем в „Хогуортс“ — повтори Хари — Ако не можете да ни помогнете, ще изчакаме до зазоряване, ще ви оставим на спокойствие и сами ще потърсим начин да проникнем. Ако все пак МОЖЕТЕ да ни помогнете — сега е моментът!
Абърфорт седеше неподвижно в стола си и се взираше в Хари с очи, които толкова приличаха на братовите му. Най-накрая си прочисти гърлото, изправи се, заобиколи масата и се приближи към портрета на Ариана.
— Знаеш какво да направиш — каза той.
Тя се усмихна, обърна се и отдалечи, не както правеха другите фигури от портретите, от едната страна на рамката, а по, както изглеждаше, дълъг тунел, нарисуван зад нея. Наблюдаваха как малката й фигура се отдалечава, докато накрая беше погълната от тъмнината.
— Ъъъ… какво?… — започна Рон.
— Сега има само един начин да се влезе там. — каза Абърфорт. — Източниците ми твърдят, че те са успели да открият и затворят всички стари проходи към училището, а дименторите обикалят около стените и редовно патрулират и вътре в училището. Това място никога преди не е било толкова силно охранявано. Как точно очаквате да свършите нещо, след като проникнете, като Снейп е нащрек, а братът и сестрата Кароу са му заместници… е, но ти това и очакваш, нали? Каза, че си готов да умреш.
— Но какво…? — започна Хърмаяни, сочейки картината на Ариана.
Малка, бяла точка се появи в края на нарисувания тунел и Ариана се върна в портрета. Но с нея имаше още някой, някой по-висок от нея, някой, който накуцваше и изглеждаше силно развълнуван. Косата му бе по-дълга, отколкото си спомняше Хари. Все по-големи и по-големи, двете фигури се приближаваха, докато главите и раменете им изпълниха портрета. След това цялата картина се премести от стената, като отваряща се врата и се откри вход към истинския тунел. И от него, с пораснала коса, разранено лице и разкъсана мантия се измъкна Невил Лонгботъм, който нададе вик на радост, скочи от лавицата и извика:
— Знаех, че ще дойдеш! ЗНАЕХ СИ, Хари!
Глава двадесет и девета
ИЗГУБЕНАТА ДИАДЕМА
— Невил… ама какво… как…?
Но Невил беше видял Рон и Хърмаяни и се хвърли да ги прегръща с радостни викове. Колкото по- внимателно го оглеждаше Хари, толкова по-зле му изглеждаше Невил. Едното му око беше отекло и насинено, на лицето му имаше дълбоки драскотини, а целият му раздърпан вид издаваше, че доста е преживял. Въпреки това, израненото му лице бе озарено от щастие, когато пусна Хърмаяни и повтори:
— Знаех си, че ще дойдеш! Повтарях на Шеймъс, че е само въпрос на време!
— Невил, какво е станало с теб?
— Кое? Това ли? — Невил поклати успокоително глава. — Това не е нищо. Шеймъс е по-зле. Ще видите. Ще вървим ли? О, — обърна се той към Абърфорт — Аб, още няколко души тръгват насам.
— Още няколко?! — злобно повтори Абърфорт. — Какво искаш да кажеш с това, „още няколко“, Лонгботъм? Наложен е вечерен час и е направено Известяващо заклинание на цялото село!
— Да, знам, затова ще се магипортират направо в бара — каза Невил. — Просто ги преведи по
