коридора, като дойдат, става ли? Много ти благодаря!
Невил подаде ръка на Хърмаяни и й помогна да се покатери на полицата и да влезе в тунела. Рон я последва, а после и Невил. Хари се обърна към Абърфорт.
— Не знам как да ви благодаря. Два пъти ни спасихте живота.
— Научете се да се спасявате сами! — грубо каза Абърфорт. — Може да не успея третия път.
Хари се покачи на полицата и се вмъкна в дупката зад гърба на Ариана. От другата страна имаше гладко, каменно стълбище. Тунелът, като че беше бил там от години. Медни лампи стояха по стените, а подът беше топъл и гладък. Докато вървяха, сенките им се къдреха на стената на тунела.
— От кога пък е тук този тунел? — попита Рон. — Няма го на Хитроумната карта, нали Хари? Мислех, че има само седем тунела, водещи към или извеждащи от училище.
— Всички останали ги запечатаха преди началото на годината — каза Невил. — Вече не може да се минава през тях, не и с всичките проклятия на входовете и със смъртожадните и дименторите на изходите. Но това няма значение… Вярно ли е? Вие ли проникнахте в „Гринготс“? Наистина ли сте избягали със змея?! Новината гърми навсякъде, всички само за това говорят. Тери Бут бе набит от Кароу, защото разправяше за това на вечеря в Голямата зала.
— Да, вярно е… — отговори Хари.
Невил се засмя щастливо.
— Какво направихте със змея?
— Пуснахме го на свобода — отговори му Рон. — Хърмаяни обаче искаше да си го задържи като домашен любимец.
— Не преувеличавай, Рон…
— Но какво правихте? Хората говорят, че си избягал, Хари, но аз не го вярвах. Мисля, че си намислил нещо.
— Прав си — каза Хари. — но, кажи ни нещо за „Хогуортс“, Невил, ние нищичко не знаем.
— Ами, сега е… е, това всъщност, вече не прилича на „Хогуортс“… — каза Невил и усмивката се стопи от лицето му. — Знаете ли за двамата Кароу?
— Двамата смъртожадни, които преподават ли?
— Те не само преподават, — каза Невил. — Отговарят за цялата дисциплина. Кароу си падат по наказанията.
— Като Ъмбридж ли?
— Не-е-е, пред тях тя беше като агънце. Останалите учители са задължени да ни пращат при Кароу ако направим нещо нередно. Не го правят обаче, ако могат да го избегнат. Според мен, те ги мразят толкова, колкото и ние. Амикус преподава това, което преди беше Защита от Черните изкуства, само дето сега предметът е просто Черни изкуства. Изисква се да упражняваме „Круциатус“ върху учениците, които са се провинили…
— КАКВО?!
Обединените гласове на Хари, Рон и Хърмаяни отекнаха по коридора.
— М-да… — каза Невил. — Затова и изглеждам така. — той посочи една особено дълбока драскотина на брадичката си. — Отказах да го направя. Някои хора, обаче, се подчиняват, а на Краб и Гойл страшно им харесва. Това май е първият път, когато са най-добрите в нещо. Алекто пък, сестрата на Амикус, преподава Мъгълознание. Предметът е абсолютно задължителен. Всички сме принудени да слушаме как обяснява, че мъгълите са като животни, глупави и мръсни, как принуждават магьосниците да се крият, като се държат гадно с тях, и как естественият ред на нещата е променен. Това ми е — и той посочи друг белег на лицето си — защото попитах точно колко мъгълска кръв имат тя и брат й.
— По дяволите, Невил! — каза Рон — Има си време и място да се правиш на отворко!
— О, ти не си я виждал. — каза Невил. — И ти нямаше да я изтърпиш. Важното е, че има смисъл да им се противопоставяме. Това дава надежда на останалите. Забелязах го, когато го правеше ти, Хари!
— Но са те използвали като точило за ножове — каза Рон и леко се наведе, когато минаха под една лампа, и раните на Невил станаха дори още по-видни.
Невил сви рамене.
— Това няма значение. Те не искат да проливат твърде много чиста кръв, ето защо ни измъчват само по малко, и то, ако много си отваряме устите, но в действителност няма опасност да ни убият.
Хари не знаеше кое е по-лошо: нещата, които Невил им разправяше, или спокойният тон, с който го правеше.
— В истинска опасност са само онези, чиито семейства и приятели навън създават проблеми. Те всъщност са заложници тук. Старият Ксенофилиус Лавгуд се беше разприказвал твърде много в „Дрънкало“-то, затова те просто извлякоха Луна от влака, когато се прибирахме за Коледа.
— Невил, тя е добре, видяхме я…
— Да, знам, тя ми прати съобщение!
Той извади джоба си златна монета и Хари позна един от фалшивите галеони, които Дъмбълдоровата армия бе използвала, за да си изпраща съобщения.
— Тези са страхотни — каза Невил и се усмихна на Хърмаяни. — Кароу не можеха да разберат как си разменяме съобщения и това ги побъркваше. Промъквахме се нощем в коридорите и пишехме с неизтриваема боя по стените „Дъмбълдоровата Армия набира нови попълнения“ и други такива… Снейп откачаше от злоба.
— Не го ли правите вече? — попита Хари, който обърна внимание на миналото време в думите на Невил.
— С времето това ставаше все по-трудно. Загубихме Луна по Коледа, Джини изобщо не се върна след Великден, а ние бяхме нещо като лидери. Кароу явно знаеха, че аз бях зад повечето саботажи и затова ме погнаха доста яко, а после хванаха Майкъл Корнър, когато се опитваше да освободи един първокурсник, когото бяха оковали и го изтезаваха много сериозно. Това подплаши останалите.
— Без майтап… — промърмори Рон, а тунелът започна да се изкачва.
— Да, ами не можех повече да моля хората да изтърпят, това което понесе Майкъл, и затова се наложи да престанем с тези изпълнения. Но все още се борехме, извършвахме доста подривна дейност до преди няколко седмици. Тогава явно решиха, че има само един начин да ме спрат, и погнаха баба ми.
— Те КАКВО?! — заедно казаха Хари, Рон и Хърмаяни.
— Да! — каза Невил, леко задъхан, защото тунелът беше станал много стръмен — мисля, че можем да разберем начина им на мислене. Да отвличат деца, за да накарат родителите да се държат добре, вършеше много добра работа. Предполагам, че беше въпрос само на време, да обърнат нещата и в другата посока. Проблемът беше — обърна се той към Хари, и Хари видя, че се усмихва, — че с баба ми отхапаха по-голям залък, отколкото можеха да преглътнат… Какво ли са си казали — стара, малка вещица, сигурно са решили, че не си заслужава да пращат някой особено силен. Обаче — Невил се засмя — Даулиш е още в „Св. Мънго“, а баба се изпари. Успя да ми изпрати писмо, — и той се потупа по джоба, — за да ми каже, че се гордее с мен, че съм достоен син на родителите си, и да продължавам в същия дух.
— Супер! — каза Рон.
— Да! — щастливо отговори Невил. — Лошото беше, че след като разбраха, че нямат с какво да ме шантажират, решиха, че „Хогуортс“ може да мине и без мен. Не съм сигурен дали искаха да ме убият или да ме пратят в „Азкабан“, но и в двата случая беше време да изчезвам.
— Но… — започна доста обърканият Рон — … не… не сме ли тръгнали право към „Хогуортс“?
— Разбира се, — каза Невил. — Ей сега ще видиш. Пристигнахме.
Завиха зад ъгъла, и там, право пред тях, беше краят на тунела. Друго малко стълбище ги отведе до врата, много подобна на онази, скрита зад портрета на Ариана. Невил я отвори и се изкачи оттатък. Когато Хари го последва, го чу да вика на някого:
— Вижте кой е тук! Не ви ли казах?
Когато Хари влезе в стаята зад тунела, се чуха няколко вика:
— ХАРИ! Това е Потър, ПОТЪР! Рон! Хърмаяни!
Хари придоби объркано впечатление за цветни завеси, лампи и много лица. В следващия момент той, Рон и Хърмаяни бяха обградени, прегръщаха ги, потупваха ги по гърба, косите им се разрошваха, ръцете им се стискаха, от както изглеждаше, повече от двадесет човека. Все едно току що бяха спечелили финала по
