Минерва МакГонагол.
— Беше ни казано, че може да се опита да проникне! — каза Кароу. — Не знам защо, ясно?!
Професор МакГонагол се изправи и острите и очи обходиха стаята. На два пъти минаха върху мястото, на което стояха Хари и Луна.
— Можем да прехвърлим вината на дечурлигата!… — каза Амикус, и свинеподобното му лице внезапно придоби хитро изражение. — Да, точно така ще направим. Ще кажем, че те са устроили засада на Алекто, дечурлигата горе — говореше той като впери поглед в тавана. — и ще му кажем, че те са я накарали да натисне Знака, и затова е призован по фалшива тревога… той ще може да накаже тях. Няколко дечурлига повече или по-малко, каква е разликата?
— Разликата е само между истината и лъжата, между смелостта и страхливостта — каза пребледнялата професор МакГонагол. — Накратко, разлика, която явно вие и сестра ви не можете да доловите. Но нека ви поясня нещо. Няма да пренасяте собствената си некадърност върху учениците на „Хогуортс“. Няма да го позволя!
— Моля?!
Амикус пристъпи напред, докато не се оказа опасно близо до професор МакГонагол, а лицето му беше на няколко инча от нейното. Тя не се отдръна, а го погледна сякаш беше нещо отвратително, полепнало по тоалетната чиния.
Той я заплю.
Хари отхвърли мантията от себе си, вдигна пръчката и каза:
— Е, точно това не биваше да правиш!
И докато Амикус се обръщаше, извика:
— КРУЦИО!
Смъртожадният бе повдигнат над пода. Понесе се из въздуха, като парцалена кукла, тресейки се и стенейки от болка, след това с трясък от счупено стъкло се заби в един от шкафовете за книги и се свлече безчувствен на земята.
„Сега разбирам какво искаше да каже Белтрикс! — каза си Хари, а кръвта се втурна в главата му, — че трябва наистина да го искаш!“
— Потър! — прошепна професор МакГонагол, поклащайки глава. — Потър… ти си тук?! Какво?… Как? … — Тя се опита да се вземе в ръце. — Потър, това беше глупаво!
— Той ви заплю! — каза Хари.
— Потър, аз… това беше много… галантно от твоя страна… но не разбираш ли…?
— О, да, разбирам! — увери я Хари. Някак си нейната паника му подейства мобилизиращо. — Професор МакГонагол, Волдемор се приближава.
— О, нима вече можем да произнасяме името? — попита с интерес Луна, като смъкна мантията. Появата на втори беглец явно дойде в повече на професор МакГонагол и тя се строполи в един от близките столове.
— Не мисля, че вече има значение как го наричаме… — каза Хари на Луна. — Той вече знае къде съм.
Частта от мозъка на Хари, която беше свързана с горящия белег, можеше да види как Волдемор пътува бързо през тъмното езеро, в призрачната зелена лодка… Той почти бе стигнал до острова, където беше каменният леген…
— Трябва да се махате оттук… — прошепна професор МакГонагол — Веднага Потър, колкото може по- бързо!
— Не мога… — каза Хари. — Има нещо, което трябва да направя. Професоре, знаете ли къде е диадемата на Рейвънклоу?
— Ди… диадемата на Рейвънклоу? Не, разбира се… тя не е ли загубена от векове? — Тя се поизправи. — Потър, беше лудост, абсолютна лудост, да се опитваш да проникнеш в замъка…
— Трябваше. — отговори той. — Професоре, тук има нещо скрито, нещо, което трябва да намеря, и това може да е диадемата — ако само успея да говоря с професор Флитуик…
Чу се шум от хрущящо стъкло. Амикус се свестяваше. Преди Хари и Луна да успеят да направят нещо, професор МакГонагол се изправи, насочи пръчката си към клатушкащия се смъртожаден и каза:
— ИМПЕРИО!
Амикус се изправи, отиде до сестра си, взе пръчката й, и после покорно я връчи на професор МакГонагол заедно със своята. След това легна на пода до Алекто. Професор МакГонагол отново вдигна пръчката си и от въздуха се появи тънко, блестящо сребърно въже, което се обви около двамата Кароу и здраво ги завърза.
— Потър — каза професор МакГонагол и се обърна към него, като демонстрира абсолютно пренебрежение към двамата Кароу. — ако Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава наистина знае, че си тук…
В този момент, гняв, силен като физическа болка, прониза Хари, и за част от секундата той гледаше надолу към каменния леген, чиято отвара сега беше прозрачна, и виждаше, че златният медальон не е на сигурно място на дъното му…
— Потър, добре ли си? — попита нечий глас и Хари се върна към действителността. Беше се вкопчил в рамото на Луна, за да се задържи на крака.
— Времето ни изтича, Волдемор се приближава, професоре. Действам по заповед на Дъмбълдор, трябва да открия това, което той искаше да открия! Но ще трябва да евакуираме учениците, докато претърсвам замъка — Волдемор иска мен, но няма да го е грижа ако избие няколко души повече или по-малко, сега вече не… — „… не и сега, след като той вече знае, че атакувам Хоркруксите му… — завърши той в тишината на главата си.“
— Действаш по заповед на Дъмбълдор? — повтори тя с изражение на неподправена изненада. След това се изправи.
— Ще защитим училището от Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава, докато ти търсиш този… този предмет.
— Можете ли да го направите?
— Да, така мисля!… — сухо каза професор МакГонагол — Ние, учителите, сме доста добри в магиите, както знаеш. Убедена съм, че ще можем да го задържим за известно време, ако всички вложим цялата си сила. Естествено, трябва да направим нещо с професор Снейп…
— Нека аз!…
— И ако „Хогуортс“ наистина ще бъде подложен на обсада от Тъмния Лорд, наистина ще е добре да евакуираме колкото се може повече невинни. Но Летежната мрежа е под наблюдение и магипортирането е невъзможно…
— Има начин — бързо я прекъсна Хари и и обясни за прохода, водещ към „Свинската глава“.
— Потър, говорим за стотици ученици…
— Зная, професоре, но ако Волдемор и смъртожадните се концентрират върху училището, няма да следят за магипортиране от „Свинската глава“…
— Имаш право! — съгласи се тя. После насочи пръчката си към двамата Кароу и от нея се появи сребърна мрежа, която ги обви, пристегна ги един към друг, а после ги издигна във въздуха, където те се заклатушкаха под синьо-златния таван като две големи, грозни морски чудовища. — Елате. Трябва да предупредим другите Глави на Домове. Вие двамата по-добре отново влезте под мантията.
Тя се отправи към вратата и вдигна пръчката си. От върха и се появиха три сребърни котки, с шарки във формата на очила около очите. Трите Патронуса се плъзнаха гладко напред, като изпълниха спиралното стълбище със сребърна светлина, а професор МакГонагол, Хари и Луна забързаха надолу.
Бързаха по коридорите и един по един Патронусите ги напускаха. Карираната мантия на професор МакГонагол забърсваше пода, а Хари и Луна бързаха след нея под мантията.
Бяха се спуснали два етажа по-долу, когато още един чифт стъпки се присъедини към техните. Хари, чийто белег все още се обаждаше, ги чу пръв. Той бръкна в портмонето на врата си за Хитроумната карта, но преди да успее да я извади, професор МакГонагол също усети, че имат компания. Тя спря, вдигна пръчката си, и каза:
— Кой е там?
