— Аз съм — отговори нисък глас.
Сивиръс Снейп пристъпи иззад комплект доспехи.
Яростта се надигна в Хари, когато го видя. На фона на престъпленията на Снейп, Хари беше забравил външния му вид, беше забравил, как мазната му черна коса се спуска като завеса пред слабото му лице, как черните му очи гледат с мъртъв, студен поглед. Не носеше нощна мантия, а беше облечен в обичайната си черна мантия и също беше вдигнал пръчката си с готовност да се бие.
— Къде са двамата Кароу? — попита той.
— Вероятно там, където ти си им казал да бъдат, Сивиръс — отговори професор МакГонагол.
Снейп пристъпи по-близо и очите му се отместиха от професор МакГонагол към околното пространство, сякаш знаеше, че Хари е там. Хари също вдигна пръчката си — готов да нападне.
— Бях останал с впечатлението — каза Снейп, — че Алекто отиде да залови нарушител.
— Нима? — каза професор МакГонагол. — И какво ти създаде това впечатление?
Снейп си позволи леко потръпване на лявата ръка, там, където беше Черния знак.
— О, ама разбира се!… — отговори си сама професор МакГонагол, — вие смъртожадните си имате собствени методи на комуникация, бях забравила.
Снейп се направи, че не я е чул. Очите му все още изучаваха въздуха около нея, и я приближаваше все повече, като че не забелязваше какво прави.
— Не знаех, че е твой ред да патрулираш по коридорите, Минерва.
— Имаш нещо против ли?
— Чудя се, какво може да те е изкарало от леглото, в този час на нощта.
— Стори ми се, че чух шумове — отговори професор МакГонагол.
— Наистина ли? Всичко изглежда спокойно.
Снейп я погледна в очите.
— Виждала ли си Хари Потър, Минерва? Защото ако си, длъжен съм да настоявам…
Професор МакГонагол реагира по-бързо, отколкото Хари мислеше, че е възможно. Пръчката й разцепи въздуха и за част от секундата Хари помисли, че Снейп ще се строполи в безсъзнание, но неговото Защитно заклинание бе толкова бързо, че МакГонагол загуби равновесие. Тя замахна с пръчката към факела на стената и той изхвърча от поставката си.
Хари, на път да прокълне Снейп, бе принуден да избута Луна настрани от пътя на пламъците, които образуваха огнен обръч, който изпълни коридора и се понесе като ласо към Снейп…
Пламъците изчезнаха и бяха заменени от огромна черна змия, която МакГонагол превърна в дим, и трансформира след секунди в ято летящи кинжали. Снейп успя да ги избегне, като блъсна доспехите пред себе си и със звън кинжалите западаха върху тях…
— Минерва! — изписка един глас и като все още криеше Луна зад себе си от прелитащите проклятия, Хари се обърна и видя професорите Флитуик и Спраут да тичат по коридора към тях, облечени в нощните си мантии, а огромният професор Слъгхорн се носеше в края на колоната.
— Не! — извика Флитуик и вдигна пръчката си. — Ти повече убийства в „Хогуортс“ няма да извършиш!
Заклинанието на Флитуик удари доспехите, зад които се криеше Снейп. Те оживяха със звън. Снейп се откъсна от стискащите го железни ръце и хвърли доспехите обратно към нападателите си. Хари и Луна се хвърлиха към двете страни на коридора, за да ги избегнат. Когато Хари отново се надигна Снейп бягаше с все сила, а МакГонагол, Флитуик и Спраут го гонеха. Той се хвърли през вратата на една от класните стаи и след секунда се чуха виковете на МакГонагол:
— Страхливец! СТРАХЛИВЕЦ!
— Какво стана, какво стана? — питаше Луна.
Хари я изправи на крака и двамата хукнаха по коридора, влачейки мантията след себе си, към стаята, където професорите МакГонагол, Флитуик и Спраут стояха пред разбит прозорец.
— Скочи! — каза професор МакГонагол, когато Хари и Луна влетяха в стаята.
— Искате да кажете, че е МЪРТЪВ? — Хари хукна към прозореца, като пренебрегна шокираните от появата му викове на Флитуик и Спраут.
— Не, не е мъртъв — горчиво каза професор МакГонагол. — За разлика от Дъмбълдор, той все още имаше пръчката си… и явно е понаучил някой и друг фокус от учителя си.
В пристъп на ужас Хари видя в далечината, голяма, подобна на прилеп фигура, да лети към стените на училището.
Зад тях се чуха тежки стъпки и силно пухтене. Слъгхорн точно беше пристигнал.
— Хари! — задъхваше се той, като масажираше големият си гръден кош, скрит под изумрудено зелена пижама. — Скъпо мое момче… каква изненада… Минерва, обясни, моля те… Сивиръс… как…?
— Нашият директор си взе известна отпуска — каза професор МакГонагол и посочи към дупката с формата на Снейп в прозореца.
— Професоре! — извика Хари и притисна ръка към челото си. Виждаше как пълното с Инфери езеро се носи под него, и почувства как призрачно зелената лодка опря в подземния бряг, а Волдемор излезе от нея с желание за убийство…
— Професоре, трябва да барикадираме училището, той пристига!
— Много добре. Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава пристига! — каза тя на другите учители. Спраут и Флитуик ахнаха. Слъгхорн тихо изохка. — По заповед на Дъмбълдор, Потър има да свърши нещо в замъка. Трябва да издигнем всяка всяка възможна защита, докато Потър върши това, за което е дошъл.
— Нали съзнавате, че нищо от това, което направим, няма да спре Вие-Знаете-Кой за дълго? — изписка Флитуик.
— Но можем да го задържим — каза професор Спраут.
— Благодаря ти, Помона — отговори професор МакГонагол и двете магьосници си отправиха погледи на мрачно разбирателство. — Предлагам да издигнем основна защита около замъка, да съберем учениците и да се срещнем в Голямата зала. Повечето трябва да се евакуират, но според мен, ако някои от пълнолетните поискат да останат, трябва да им позволим.
— Съгласна съм — каза Професор Спраут и бързо се отправи към вратата. — Ще бъда в Голямата зала след двадесет минути с Дома си.
И докато се отдалечаваше на бегом, се чуваше мърморенето й:
— Тентакула, Дяволска примка. И Лозата удушвачка… уха-а, искам да видя как смъртожадните ще се справят с тях!…
— Аз мога да действам и от тук! — каза професор Флитуик и въпреки че едва стигаше до перваза, насочи пръчката си през строшения прозорец и зашепна много сложни заклинания. Хари чу странен шум, сякаш професор Флитуик бе освободил силата на вятъра върху околните поляни.
— Професоре! — каза Хари и се приближи към дребничкия учител по Вълшебство. — Професоре, съжалявам, че ви прекъсвам, но това е много важно. Имате ли представа, къде може да е скрита диадемата на Рейвънклоу?
— ПРОТЕГО ХОРИБИЛИС!… — диадемата на Рейвънклоу? — изкряка Флитуик. — Малко допълнителна мъдрост никога не е излишна, Потър, но не мисля, че тя би ни помогнала много в тази ситуация!
— Искам да кажа… знаете ли къде е? Виждали ли сте я?
— Да съм я виждал! Никой в последните векове не я е виждал! Отдавна е загубена, момче.
Хари почувства смесица от жестоко отчаяние и паника. Какво тогава беше Хоркруксът?
— Ще се срещнем с теб и твоите Рейвънклоуци в Голямата зала, Филиъс! — каза професор МакГонагол, като махаше на Хари и Луна да я последват.
Точно бяха стигнали до вратата, когато Слъгхорн проговори.
— Бога ми, — изпухтя той, блед и потен, огромните му мустаци потреперваха. — Каква работа! Изобщо не съм уверен, че това е разумно, Минерва. Той ще си пробие път, знаеш го, и всеки, който се опита да го забави, ще изпадне ужасна опасност…
— Теб също ще те очакаме след двадесет минути, заедно с учениците от Слидерин в Голямата зала. — прекъсна го професор МакГонагол. — Ако решиш да напуснеш, заедно с учениците, няма да ви спираме! Но, ако който и да е от вас се опита да ни попречи при отбраната, или да вдигне ръка срещу нас, докато сте в замъка, Хорас, тогава ще се бием до смърт!
