— Минерва! — потресено каза той.
— Настъпи моментът, в който Домът на Слидерин трябва да реши на чия страна е! — каза професор МакГонагол. — Върви и доведи учениците си, Хорас!
Хари не остана, за да изчака пелтечещия Слъгхорн. Той и Луна последваха професор МакГонагол, която застана в средата на коридора и вдигна пръчката си.
— ПИЕРТОТУМ… — о, за Бога, Филч, сега пък какво…
Старият пазач се появи с викове:
— Ученици извън леглата! Ученици по коридорите!
— Тук им е мястото, идиот такъв! — развика се професор МакГонагол. — Сега изчезвай и свърши нещо полезно! Върви и намери Пийвс!
— П… Пийвс?! — запелтечи Филч, като че никога не беше чувал името преди.
— Да, Пийвс, дръвнико, Пийвс! Нима не се оплакваш от него вече четвърт век? Върви и го доведи, моментално!
Филч явно реши, че професор МакГонагол е откачила, но закуцука по коридора с приведени рамене, като си мърмореше нещо под носа.
— А сега — ПИЕРТОТУМ ЛОКОМОТОР! — извика МакГонагол. Статуите и доспехите от целия коридор скочиха от поставките си и по трясъците долитащи от горните и долните етажи, Хари разбра, че и останалите статуи и доспехи в замъка бяха направили същото.
— „Хоргоуртс“ е заплашен! — извика професор МакГонагол. — Охранявайте го, защитете ни, изпълнете дълга си към училището!
С тракане и викове ордата статуи и доспехи се втурнаха покрай Хари, някои от тях малки, а други — направо гигантски. Имаше също и животни, а тракащите комплекти доспехи размахваха мечове, брадви и топузи.
— Сега, Потър — каза МакГонагол — вие и мис Лавгуд най-добре се върнете при приятелите си и ги доведете в Голямата зала… — аз ще разбудя останалите от Грифиндор.
Хари и Луна хукнаха към стълбището и назад към Нужната стая. Докато тичаха подминаваха тълпи ученици, повечето в пътнически мантии наметнати над пижамите им, които биваха насочени надолу към Голямата зала от учителите и префектите.
— Това беше Потър!
— Хари Потър!!
— Видях го, кълна се, видях го току що!
Но Хари не се обръщаше и накрая стигнаха до входа на Нужната стая. Хари се облегна на стената, тя се отвори, за да го пропусне и двамата с Луна забързаха надолу по стълбището.
— Как…?
В момента, в който видя Стаята, Хари, изненадан се препъна по стъпалата. Тя беше претъпкана, в нея имаше много повече хора от последния път, когато беше в нея. Кингсли и Лупин го гледаха, а също и Оливър Ууд, Кейти Бел, Анджелина Джонсън и Алиша Спинет, Бил и Фльор и господин и госпожа Уизли.
— Хари, какво става? — попита Лупин, като го посрещна в подножието на стълбите.
— Волдемор идва, барикадираме училището, Снейп избяга… какво правите тук? Как сте разбрали?!
— Изпратихме съобщения до останалите от Дъмбълдоровата армия! — обясни му Фред. — Не можеш да очакваш останалите да пропуснат купона, Хари, а пък ДА предупредиха Ордена на Феникса, и нещата малко излязоха от контрол.
— Първо кое, Хари? — попита Джордж. — Какво става?
— Ще евакуираме по-малките деца; всички се събират в Голямата зала — каза Хари. — Ще се бием!
Надигна се силен рев и той беше избъскан към стената до стълбите, тъй като омесените членове на Ордена на Феникса, Дъмбълдоровата армия и старият отбор по куидич на Хари се втурнаха нагоре по стълбите с извадени пръчки и хукнаха към главната част на замъка.
— Хайде, Луна — извика Дийн, докато я подминаваше, подаде и ръка и тя го последва обратно нагоре по стълбите.
Тълпата се смаляваше. Само няколко човека останаха в Нужната стая и Хари се приближи към тях. Госпожа Уизли се бореше с Джини. Около тях стояха Лупин, Фред, Джордж, Бил и Фльор.
— Ти си малолетна! — викаше госпожа Уизли на дъщеря си, когато Хари се приближи. — Няма да ти позволя! Момчетата добре, но ти…, ти си отиваш в къщи!
— Няма!
Косата на Джини се развя, когато тя изтръгна ръката си от хватката на майка си.
— Аз съм от Дъмбълдоровата армия…
— Тийнейджърска банда!
— Тийнейджърска банда, която се готви да му се опълчи, нещо, което никой друг не е дръзвал да стори! — каза Фред.
— Тя е на шестнадесет! — викаше госпожа Уизли. — Не е достатъчно голяма! Къде ви беше акълът, на вас двамата, да я доведете тук…
Фред и Джордж изглеждаха леко засрамени.
— Мама е права, Джини! — меко каза Бил. — Не можеш да участваш. Всеки малолетен ще трябва да напусне, така е правилно.
— Няма да си ида у дома — викаше Джини и сълзи на гняв изпълниха очите й — цялото ми семейство е тук, не мога да стоя там самичка, без да зная нищо и…
Очите и се спряха на Хари за пръв път. Тя го погледна умолително, но той поклати глава и тя ядосано се извърна.
— Хубаво — каза тя, и тръгна към входа на прохода, обратно към Свинската глава. — Тогава, сега ще ви кажа довиждане и…
От тунела се чу шум и боричкане. Още някой напираше да си измъкне от изхода, после изгуби равновесие и се претърколи в Стаята. Примъкна се до най-близкия стол, огледа наоколо през лупоподобните си очила и попита:
— Закъснях ли? Започнахте ли? Току що научих, и аз… аз…
Пърси запелтечи в надвисналата тишина. Очевидно, той не беше очаквал, че ще налети на почти цялото си семейство. В стаята се проточи удивено мълчание, което бе прекъснато от Фльор, която се обърна към Лупин:
— Е, как е малкият Теди?
Озадачен Лупин примига насреща й. Мълчанието между членовете на семейство Уизли се втвърдяваше, като лед.
— О,… ами… добре е, благодаря! — високо каза Лупин. — и Тонкс е с него… при майка и са…
Пърси и останалите членове на семейството все още се гледаха един друг като замръзнали.
— Ето, имам негова снимка. — почти извика Лупин, извади снимката от вътрешния джоб на якето си и я показа на Фльор и Хари, и те видяха мъничко бебенце с ярко тюркоазено перчемче, което размахваше пълничко юмруче към камерата.
— Бях такъв глупак! — избухна Пърси, толкова силно, че Лупин почти изпусна фотографията. — Бях абсолютен идиот, помпозен дърдорко, бях…
— Влюбен в Министерството, срам за семейството, мегаломански кретеноид! — довърши Фред.
Пърси преглътна.
— Да, така е…
— Не можеше да го кажеш по-добре! — каза Фред и протегна ръка на Пърси.
Госпожа Уизли избухна в сълзи. Тя изтича напред, блъсна Фред настрана и сграбчи Пърси в задушаваща прегръдка, а той я потупваше успокоително по гърба, докато очите му бяха вперени в баща му.
— Съжалявам, татко… — каза той.
Господин Уизли примигна бързо, после и той се втурна да прегърне сина си.
— Какво ти върна здравия разум бе, Пърси? — попита Джордж.
— Задаваше се от доста време насам — каза Пърси, и изтри очите си под очилата, с крайчеца на мантията си. — Но трябваше да намеря как да се измъкна, това не е толкова лесно, когато си в
