— Потър, — каза професор МакГонагол, бързайки към него, докато учениците затрупваха платформата, бутайки се за позиции, получавайки инструкции. — Мисля, че ти трябваше да търсиш нещо!
— Какво? О-о — възкликна Хари. — О-о, да!
Той почти бе забравил за Хоркрукса, почти забравил че битката скоро ще започне и той трябва да той трябва да го търси — необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни беше изместило всичко от ума му.
— Тогава върви, Потър, върви!
— Да, тръгвам…
Той усещаше вперени в него очи, докато излизаше във Входната зала, където учениците все още се евакуираха. Той се остави да го избутат до мраморната стълба, но на края побърза по един пуст коридор. Страх и паника замъгляваха ума му. Той се опита да се успокои, да се концентрира върху намирането на Хоркрукса, но мислите му бръмчаха така обезумяло и безплодно, както оса, хваната под чаша. Без Рон и Хърмаяни, които да му помагат, той сякаш не можеше да подреди идеите си. Той забави крачка, стигайки до половината на коридора, където седна на постамента на една статуя и извади Хитроумната карта от торбичката, висяща на врата му. Той не можа да види имената на Рон и Хърмаяни никъде по нея; помисли, че наситеността на много точки по нея, бързащи всички към Нужната стая, ги скрива. Той прибра картата и опря глава на ръцете си, опитвайки се да се концентрира.
„Волдемор смята, че ще отида в кулата на Рейвънклоу.“
Имаше сигурно доказателство, че там беше мястото, откъдето трябва да започне. Волдемор беше изпратил Алекто Кароу в общата стая на Рейвънклоу и това можеше да има само едно обяснение — Волдемор се страхуваше дали Хари вече не е научил, че неговия Хоркрукс е бил поставен там. Но единственият предмет, който някой можеше да свърже с Рейвънклоу, беше изгубената диадема… как можеше Хоркруксът да бъде диадемата? Беше ли възможно Волдемор, потомък на Слидерин, да намери диадемата, неоткрита от поколения потомци на Рейвънклоу? Кой би могъл да му каже къде да търси, когато никой жив човек не беше виждал диадемата?
Жив човек…
Под пръстите си Хари леко отвори очите си. Той скочи от перваза и хукна по пътя, по който дойде, преследвайки последната си надежда. Звукът от стотици ученици, крачещи към Стаята на Нуждата, се усилваше все повече и повече, докато той се връщаше към Мраморната стълба. Префектите крещяха инструкции, опитвайки се да задържат учениците в редиците на техните домове. Всички се бутаха и викаха, Хари видя Захариас Смит да събаря първокурсници, за да стигне до началото на опашката, тук и там по- малките ученици бяха обляни в сълзи, докато по-големите викаха отчаяно братята, сестрите и приятелите си.
Хари забеляза перленобяла фигура, носеща се над Входната зала и извиси глас с цяло гърло над врявата:
— Ник! НИК! Налага се да поговорим!
Той си проби път през потока от ученици и най-накрая достигна началото на стълбите, където Почтибезглавия Ник — духът бродник на Грифиндор, го чакаше.
— Хари! Моето момче!
Ник се здрависа с Хари и той се почувства, така, сякаш е потопил ръцете си в леденостудена вода.
— Ник, трябва да ми помогнеш! Кой е духът бродник на Рейвънклоу?
Почтибезглавия Ник изглеждаше изненадан и малко обиден.
— Сивата дама, разбира се! Но ако има нещо, което трябва да бъде извършено от призрак…
— Тя значи. Знаеш ли къде е сега?
— Да видим…
Главата на Ник се поразклати на яката му, докато той се оглеждаше насам-натам, блестейки над главите на тълпящите се ученици.
— Това там е тя, Хари, младата жена с дългата коса.
Хари погледна в посоката, в която сочеше прозрачния пръст на Ник и съзря висок призрак. Тя забеляза, че Хари я гледа и вдигнала вежди, се понесе през една дебела стена. Хари побягна след нея. Когато мина през вратата на коридора, в който тя изчезна, Хари я забеляза накрая на новия коридор, все още носейки се спокойно далече от него.
— Хей, чакайте, върнете се!
Тя спря, плавайки във въздуха на няколко инча над земята. Хари предположи, че тя е била красива със своите дълги до кръста коси и дълго до пода наметало, но тя също така изглеждаше надута и горда. Когато я приближи, той се сети, че няколко пъти е минавал покрай нея по коридорите, но никога не я е заговарял.
— Вие ли сте Сивата дама?
Тя кимна, но не проговори.
— Духът бродник на Рейвънклоу?
— Точно така.
Тонът й не беше никак насърчителен.
— Нуждая се от малко помощ. Бихте ли ми казали всичко, което знаете за изчезналата диадема?
Студена усмивка се разля по устните й.
— Страхувам се, — каза тя, обръщайки се, за да си тръгне — че не мога да ти помогна.
— ЧАКАЙ!
Той нямаше намерение да извика, но паника и гняв заплашваха да го залеят. Той хвърли поглед на часовника си, докато тя се рееше пред него. Оставаха 15 минути до полунощ.
— Това е важно! — каза той напрегнато. — Ако диадемата е в „Хогуортс“, аз трябва да я намеря бързо!
— Ти не си първият ученик, пожелал диадемата — отговори тя пренебрежително. — Поколения ученици са ме безпокоили.
— Това не е опит за повишаване на оценката!! — изкрещя й той. — Става дума за Волдемор — за побеждаването на Волдемор — или това не ви интересува?!
Тя не можеше да се изчерви, но бузите и бяха по-плътни и гласът и беше по-топъл, когато отговори:
— Аз… разбира се че… как можа да предположиш…
— Помогнете ми тогава!
Спокойствието й изчезна.
— Това… това не е въпрос на… — заекваше тя. — Диадемата беше на майка ми!…
— На вашата майка?!
Тя изглеждаше ядосана на себе си.
— Когато бях жива… — каза тя твърдо. — аз бях Хелън Рейвънклоу.
— Вие сте била нейна дъщеря? Но тогава трябва да знаете какво се е случило с диадемата!
— Макар че диадемата раздаваше мъдрост — започна тя с явни усилия да се издърпа надалеч — се съмнявам, че тя ще повиши много шансовете ти да се пребориш с магьосника, наричащ себе си „Лорд…“
— Нали ви казах, че не нямам намерение да я нося!! — извика Хари бясно. — Нямам време за обяснения, но ако ви е грижа за „Хогуортс“, ако искате да видите Волдемор довършен, трябва да ми кажете всичко, което знаете за диадемата!
Сивата дама притихна, носейки се във въздуха, вторачена в него и чувство на безнадеждност обзе Хари. Разбира се, ако тя знаеше нещо, щеше да го каже на Дъмбълдор или на Флитуик, които със сигурност я бяха попитали същото. Той разтърси глава и се накани да се обърне, когато тя проговори с тих глас.
— Аз откраднах диадемата от майка си…
— Вие… вие какво?!…
— Аз откраднах диадемата… — повтори Хелън Рейвънклоу шепнейки. — Аз копнеех да стана умна, по- важна от майка си. Аз избягах с нея.
Хари не проумяваше как е спечелил доверието й, а и не попита, той просто слушаше, докато тя продължи:
— Говори се, че майка ми никога не признала, че диадемата я няма, а продължавала да твърди, че все
