още я притежава. Тя криела загубата и моето ужасно предателство дори и от другите създатели на „Хогуортс“. Скоро майка ми се почувствала болна — смъртно болна. Въпреки моята измяна, тя отчаяно желаела да ме види още веднъж. Тя изпрати човек, който отдавна ме обичаше, мислейки че ще няма да отблъсна опитите му. Тя знаеше, че той няма да намери покой, докато не успее.
Хари чакаше. Тя вдиша дълбоко и отметна назад глава.
— Той ме проследи до гората, в която се криех. Когато отказах да се върна, той започна да ме насилва. Баронът винаги е бил избухлив мъж. Побеснял от моя отказ, ревнуващ свободата ми, той ме прободе.
— Баронът?!… Вие имате предвид…
— Кървавият барон, да… — каза Сивата дама и отметна настрани наметалото, което носеше, за да разкрие тъмна рана на прозрачните си гърди. — Когато видя какво стори, той бе обзет от разкаяние. Вдигна оръжието, което отне живота ми и го използва, за да се самоубие. Всички тези векове по-късно, той носи окови като акт на разкаяние… както му се и пада!… — добави тя горчиво.
— А… а диадемата?…
— Остана там, където я скрих, когато чух препускането на барона през гората към мен. Скрита в едно кухо дърво.
— Кухо дърво ли?… — повтори Хари. — Какво дърво? Къде е това дърво?
— В една гора в Албания. Самотно местенце, където мислех, че съм далеч от майка си.
— Албания… — повтори Хари. Спомен изникна като по чудо от тази бъркотия в главата му и сега той разбра защо тя му казваше това, което бе отказала на Дъмбълдор и Флитуик. — Вие вече сте разказвала тази история на някого, нали? На някой друг ученик?
Тя затвори очите си и кимна.
— Аз нямах… никаква представа… Той ме ласкаеше… изглеждаше така, сякаш ме разбира, сякаш ми симпатизира.
„Определено“ — помисли си Хари. — „Том Риддъл със сигурност е разбрал желанието на Хелън Рейвънклоу да притежава ценни предмети, над които няма много право.“
— Ами… ти не си първият човек, от когото Том Риддъл е измъкнал някаква информация — измърмори Хари. — Той може да бъде много омайващ, когато пожелае…
„Така… значи, Волдемор е успял да разбере местонахождението на изгубената диадема от Сивата дама. Той е отишъл до тази голяма гора и е взел диадемата от скривалището, може би веднага, след като е напуснал Хогуортс, още преди да започне работа при «Боргин и Бъркс». И не са ли се сторили тези усамотени албански гори отлично скривалще за Волдемор, толкова години по-късно, когато му се е налагало да лежи тихо и необезпокояван за десет дълги години? Но диадемата, веднъж превърнала се в един от скъпоценните му Хоркрукси, не е била оставена в онова сухо дърво… Не, диадемата е била върната тайно в нейния истински дом и Волдемор трябва да я е оставил там…“
— … в нощта, в която е поискал работа!!… — възкликна Хари, довършвайки мисълта си.
— Моля?…
— Той е скрил диадемата в замъка в нощта, в която е помолил Дъмбълдор да му позволи да преподава! — каза Хари. Казвайки го на глас, Хари успя да го обмисли. — Той трябва да е скрил диадемата по пътя си нагоре, към кабинета на Дъмбълдор, или по обратния път! Но не само това е била целта на опита му да получи работа — така той е можел да получил и шанс да открадне и меча на Грифиндор! Благодаря ви, благодаря!
Хари я остави да се рее из въздуха, напълно объркана. Докато завиваше по коридора към Входната зала, той си погледна часовника. Оставаха пет минути до полунощ, а вече знаейки какво представлява последният Хоркрукс, той нямаше ни най-малка представа как да го открие…
Поколения ученици не бяха успели да намерят диадемата — това предполага, че тя не е била скрита в Кулата на Рейвънклоу — но ако не там, къде? Какво тайно място е открил Том Риддъл в Хогуортс, за което е повярвал, че ще запази тайната завинаги?
Изгубен в отчаяни размишления, Хари зави зад ъгъла, но бе изминал само няколко стъпки по новия коридор, когато прозорецът отляво се счупи с оглушителен, раздробяващ удар. Отскачайки настрани, той видя гигантско тяло, което влетя през прозореца и се удари в срещуположната стена. Нещо огромно и покрито с козина се отдели от него и все още скимтящо от пристигането, налетя на Хари.
— Хагрид! — извика Хари, отклонявайки вниманието на хрътката Фанг, докато огромната брадата фигура с мъка се изправи на крака. — Какво?…
— Хари, ти тук! Тук!
Хагрид се наведе, прегърна Хари с бърза, смазваща ребрата прегръдка, после изтича обратно до строшения прозорец.
— Добро момче, Граупи! — извика той през дупката на прозореца — Шъ се видим след момент, тука има един добър младеж.
Оттатък Хагрид, вън в тъмната нощ, Хари видя експлозии от светлина и пронизващ, неземен писък. Той погледна часовника си. Беше полунощ. Битката беше започнала.
— Брей, Хари — задъхваше се все още Хагрид. — Туйто, а? Време за битка?
— Хагрид, ти пък от къде се взе?!
— Чух Ти-Знаеш-Кой от наш’та пещера! — каза Хагрид мрачно. — Високо гласче, а? „Имате време до полунощ да ми дадете Потър“. Знайх, че трябва да съм тук, знайх, че някога трябва да се случи. Слез, Фанг! Тъй че, дойдохме да се включим, аз и Граупи и Фанг. Проби’име си път през границата през гората, Граупи ни носеше, Фанг и мене. Казах му да ни остави в замъка и той ни метна през прозореца, дявол го ’зел. Е не буквално де… ’де са Рон и Хърмаяни?
— Това — отговори Хари. — е наистина добър въпрос. Ела.
Те забързаха по коридора. Фанг се влачеше след тях. Хари долавяше движения по коридорите наоколо: бягащи стъпки, викове, през прозорците можеше да види много проблясъци светлина в тъмнината наоколо.
— ’де отиваме? — изпухтя Хагрид, вървейки тежко след Хари, карайки пода да се тресе.
— Не знам точно, — отвърна Хари, правейки друг произволен завой. — но Рон и Хърмаяни трябва да са тук някъде…
Първите последици от битката бяха на лице в края на коридора — двата каменни водоливника, които обикновено пазеха входа към стаята на преподавателите, бяха разбити на парчета от проклятие, изпратено през друг строшен прозорец. Останките им мърдаха слабо на пода и когато Хари прескачаше една каменна глава, отделена от тялото, тя изстена тихо:
— О-о, не ми обръщай внимание… Аз ще си лежа тук и ще се руша…
Нейното грозно каменно лице напомни на Хари за мраморния бюст на Роуина Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус, носещ онази налудничава шапка и статуята в кулата на Рейвънклоу, с каменната диадема на нейните бели къдрици.
И в момента, в който стигна края на коридора, споменът за трета каменна статуя се появи в съзнанието му — тази на грозен стар магьосник, на чиято глава Хари бе поставил перука и смачкана стара шапка. Шокът от досещането удари Хари със силата на Огнено уиски и той насмалко не падна.
Той най-сетне разбра къде беше Хоркрукса, който го очакваше…
Том Риддъл, който нямаше доверие на никого и винаги действаше сам, може би беше и достатъчно самоуверен, за да реши, че никой друг, а само той бе навлязъл в най-дълбоките тайни на замъка „Хогуортс“. Разбира се, Дъмбълдор и Флитуик, тези прилежни ученици, никога не бяха стъпвали на това забранено място, но той, Хари, се беше отклонил от правия път по времето си в училище — това беше тайната зона, за която Хари и Волдемор знаеха, а Дъмбълдор никога не бе открил…
Той се опомни, когато професор Спраут мина покрай него, следвана от Невил и още половин дузина ученици, всеки от които носещи наушници и приличащи на засяти растения неща.
— Мандрагори — извика през рамо Невил към Хари, докато тичаше. — Ще ги хвърляме през прозорците — това няма да им хареса!
Сега Хари знаеше накъде да върви. Той забърза с Хагрид и Фанг, тичащ зад тях. Те преминаваха портрет след портрет, а рисуваните фигури се надбягваха покрай тях, вещици и магьосници с яки и бричове, с брони или наметала, блъскайки се един друг в съседните платна, крещейки новини от другите части на замъка. Когато стигнаха до края на коридора, целият замък се разтресе и докато гигантска ваза падаше от
