Беше чисто, когато тримата стъпиха на горния коридор, защото за минутите, които бяха прекарали в Нужната стая ситуацията се беше влошила доста — стените и тавана се тресяха по-лошо от преди, прах се носеше във въздуха, а през близкия прозорец Хари видя експлозии от зелена и червена светлина, толкова близко до подножието на замъка, че той разбра, че смъртожадните вече са близо до входа.
Поглеждайки надолу, Хари видя великана Грауп, олюляващ се, наведен над нещо, което приличаше на каменен водоливник, откъртен от покрива, изразяващ с мърморене своето недоволство.
— Да се надяваме, че той стъпва по някой от тях! — каза Рон, докато нови писъци ехтяха наоколо.
— Дано това не е някой от нашите хора! — каза глас. Хари се обърна и видя Джини и Тонкс, и двете с пръчки, насочени през другия прозорец, от чието стъкло липсваха няколко части. Както видя, Джини изпрати добре насочено проклятие в група бойци долу.
— Добро момиче! — избоботи фигура, тичаща през прахта към тях и Хари видя Абърфорт пак, неговата коса се развя, докато той премина с малка група ученици покрай тях. — Изглежда, че ще нападнат северните бойници, докарали са от великаните на тяхна страна!
— Виждал ли си Ремус? — викна Тонкс след него.
— Той се дуелираше с Долохов! — изкрещя Абърфорт. — Не съм го виждал оттогава!
— Тонкс… — започна Джини. — Тонкс, сигурен съм че той е добре…
Но Тонкс беше хукнала сред прахоляка след Абърфорт.
Джини се обърна, безпомощна, към Хари, Рон и Хърмаяни.
— Те ще се оправят, — каза Хари, знаейки, че това са празни думи. — Джини, ние ще се върнем след малко, просто не пускай никого, пази се… елате — обърна се той към Рон и Хърмаяни и те тримата хукнаха обратно към пролуката в стената, зад която Нужната стая чакаше желанието на следващия влязъл.
„Нуждая се от място, където всичко може да се скрие!“ Хари си го помисли и на третото им преминаване, вратата изплува.
Грохотът от битката умря в момента, в който те пресякоха прага и затвориха вратата зад себе си — всичко беше тихо. Те бяха на място с големината на катедрала, с вида на град, неговите внушителни стени бяха затрупани с предмети, скрити тук от хиляди отдавна заминали си ученици.
— И той никога не е осъзнал, че някой може да влезе тук? — попита Рон, неговия глас ехтеше в тишината.
— Мислил е, че е единственият, — отвърна Хари. — Твърде лошо за него, че ми се наложи да крия вещи… насам, — добави той. — Аз мисля, че е тук долу…
Те побързаха по близките пътеки, Хари можеше да чуе стъпките на другите, ехтящи през внушителните купчини от вехтории, бутилки, шапки, кафези, столове, книги, оръжия, метли, тояги…
— Някъде тук… — промърмори си Хари. — Някъде, някъде…
Все по-дълбоко, дълбоко в лабиринта, в който влезе, търсейки предмети, които да разпознае от предишното си посещение на стаята. Дъхът му ехтеше в ушите му, и изведнъж душата му потръпна. Ето го там, прашния стар шкаф, в който беше скрил учебника си по Отвари, а на върха му, сипаничавия стар магьосник, носещ прашна стара перука, и нещо, изглеждащо на антична потъмняла корона…
Той вече беше протегнал ръка, мислейки, че му остават само няколко крачки, когато глас зад него каза:
— Задръж така, Потър!
Той се спря на половината и се обърна. Краб и Гойл стояха зад него, рамо до рамо, с насочени към него пръчки. През малкото пространство между техните подигравателни лица той видя Драко Малфой.
— Това, което държиш е моята пръчка, Потър! — каза Малфой, посочвайки се през пролуката между Краб и Гойл.
— Вече не! — каза Хари, хващайки по-здраво глоговата си пръчка. — Който я завладее си е негова, Малфой. Кой ти зае тази?
— Майка ми… — отвърна Драко.
Хари се засмя, макар че нямаше нищо смешно в цялата ситуация. Той вече не можеше да чуе Рон и Хърмаяни. Явно бяха се отдалечили много, търсейки диадемата.
— Е, как дойдохте вие тримата тук, с Волдемор ли? — запита Хари.
— Ние ще бъдем възнаградени! — каза Краб. Неговия глас беше учудващо мек за такава огромна личност — Хари рядко го беше чувал да говори преди. Краб говореше като малко дете, на което е обещана голяма чанта със сладкиши. — Ние се върнахме, Потър. Ние решихме да не отиваме! Решихме да те заведем при него.
— Добър план!… — каза Хари иронично. Той не можеше да повярва, че е бил толкова близо, а сега ще бъде спрян от Малфой, Краб и Гойл. Започна да се прокрадва назад, към мястото, където Хоркруксът висеше върху бюста. Ако само можеше да го вземе преди битката да свърши…
— Е, как влязохте тук? — попита Хари, опитвайки се да отвлече вниманието им.
— Всъщност аз живях в Нужната стая на това място цяла година. — каза Малфой с глас, изразяващ обида. — Аз знаех как да се вмъкна тук.
— Ние пък се криехме в коридора отвън, — изгрухтя Гойл. — Ние сега вече можем да правим Маскиращи заклинания. А после, — неговото лице се разтегли в глупашка усмивка — ти се появи точно пред нас и каза че търсиш „диа-диня“. Какво е това „диа-диня“?
— Хари?… — гласът на Рон изведнъж прозвуча от другия край на стената от дясно на Хари. — Говориш ли с някого?
С мълниеносно движение, Краб посочи с пръчката си петдесет футовата стена от стари вехтории, счупени куфари, стари книги и роби и неизползваеми боклуци и извика:
— ДЕСЦЕНДО!
Стената започна да се олюлява, изведнъж най-горната част се сгромоляса върху пътеката, където стоеше Рон.
— Рон!! — извика Хари, когато някъде далеч Хърмаяни изпищя и той чу безброй предмети, падащи на пода от разрушената стена. Хари посочи натам с пръчката си и извика:
— ФИНИТО!
Стената се стабилизира.
— Не! — извика Малфой и хвана ръката на Краб, когато той се накани да повтори магията си. — Ако разбиеш стаята, може да затрупаш това „диа-динено“… нещо!
— Какво значение има? — каза Краб, освобождавайки се от захвата. — Тъмният Лорд иска Потър, на кого му дреме за тази „диа-диня“?
— Потър е дошъл тука за да я вземе!… — каза Малфой, раздразнен от бавното загряване на приятеля си. — Което трябва да означава…
— Трябва да означава? — Краб се обърна към Малфой с нескрита ярост. — На кого му пука какво мислиш, бе?! Аз вече не изпълнявам твоите заповеди, Драко! С теб и баща ти е свършено!
— Хари? — извика пак Рон от другия край на купчината вехтории. — Какво става?
— „Хари?“ — изимитира го Краб. — „Какво става“… Не, Потър! КРУЦИО!
Хари се бе пресегнал за диадемата. Проклятието на Краб го пропусна, но уцели каменния бюст и той полетя във въздуха. Диадемата се извиси нагоре и падна извън погледа му в купчината предмети, върху които бюстът беше кацнал.
— Спри! — извика Малфой на Краб, неговия глас проехтя през огромната стая. — Тъмният Лорд го иска жив…
— Така ли?! Да не го убивам, нали?! — изкрещя Краб, отмествайки пречещата ръка на Малфой. — Но ако мога, ще го направя, Тъмния Лорд го иска мъртъв, има ли значение…
Струя червена светлина мина на сантиметри от Хари — Хърмаяни беше изтичала от завоя зад Хари и беше пратила Зашеметяващо заклинание към главата на Краб. То пропусна, само защото Малфой го издърпа от пътя му.
— Пак онзи мътнород! АВАДА КЕДАВРА!
Хари видя Хърмаяни да се хвърля настрани и гневът му, че Краб се опита да убие, изтри всичко от съзнанието му. Той се опита да зашемети Краб, който залитна и се отстрани от пътя му, бутайки пръчката от ръката на Малфой. Тя се изтърколи зад планина от счупени мебели и боклуци.
— Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! — изкрещя Малфой към Краб и Гойл, които се целеха в Хари.
