постамента си със страшна сила, Хари разбра, че това е дело на много по-зли магии от тези на преподавателите или на Ордена.
— ’сичко е наред Фанг, ’сичко е наред! — извика Хагрид, но огромната хрътка беше побягнала, когато прачета порцелан полетяха във възуха като шрапнели и Хагрид побягна след изплашеното куче, оставяйки Хари сам.
Той продължи по тресящите се коридори, с пръчката си в готовност, и по дължината на коридора, малкия нарисуван рицар, сър Кадоган, тичаше от картина на картина зад него, дрънчейки с бронята си, викайки окуражаващо, а малкото му дебело пони галопираше зад него.
— Самохвалковци и мошеници, кучета и негодници, прогонете ги, Хари Потър, разкажи им играта!
Хари профуча по един завой и попадна на Фред и малка група ученици, включваща Лий Джордън и Ханна Абът, стоейки зад друг празен постамент, чиято статуя някога закриваше един от тайните проходи. Пръчките им бяха извадени и те се ослушваха към тайния проход.
— Приятна вечер за битка! — извика Фред, докато замъкът се тресеше отново, и Хари продължи да тича, възбуден и още по-ужасен. В следващия коридор, по който хукна, имаше само сови навсякъде, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше се да ги удря с лапичките си, без съмнение искайки да ги върне по местата им…
— Потър!
Абърфорт Дъмбълдор стоеше пред него, преграждайки коридора, пръчката му беше в готовност.
— Стотици хлапета минаха през кръчмата ми, Потър!
— Знам, ние ги евакуираме! — каза Хари. — Волдемор…
— Напада, защото не са те предали, да! — довърши Абърфорт. — Не съм глух, цял Хогсмийд го чу! И никой от вас не се сети да вземе няколко слидеринеца за заложници! Пълно е с деца на смъртожадни, а вие просто ги пратихте на безопасно място! Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?
— Това няма да спре Волдемор, — отвърна Хари. — а и БРАТ ВИ НИКОГА НЕ БИ ГО СТОРИЛ!
Абърфорт изгрухтя и продължи в обратна посока.
„Брат ви никога не би го сторил… Ами, това си е чистата истина! — помисли си Хари, докато тичаше — Дъмбълдор, който бе пазил Снейп толкова дълго време, никога не би взел за заложници ученици…“
Той се плъзна по следващия коридор и вик, смесващ в себе си облекчение и ярост се изплъзна от устата му — той ги видя — Рон и Хърмаяни, и двамата с големи, криви, жълти и мръсни предмети в ръце, а Рон — и с метла под мишница.
— Къде, по дяволите, бяхте? — изкрещя Хари.
— В Стаята на Тайните! — отвърна Рон.
— Стаята… какво?! — попита Хари залитайки.
— Беше Рон, изцяло идея на Рон! — каза Хърмаяни без дъх. — Не беше ли абсолютно брилянтно? Там бяхме, след като те напуснахме и аз казах на Рон, че дори и да намерим другия Хоркрукс, как ще се отървем от него? Ние все още не сме унищожили чашата! И тогава той се сети! Базилискът!
— Какво, по дя…
— Нещо, което да унищожи Хоркрукса! — отговори Рон просто.
Хари погледна нещата, които Рон и Хърмаяни бяха сграбчили — огромни извити зъби, отчупени, осъзна той, от черепа на мървия базилиск.
— Но… как се вмъкнахте там? — попита той, пулейки се от зъбите към Рон. — Вие трябва да може да говорите змийски, за да влезете!
— Той го направи! — прошепна Хърмаяни. — Покажи му, Рон!
Рон издаде ужасяващ, странен, съскащ звук.
— Това е, което ти произнесе, за да отвориш медальона… — каза той на Хари извинително. — Наложи се да се пробвам няколко пъти, но — и той скромно сви рамене — най-накрая влязохме!
— И… — Хари се опитваше да запази спокойствие. — И…
— И ние занесохме Хоркрукса долу, — продължи Рон и извади изпод якето си обезобразените останки на чашата на Хафълпаф. — Хърмаяни я прониза. Помислих си, че така трябва. Тя е нямала това удоволствие досега!
— Гениално!! — извика Хари.
— Нищо работа… — каза Рон, изглеждайки доволен от себе си. — И така, какво ново с теб?
Докато казваше това, нещо над тях експлодира. И тримата погледнаха нагоре, докато от тавана се посипваше прах и чуха отдалечен писък.
— Аз пък знам, как изглежда диадемата и къде е! — каза Хари, говорейки бързо. — Той я е скрил точно там, където аз скрих стария си учебник на Принца по Отвари, където всеки е криел вещите си векове. Той е мислил, че е единственият, който е намерил това място! Елате.
Стените отново се разтресоха, докато той отвеждаше другите двама обратно през тайния коридор и надолу по стълбите към Нужната стая. Тя беше празна, с изключение на три жени — Джини, Тонкс и стара вещица, носеща проядена от молци шапка, която Хари позна като бабата на Невил.
— О, Потър! — каза тя твърдо, сякаш точно него е очаквала. — Ти можеш ли да ни кажеш какво става!
— Всичко наред ли е? — попитаха Джини и Тонкс в един глас.
— Доколкото знам да… има ли още ученици по пътя към „Главата на Свинята“?
Той знаеше, че стаята няма да се промени, докато в нея все още има хора, които я използват.
— Аз бях последната, която мина — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, не мисля че ще се намери глупак, който да го остави отворен, сега, когато Абърфорт е напуснал кръчмата си. Виждал ли си внука ми?
— Той се сражава! — отвърна Хари.
— Естествено. — каза госпожа Лонгботъм гордо. — Извинете ме. Ще отида да му помогна.
С учудваща бързина тя се запъти към каменните стълби.
Хари погледна към Тонкс.
— Аз мислех, че с майка си ще сте при Теди.
— Не можех да стоя, без да знам какво става — каза Тонкс с мъка. — Тя ще се грижи за него… Виждал ли си Ремус?
— Той планираше да води група бойци в подземията…
Без да продума повече, Тонкс забърза.
— Джини, — каза Хари. — Съжалявам, но се налага и ти да излезеш. Само за малко. После може да влезеш пак.
Джини изглеждаше очарована, че ще напусне убежището си.
— После можеш пак да влезеш! — изкрещя той след нея, докато тя изтичваше по стълбите след Тонкс. — Налага се да влезеш!
— Чакай малко! — каза Рон остро. — Ние забравихме някого!
— Кого? — попита Хърмаяни.
— Домашнте духчета, те всички са долу в кухнята, нали?
— Искаш да кажеш, че трябва да ги накараме да се бият?! — попита Хари.
— Не бе, не! — отговори Рон сериозно. — Искам да кажа, че трябва да ги предупредим да напуснат! Ние не искаме още такива като Доби, нали? Не можем да им наредим да умират за нас…
Чу се дрънчене, когато зъбите на базилиска се изсипаха от ръцете на Хърмаяни.
Тя се хвърли на врата на Рон и го целуна по устата. Рон захвърли зъбите и метлата, които държеше, и отвърна с такъв ентусиазъм, че повдигна Хърмаяни от пода.
— Подходящ ли е моментът?… — измънка Хари тихо и когато нищо не се случи, освен това, че Рон и Хърмаяни се сграбчиха още по-здраво и се залюляха, той повиши глас. — Хей, тук се води война!
Рон и Хърмаяни се пуснаха, но все още се обгръщаха с ръце.
— Знам, приятелю!… — каза Рон, който изглеждаше така, сякаш е ударен от блъджър в тила — така че, сега или никога, нали?
— Това сега няма значение, ами Хоркруксите?! — изкрещя Хари. — Мислиш ли че можем да… да го задържим, докато намерим диадемата?
— Да… прав си… съжалявам… — и той и Хърмаяни събраха зъбите, и двамата изчервени.
