— Абърфорт взе леко да се изнервя — каза Фред и вдигна ръка, за да спре няколкото приветствени вика. — Твърди, че барът му е заприличал на бордей, и че е станал като Централна гара!
Ченето на Хари увисна. Точно зад Лий Джордан пристъпваше предишното му гадже — Чо Чан. Тя му се усмихна.
— Получих съобщението — каза тя, размаха собствения си фалшив галеон и отиде да седне до Майкъл Корнър.
— Та, какъв е планът, Хари? — попита Джордж.
— Няма план — каза Хари, все още разконцентриран от появата на всички тези хора, неспособен да възприеме всичко, заради изгарящата болка в белега.
— Значи, ще го измайсторим в движение? Така най-обичам — каза Фред.
— Трябва да прекратиш това! — каза Хари на Невил. — За какво изобщо ги призова? Това е лудост…
— Ще се бием, нали така? — попита Дийн и извади галеона си. — В съобщението се казва, че Хари се е върнал и ще се бием! Обаче трябва да си взема пръчката…
— Нямаш пръчка…? — започна Шеймъс.
Рон се обърна внезапно към Хари.
— А защо да не могат да ни помогнат?
— Какво?
— Те могат да ни помогнат. — Той понижи глас, за да не могат останалите, освен Хърмаяни, която седеше до тях, да го чуят. — Не знаем къде е. Трябва бързо да го намерим. Не е нужно да им казваме, че е Хоркрукс.
Хари погледна от Рон към Хърмаяни, която промърмори:
— Мисля, че Рон има право. Дори не сме наясно какво точно търсим, имаме нужда от тях. — И тъй като Хари не изглеждаше убеден, добави:
— Не е нужно всичко да направиш сам, Хари.
Хари мислеше бързо. Белегът все още го пробождаше, и главата му отново започваше да се върти. Дъмбълдор го беше предупредил, да не казва на никого, освен на Рон и Хърмаяни за Хоркруксите. „Тайни и лъжи, така израснахме, а Албус… на него му идваше отвътре…“ Нима се превръщаше в подобие на Дъмбълдор, затваряйки тайните в себе си, страхуващ се да се довери? Но Дъмбълдор беше повярвал на Снейп и докъде го доведе това? До смърт на върха на кулата…
— Добре, — тихо каза той на другите двама. — Добре — извика той към стаята като цяло, и шумът утихна. Фред и Джордж, които пускаха шеги за забавление на околните, замлъкнаха, а всички останали изглеждаха нащрек.
— Има едно нещо, което трябва да намерим — каза Хари. — Нещо… нещо, което ще ни помогне да победим Вие-Знаете-Кой. То е тук, в „Хогуортс“, но не знаем къде точно. Може би е принадлежало на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за такъв предмет? Някой да е попадал на нещо, на което да е бил инкрустиран нейният орел, например?
Той погледна очаквателно към малката група от Рейвънклоу, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но му отговори Луна, приседнала на стола до Джини.
— Ами, тук някъде е скрита нейната диадема. Казвала съм ти затова, помниш ли, Хари? Изгубената диадема на Рейвънклоу? Татко се опитва да и направи копие.
— Да, но изгубената диадема — каза Майкъл Корнър, като завъртя очи — е ЗАГУБЕНА, Луна. В това е въпроса.
— Кога се е загубила? — попита Хари.
— Казват, че преди векове — отговори Чо и сърцето на Хари подскочи. — Професор Флитуик казваше, че диадемата е изчезнала заедно със самата Рейвънклоу. Търсили са я, но… — тя се обърна към съучениците си от Рейвънклоу. — никога нищо не са открили, нали?
Всички поклатиха отрицателно глави.
— Извинявайте, но какво е диадема? — попита Рон.
— Нещо като корона — отговори Тери Бут. — Предполага се, че Рейвънклоу е имала магически предмети, които са увеличавали магическите способности на този, който ги е носил.
— Да, и Водораслоизхвърлящите сифони на баща ми…
Но Хари прекъсна Луна.
— И никой от вас ли не е виждал нещо, което да прилича на нея?
Всички отново поклатиха отрицателно глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и собственото му разочарование се отрази в техните лица. Предмет, който бе изчезнал толкова отдавна и явно без следа, не изглеждаше вероятен кандидат за скрит в замъка Хоркрукс… Преди обаче да успее да зададе друг въпрос, Чо проговори отново.
— Ако искаш да видиш как вероятно е изглеждала диадемата, мога да те заведа в общата ни стая и да ти покажа, Хари. Има я на статуята на Рейвънклоу.
Белегът отново се обади. За момент Нужната стая потъна и той видя тъмна земя да се простира далеч под него и усети как голямата змия се обвива около раменете му. Волдемор отново летеше, но дали към подземното езеро, или насам, към замъка, Хари не знаеше. И в двата случая нямаха никакво време.
— Той се раздвижи — каза той тихо на Рон и Хърмаяни. После се втренчи в Чо и пак ги погледна. — Вижте, знам, че не е кой знае каква следа, но ще ида да погледна статуята, поне да разбера как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете, знаете — останалите — в безопасност.
Чо се изправи на крака, но Джини каза много ядосано:
— Не, Луна ще заведе Хари, нали така, Луна?
— О, да, с удоволствие — щастливо каза Луна, а Чо разочаровано си седна на мястото.
— Как да излезем? — попита Хари Невил.
— Оттук.
Той отведе Хари и Луна до ъгъла, където отвори малък шкаф към стръмно стълбище.
— Всеки път изходът е на различно място, така че те не успяват да го открият. — каза той.
— Единственият проблем е, че и ние не знаем къде ще излезем. Внимавай Хари, винаги има патрули по коридорите през нощта.
— Няма проблем — каза Хари. — Ще се видим след малко.
Двамата с Луна се забързаха нагоре по стълбището, което беше стръмно, осветено от факли и правеше завои на неочаквани места. Накрая стигнаха до нещо, което изглеждаше като здрава стена.
— Влизай отдолу — каза Хари на Луна, извади Мантията невидимка и я наметна върху им. После бутна стената.
Тя се отдръпна при натиска му и двамата излязоха в коридора. Хари се обърна и видя, че стената веднага отново се затвори. Сега стояха в тъмен коридор. Хари издърпа Луна назад в сенките и извади Хитроумната карта. Държейки я близо до лицето си, той я разгледа и успя да локализира себе си и Луна.
— Сега сме на петия етаж — прошепна той, докато гледаше как Филч се отдалечава от тях по коридора. — Хайде, насам.
И те се запромъкваха напред. Хари беше обикалял замъка много нощи преди, но никога сърцето му не беше било толкова силно и никога толкова много не бе зависило от безопасното му придвижване наоколо. Двамата се движеха, като проверяваха Хитроумната карта, всеки път, когато светлината позволяваше и на два пъти спираха, за да може някой призрак да ги подмине без да ги забележи. Хари очакваше всеки миг да се натъкнат на препятствие. Най-големият му страх бе Пийвс, ето защо надаваше ухо при всеки шум, за да долови издайнически знаци за приближаването на полтъргайста.
— От тук, Хари — прошепна Луна, хвана го за ръкава и го побутна към спираловидно стълбище.
Изкачваха се по високи, стръмни стълби. Хари никога преди не беше идвал насам. Накрая стигнаха до една врата. На нея нямаше нито ключалка, нито брава; нищо друго освен просто, старо дърво, и бронзово чукче във формата на орел.
Луна протегна бледата си ръка, която изглеждаше странно сама във въздуха, несвързана с рамо или тяло. Тя почука веднъж и в тишината почукването прозвуча на Хари като експлозия. Клюнът на орела се отвори, но вместо птичи грак, мек, мелодичен глас каза:
