куидич.
— Добре, добре, успокойте се! — провикна се Невил, и когато тълпата се отдръпна, Хари успя да се огледа наоколо.
Изобщо не успя да познае спалнята. Беше огромна и приличаше повече на вътрешността на разкошна къщичка на дърво, или на огромна корабна каюта. Разноцветни хамаци висяха от тавана и на балкона, който опасваше покритите с тъмна ламперия стени без прозорци, и на които висяха пъстри гоблени. Хари видя златният лъв на Грифиндор избродиран на ален фон, черният язовец на Хафълпаф — на жълт фон, бронзовият орел на Рейвънклоу — на син. Само сребърното и зеленото на Слидерин липсваха. Имаше пълни с книги куфари, няколко метли бяха подпряни на стените, а в ъгъла имаше голямо, дървено радио.
— Къде сме?
— В Нужната стая, разбира се! — каза Невил. — Този път е надминала себе си, нали? Кароу ме преследваха и знаех, че има само едно място, където да се скрия: успях да мина през вратата и намерих това! Е, не изглеждаше точно така, когато пристигнах, беше доста по-малка, имаше само един хамак, и само знамето на Грифиндор беше тук. Но тя се разширява с всеки следващ член на ДА, който пристига.
— Кароу явно не могат да влязат тук? — попита Хари и се огледа към вратата.
— Не! — отговори Шеймъс Финиган, който Хари не успя да разпознае, докато не проговори. Лицето на Шеймъс беше разранено и подпухнало. — Това е чудесно скривалище, докато поне един от нас е тук, те не могат да влязат, вратата няма да се отвори. Всичко зависи от Невил. Той наистина РАЗБИРА тази стая. Трябва да си пожелаеш, точно каквото искаш — например: „Не искам никой поддръжник на Кароу да може да влиза тук“ — и тя ще го направи! Трябва само да сме сигурни, че сме затворили амбразурите. Невил е нашият водач!
— Доста е лесно, всъщност… — скромно каза Невил. — Бях тук около ден и половина и бях адски гладен, и си пожелах да има нещо за ядене, и тогава се отвори тунелът към „Свинската глава“. От там се снабдяваме с храна, защото по някаква причина, това стаята не може да прави.
— Ами, да, храната е едно от петте изключения от Закона на Гамп за Трансфигурацията на елементите — каза Рон за всеобщо удивление.
— Така че, се крием тук от почти две седмици! — каза Шеймъс, — и тя просто прави още хамаци всеки път, когато имаме нужда от още, и дори успя да произведе доста прилични бани, щом заприиждаха и момичетата…
— … се сетихте, че те ще искат и да се мият, да. — допълни Лавендър Браун, която Хари не беше забелязал до този момент. Сега, като се огледа добре наоколо си, той видя много познати лица. Двете близначки Патил бяха тук, а също и Тери Бут, Ърни Макмилън, Антъни Голдщайн и Майкъл Корнър.
— Кажете ни, с какво все пак се занимавате! — каза Ърни. — Толкова слухове витаят, опитваме се да ви следим чрез програмата „Стражата на Потър“ — Той посочи към радиото. — Нали вие сте проникнали в „Гринготс“?
— Направили са го! — каза Рон. — И за змея е истина!
Надигнаха се ръкопляскания и няколко подсвирвания. Рон се поклони.
— Какво търсехте? — нетърпеливо попита Шеймъс.
Преди някой да успее да отговори, Хари усети ужасна, разкъсваща болка в белега. Той бързо обърна гръб на любопитните и щастливи лица и в този момент Нужната стая изчезна и сега той стоеше в полуразрушена каменна колиба, изгнилото дюшеме лежеше изтръгнато в краката му, стара, златна кутия лежеше празна до дупката, а бесният крясък на Волдемор вибрираше в главата му.
С невероятно усилие той се отдръпна от ума на Волдемор, и се съсредоточи върху стаята в която беше, потта се стичаше по лицето му, а Рон го беше прихванал.
— Добре ли си, Хари? — питаше Невил. — Искаш ли да седниш? Сигурно си уморен…
— Не — каза Хари. Той погледна към Рон и Хърмаяни, като се опита да им каже без думи, че Волдемор е открил липсата на още един Хоркрукс. Времето им бързо изтичаше: Ако Волдемор решеше да посети „Хогуортс“, те щяха да пропуснат шанса си.
— Трябва да тръгваме… — каза той, и по израженията им видя, че го разбраха.
— Какво трябва да направим, Хари? — попита Шеймъс. — Какъв е планът?
— Планът? — повтори Хари. Той полагаше ниемоверни усилия, за да не се поддаде отново на яростта на Волдемор. Белегът отново гореше. — Ами, има нещо, което ние — аз, Рон и Хърмаяни — трябва да свършим, и след това се махаме от тук.
Вече никой не се смееше или подсвиркваше. Невил изглеждаше притеснен.
— Какво искаш да кажеш с това, „да се махаме от тук“?
— Не сме се върнали за постоянно! — каза Хари, и потърка белега, за да успокои болката. — Има нещо важно, което трябва да направим…
— Какво е то?
— Аз… аз не мога да ти кажа.
Надигна се ропот: Невил сключи вежди.
— Защо да не можеш да ни кажеш? Има нещо общо с Ти-Знаеш-Кой, нали?
— Ами… да…
— Тогава ще ти помогнем.
Другите членове на Дъмбълдоровата армия закимаха, някои с ентусиазъм, други тържествено. Някои даже се надигнаха от столовете си, за да демонстрират желанието си за незабавни действия.
— Не разбирате… — каза Хари. Май доста често се налагаше да казва това, през последните няколко часа. — Ние… ние не можем да ви кажем. Трябва да го направим… сами.
— Защо? — попита Невил.
— Защото… — в отчаянието си да започне търсенето на липсващия Хоркрукс, или поне да обсъди с Рон и Хърмаяни от къде да започнат да търсят, на Хари му бе трудно да събере мислите си. Белегът все още го болеше. — Дъмбълдор постави на нас тримата задача, — внимателно започна той, — и не трябва да я разкриваме, искам да кажа, че той искаше ние да свършим работата, само ние тримата.
— Ние сме неговата армия — каза Невил. — Армията на Дъмбълдор. Всички сме заедно и продължавахме, дори и когато вас ви нямаше…
— И ние не сме ходили на пикник, друже — каза Рон.
— Не съм казал това, но не виждам защо не можете да ни се доверите. Всички в тази стая са се сражавали и се оказаха тук, защото Кароу ги преследваха. Всички тук са доказали своята лоялност към Дъмбълдор — своята лоялност към теб!
— Виж, — започна Хари, без да е наясно какво иска да каже, но не успя да продължи. Вратата на тунела се отвори.
— Получихме съобщеието ти, Невил! Здравейте, вие тримата! Помислих си, че ще сте тук!
Това бяха Луна и Дийн. Шеймъс нанаде радостен вик и скочи да прегърне най-добрия си приятел.
— Здравейте, всички! — щастливо каза Луна. — О, колко е хубаво да съм пак тук!
— Луна! — слисано попита Хари — какво правиш тук? Как…?
— Аз я повиках! — каза Невил и им показа галеона. — Обещах на двете им с Джини, че ще ги уведомя, ако се появите. Всички смятахме, че ако се появите, това ще означава революция. Че ще свалим режима на Снейп и Кароу.
— Естествено, че това означава! — весело го прекъсна Луна. — Нали, Хари? Ще ги изритаме от „Хогуортс“?
— Слушайте — каза Хари със засилваща се паника — много съжалявам, но ние не се върнахме заради това. Има нещо, което трябва да свършим, а после…
— Ще на зарежете насред целия този хаос? — настоя да узнае Майкъл Корнър.
— Не! — каза Рон. — Това, което правим, ще е от полза за всички, опитваме се да се отървем от Вие- Знаете-Кой…
— Тогава нека помогнем! — ядосано го прекъсна Невил. — Искаме да участваме.
Зад гърбовете им отново се чу шум и Хари се обърна. Сърцето му се вкочани: Джини се прекачваше през дупката в стената, следвана от Фред, Джордж и Лий Джордан. Джини отправи сияйна усмивка на Хари. Той като че ли беше забравил колко красива е тя, и все пак, никога не се беше радвал по-малко да я види.
