във въздуха. Приближаваха се.
Хари вдигна пръчката си. Не можеше, нямаше да се подложи на Целувката на диментора, каквото и да се случеше след това!
Той си мислеше за Рон и Хърмаяни, в момента, в който прошепна:
— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
Сребърният елен изригна от върха на пръчката му и се разгърна във въздуха. Дименторите се пръснаха и от околността се надигна триумфален рев:
— Той е, там долу, там долу, видях Патронуса му, беше елен!
Дименторите се бяха отдръпнали, звездите отново се показаха и стъпките на смъртожадните се чуваха все по-ясно. Но преди обзетия от паника Хари да реши какво да прави, се чу отварянето на врата от лявата страна на лявата улица и груб глас каза:
— Потър, влизай тук бързо!
Той се подчини без да се замисля и тримата се втурнаха през отворената врата.
— По стълбите, не сваляй мантията, по-тихо! — измърмори високата фигура, докато ги подмина, за да затвори вратата зад тях.
Хари нямаше представа къде са, но на мъждивата светлина на едничката запалена свещ, успя да разпознае мръсния, покрит с трици бар на „Свинската глава“. Те минаха зад бара през втора врата, която ги изведе до стръмно дървено стълбище, по което се изкачиха възможно най-бързо. Стълбите свършиха в гостна, покрита с паркет и малка камина, над която висеше маслена рисунка на блондинка, която се взираше в стаята с леко отсъстващо изражение.
На улицата отдолу се чуха викове. Без да свалят мантията, тримата се приближиха до мрачния прозорец и погледнаха надолу. Спасителят им, който Хърмаяни бе идентифицирала като бармана на „Свинската глава“, бе единственият, който не носеше мантия и качулка.
— Е? — викаше барманът към едно от скритите лица. — Е, и какво? Пратихте диментори на улицата ми, а пък аз им пратих Патронуса си! Няма да ги търпя близо до мен! Казах ви! Няма да търпя!!
— Това не беше твоят Патронус! — каза смъртожадния. — Това беше елен. Това е Патронусът на Потър!
— Елен ли?! — избухна барманът и вдигна пръчката си — Елен! Ти, идиот такъв!! ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
Нещо голямо и рогато изригна от пръчката. С наведена глава, нещото се втурна към главната улица и се скри от поглед.
— Не това видях… — каза смъртожадният, но доста по-несигурно.
— Вечерният час беше нарушен, чул си шума — каза един от другите смъртожадни. — Някой беше излязъл на улицата, в нарушение на наредбата…
— Ако искам да си изведа котката, ще го направя, по дяволите вашия вечерен час!
— Ти ли задейства Известяващото заклинание?
— И какво ако съм? Ще ме пратиш в „Азкабан“ ли? Ще ме убиете, защото съм си подал носа от вратата? Ами направете го, тогава! Но, за ваше добро се надявам, да не сте притискали малките си Черни значета, защото на него няма да му хареса, да го викате тук заради мен и моята черна котка, нали така?
— Не се притеснявай за нас! — каза един от смъртожадните, — а се притеснявай, че си нарушил вечерния час!
— И къде ще си търгувате с отварите и отровите, когато кръчмата ми е затворена, а? Какво ще стане с малките ви сделчици тогава?
— Ти заплашваш ли ни, бе?!
— Аз си държа устата затворена, затова и идвате тук, нали?
— Аз все още твърдя, че Патронусът беше елен! — извика първият смъртожаден.
— Елен ли? — извика барманът. — Това беше козел бе, идиот!
— Добре, добре, станала е грешка! — каза вторият смъртожаден. — Но, ако пак нарушиш вечерния час, няма да сме толкова снизходителни…
Смъртожадните се отправиха отново към главната улица. Хърмаяни изохка от облекчение, измъкна се изпод мантията и се отпусна на един разклатен стол. Хари свали мантията от себе си и Рон. Чуваше се как барманът отново заключва вратата на бара и после се заизкачва по стълбите.
Вниманието на Хари бе привлечено от нещо на полицата над камината. Върху нея бе поставено малко, четвъртито огледало, точно под картината на момичето. Барманът влезе в стаята.
— И вие, малки глупаци! — грубо каза той, като ги заоглежда — Какво си мислехте, като дойдохте тук?
— Благодаря ви!… — не мога да намеря думи, да ви благодаря! Спасихте ни живота!
Барманът изсумтя. Хари се приближи и го погледна в лицето: опитваше се да го види зад дългата, сплъстена, посивяла брада. Барманът носеше очила. Зад мръсните стъкла, очите му бяха… пронизително, брилянтно сини!
— Вашите очи съм виждал в огледалото!!
В стаята стана много тихо. Хари и барманът се гледаха.
— Вие сте изпратил Доби!…
Барманът кимна и се огледа наоколо за духчето.
— Мислех, че ще е с вас. Къде го оставихте?
— Той е мъртъв… — каза Хари. — Белатрикс Лестранж го уби.
Лицето на бармана остана безизразно. След секунда той каза:
— Съжалявам да го чуя, харесвах това духче.
Той се обърна и започна да пали лампите с пръчката си, без да поглежда към тях.
— Вие сте Абърфорт! — каза Хари на гърба на мъжа.
Той нито потвърди, нито отрече, а се наведе да запали огъня.
— Как се сдобихте с това? — попита Хари и се приближи към огледалото на Сириус, което беше близнакът на онова, което той беше счупил преди почти две години.
— Купих го преди година — каза Абърфорт. — Албус ми каза какво представлява. Исках да мога да те държа под око.
Рон въздъхна.
— Сребърната кошута! — каза той развълнувано — Това бяхте пак вие, нали?…
— За какво говориш? — попита Абърфорт.
— Някой изпрати кошута Патронус при нас!
— С акъл като твоя, спокойно можеш да станеш смъртожаден, момчето ми. Не видя ли току що, че моят Патронус е козел?!
— О… — каза Рон — да… ами, гладен съм! — добави той отбранително, а стомахът му изкъкркори убедително.
— Имам храна — каза Абърфорт и се измъкна от стаята. След малко се появи с голям самун хляб, сирене и калаена кана с медовина, които постави на малка маса пред огъня.
Те се нахвърлиха лакомо върху храната и за известно време се чуваше само дъвчене.
— Сега — каза Абърфорт, след като се бяха нахранили, — трябва да измислим как да ви измъкнем от тук. Не може да стане през нощта, чухте какво става, ако някой се покаже навън след залез. Известяващото заклинание се включва и ще ви се нахвърлят. Не мисля, че ще успея да представя за втори път моят козел за елен. Изчакайте да се съмне, да се вдигне вечерният час и тогава можете да сложите мантията и да се измъкнете пеша. Като излезете от Хогсмийд и стигнете до планините, ще можете да се магипортирате. Може даже да видите Хагрид. Той се крие там в някаква пещера, заедно с Гроуп, откакто се опитаха да го арестуват.
— Няма да си тръгнем! — каза Хари. — Трябва да влезем в „Хогуортс“.
— Не ставай глупав, момче! — каза Абърфорт.
— Трябва да отидем — отговори Хари.
— Това, което трябва да направите — каза Абърфорт и леко се наведе напред — е да се махнете колкото може по-далеч от тук.
— Не разбирате. Нямаме много време. Трябва да влезем в замъка. Дъмбълдор — искам да кажа, брат
