— Нямам и идея! — извика му Хари. Ръцете му бяха изтръпнали от студа, но той не смееше да ги помръдне. Той си мислеше от известно време какво щяха да правят, ако видят, че змеят се отправя в открито море. Чувстваше се скован и замръзнал, освен че беше ужасно гладен и жаден в същото време. Хари се чудеше кога ли за последно беше ял звярът?… Сигурно не след дълго ще има нужда от храна? И какво щеше да стане, ако по това време осъзнае, че има трима доста годни за ядене човеци на гърба си?! …
Слънцето се спускаше все по-надолу в небето, което вече бе станало тъмносиньо, но змеят продължаваше да лети, подминаваше градове и села, а сянката, която хвърляше върху земята беше като голям тъмен облак. Хари се бореше с цялото си същество, за да се задържи на място.
— Въобразявам ли си, — провикна се Рон след продължително мълчание — или се снижаваме?
Хари погледна надолу и видя, че зелените планини и тъмните езера сякаш ставаха по-големи и по- детайлни и се зачуди дали змеят бе привлечен от миризмата на прясна вода, или от отразената слънчева светлина. Змеят определено се снижаваше, сега описваше големи кръгове над едно от по-малките езера.
— Предлагам да скочим, когато се снижи достатъчно! — отвърна Хари. — Право във водата, преди още да се е усетил, че сме тук!
Те се съгласиха и сега Хари виждаше как коремът на змея докосва повърхността на водата.
— СЕГА! — той се плъзна по страната на змея и се гмурна с краката напред към водата. Падането бе по-дълго, отколкото бе преценил и ударът с водата бе силен. Той падна като камък в ледената, зелена, пълна с водорасли вода. С усилие се отправи към повърхността и се показа точно навреме, за да види големите кръгове, образувани от падането на Рон и Хърмаяни. Змеят изглежда не бе забелязал нищо, той вече бе на около петнадесет метра от тях и пикираше ниско над водата, за да може да засмуква вода с алената си муцуна.
Докато Рон и Хърмаяни се измъкваха от дълбините на езерото, борейки се да си поемат дъх, змеят се приземи на далечния бряг. Хари, Рон и Хърмаяни се отправиха към противоположния. Оказа се, че езерото не е дълбоко и по-скоро трябваше да си проправят път през водораслите, отколкото да плуват; най-накрая успяха да се доберат до мократа трева, изтощени и подпухнали. Хърмаяни падна на земята, кашляйки. Хари също искаше да се просне долу и да заспи, но вместо това извади магическата пръчка и започна да прави обичайните защитни заклинания около тях. Когато приключи, се присъедини към останалите. Сега, за пръв път след бягството, той имаше възможност да ги огледа — лицата и ръцете и на двамата бяха покрити с изгряния, а дрехите им бяха скъсани на много места. Те примижаваха от болки, докато слагаха екстракт от росен на многобройните си рани. Хърмаяни подаде шишенцето на Хари и извади три бутилки тиквен сок, и сухи, чисти роби за тримата, всичко това донесено от Къщурката на раковините. Те се преоблякоха и изпиха сока.
— Хубавото е… — каза Рон накрая, докато гледаше как кожата на ръцете му се възстановява, — че взехме Хоркрукса. Лошото е…
— … че вече нямаме меча… — промълви Хари през стиснатите си зъби, докато натриваше с росен през дупката на дънките тежкото изгаряне отдолу.
— Нямаме меча! — повтори Рон. — Тази подла, дребна гад…
Хари извади Хоркрукса от джоба на току що сваленото си яке и го постави на земята пред тях. Той отразяваше слънчевите лъчи и те го наблюдаваха докато пресушаваха бутилките сок.
— Поне този път няма да можем да го носим, ще изглежда много странно, ако виси около вратовете ни… — каза Рон докато бършеше устата си с ръка.
Хърмаяни гледаше към отсрещния бряг, където змеят още пиеше вода.
— Според вас, какво ще се случи с него? — попита тя. — Дали ще се оправи?
— Звучиш като Хагрид! — каза Рон. — Това е змей, Хърмаяни, може да се грижи за себе си. Трябва да се тревожим за нас.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам как да ти го обясня! — каза Рон, — но си мисля, че те все ще са забелязали, че нахълтахме в „Гринготс“!
Тримата избухнаха в смях и веднъж започнали, им бе трудно да спрат. Ребрата на Хари го боляха, беше изгладнял до смърт, но той продължи да се смее, докато гърлото му не пресъхна съвсем.
— И все пак, какво ще правим? — каза Хърмаяни, насилвайки се да стане сериозна отново. — Той ще разбере, нали? Вие-знаете-кой ще разбере, че ние знаем за неговите Хоркрукси!
— Може би те ще са толкова изплашени, че няма да му кажат! — обнадежди ги Рон. — Може би ще го замажат…
Небето, мирисът на водата, гласът на Рон бяха затъмнени от болката, която прониза главата на Хари като удар с меч. Той стоеше в слабо остветена стая срещу полукръг от магьосници, а на земята беше коленичила дребна, трепереща фигура.
— Какво каза?! — гласът беше висок и студен, но яростта и страхът в него се долавяха ясно. Единственото нещо, от което се боеше… но не, това не можеше да е истина, той не можеше да разбере как… Таласъмът трепереше, неспособен да срещне погледа на червените очи. — Повтори го! — промърмори Волдемор. — Кажи го пак!
— Г-господарю — заекна таласъмът ужасен, — г-господарю… ние с-се опитах-хме да г-ги спрем… Самозванци, г-господарю… про-проникнаха в… в т-трезора на Лестранж…
— Самознанци? Какви самозванци? Мислех, че в „Гринготс“ си има начини да се разкриват самозванците?! Кои бяха те?
— Б-бяха… б-бяха онова м-момче — П-потър и д-двама други…
— И какво взеха? — гласът му се повиши, ужасът го обгръщаше. — Кажи ми!! Какво взеха?
— Една м-малка златна к-к-купа, г-господарю…
Волдемор почувства в себе си рев на ярост и омраза, все едно друг го бе издал. Той бе обезумял, не можеше да повярва, та това беше невъзможно, кой би могъл да знае?! Как би могло това момче да е узнало тайната му? Могъщата пръчка проряза въздуха, зелена светлина се стрелна през стаята и коленичилият таласъм бе вече мъртъв. Стоящите наоколо магьосници се пръснаха ужасени. Белатрикс и Луциус Малфой изблъскаха другите, за да стигнат първи до вратата, а Пръчката продължаваше да изстрелва зелена светлина, убивайки тези, които бяха останали назад, за това че бяха донесли лоши новини, за това, че чуха за златната купа!…
Останал сам сред труповете, той ходеше напред-назад, а пред погледа му се нижеха видения за съкровищата му, пазачите му, връзките му с безсмъртието… дневникът беше унищожен, а купата — открадната. Ами ако… ами ако момчето знаеше за другите? Възможно ли бе това, беше ли проследил и тях?! Дъмбълдор ли стоеше зад всичко това? Дъмбълдор, който винаги го бе подозирал! Дъмбълдор, мъртъв по негова заповед! Дъмбълдор, чиято вълшебна пръчка бе негова сега, но който се протягаше от бездните на смъртта чрез момчето, пак това момче!!
Но не, сигурно, ако момчето бе унищожило други от неговите Хоркрукси, той, Лорд Волдемор, щеше да го е почувствал… Той, най-великият магьосник на света, той, най-силният, той, убиецът на Дъмбълдор и на още редица безполезни, безименни хора. Как би могъл Лорд Волдемор да не разбере, ако той, най-важният, бе атакуван?! Наистина, той не бе почувствал нищо, когато дневникът е бил разрушен, но той го отнасяше към това, че тогава той нямаше никакво тяло, че тогава той бе по-малко от дух… Не, със сигурност останалите бяха в безопасност… Другите Хорксукси трябваше да бъдат непокътнати… Но той трябваше да знае, да се увери… Той продължи да ходи из стята, като подритваше трупа на таласъма, когато минаваше покрай него, а виденията замъгляваха и изгаряха врящия му мозък: езерото, колибата и „Хогуортс“. Яростта му малко се охлади. Как би могло момчето да знае, че е скрил пръстена в колибата на Гаунт? Никой никога не е знаел, че той е свързан със семейство Гаунт, той бе скрил връзката, а така и не бяха проследили убийствата до него. Поне пръстенът със сигурност бе в безопасност. А как би могло момчето, или който и да е друг, да знае за пещерата и да премине през защитата й? Идеята, че медальонът може да бъде откраднат беше абсурдна… Колкото до училището: само той знаше къде в „Хогуортс“ се намира Хоркруксът, защото само той бе стигнал до най-дълбоките тайни на това място. Оставаше също и Наджини, която трябваше да държи близо сега… повече нямаше да я праща да изпълнява заповедите му, щеше да стои под неговата закрила… Но за да бъде сигурен, за да бъде съвсем сигурен, трябваше да посети отново всяко едно от
