като нажежени до бяло тела, изпълвайки претъпканото пространство. С писъци от болка, Рон, Хърмаяни и двамата таласъми бяха прекатурени върху други предмети, които също започнаха да се множат. Полузаровени сред нарастващата вълна от горещото до червено съкровище, те се мъчеха и крещяха, докато Хари провря меча през дръжката на чашата на Хафълпаф, закачайки я с острието.
— ИМПЕРВИУС! — кресна Хърмаяни в опит да защити себе си, Рон и таласъмите от изгарящия метал.
Тогава най-ужасният писък досега накара Хари да погледне надолу: Рон и Хърмаяни бяха потънали до кръста в съкровището, борейки се да запазят Богрод да не се плъзне под нарастващата вълна, но Грипкук беше напълно изчезнал от поглед; нищо друго от него, освен върховете на няколко дълги пръсти, не беше останало видимо. Хари сграбчи пръстите на Грипкук и задърпа. Изприщеният таласъм се появи малко по малко, виейки от болка.
— ЛИБЕРАКОРПУС! — изрева Хари, и с трясък той и Грипкук се приземиха на повърхността на прииждащото съкровище и мечът отхвръкна от ръката на Хари.
— Вземи го! — извика Хари, борейки се с болката от горещия метал върху кожата си, докато Грипкук се покатери върху раменете му отново, твърдо решен да избегне въздигащата се маса от нажежени до червено предмети. — Къде е мечът? Чашата беше с него!
Дрънченето от другата страна на вратата нарастваше оглушително… беше прекалено късно…
— Там!
Грипкук беше този, който го бе забелязал и който бе извикал и в този миг Хари разбра, че таласъмът нито за момент не бе очаквал те да спазят думата си. Стискайки здраво с една ръка пълна шепа от косата на Хари, за да се подсигури да не падне в издигащото се море от изгарящо злато, Грипкук сграбчи дръжката на меча и го запрати далеч от досега на Хари. Малката златна чаша, нанизана през дръжката си върху острието на меча, се метна из въздуха. Все още с яхналия го таласъм върху себе си, Хари се хвърли и я улови и макар да можеше да почувства как тя изгарая плътта му, не я пусна, докато междувременно безброй чаши на Хафълпаф избухваха от юмрука му, валейки върху него, а входа на трезора се отвори отново и той се намери пързалящ се неконтролируемо върху разрастваща се лавина от огнено злато и сребро, които понесоха него, Рон и Хърмаяни към външното помещение. Смътно осъзнавайки болката от изгарянията, покриващи тялото му, и все още носен по вълните от умножаващото се съкровище, Хари бутна чашата в джоба си и се пресегна да си възвърне меча, но Грипкук го нямаше. Изплъзвайки се от раменете на Хари в първия възможен момент, той бе избягал да се скрие между обкръжаващите ги таласъми, размахвайки меча и крещейки: „Крадци! Крадци! Помощ! Крадци!“ Той се шмугна по средата на наближаващата тълпа, всички сред която държаха кинжали, и те го приеха без въпроси.
Хлъзгайки се по нагорещения метал, Хари се пребори да застане на крака, знаейки, че единственият изход навън е през тълпата.
— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изрева той, и Рон и Хърмаяни го последваха; струи от червена светлина полетяха към тълпата от таласъми и някои се катурваха, но други продължаваха и Хари видя няколко стражи-магьосници да дотичват иззад ъгъла.
Вързаният змей нададе рев и поток от пламъци полетя над таласъмите; магьосниците побягнаха, скупчени, обратно по пътя, от който бяха дошли и тогава едно вдъхновение, или лудост, осени Хари. Насочвайки пръчка към дебелите вериги, приковали звяра към пода, той изрева:
— РЕЛАШИО!
Веригите се строшиха с шумни взривове.
— Насам! — изрева Хари и докато все още изстрелваше вцепеняващи заклинания към приближаващите таласъми, той се затича към слепия змей.
— Хари… Хари… какво правиш?! — изпищя Хърмаяни.
— Върху него, качвайте се, хайде…
Змеят още не беше осъзнал, че е свободен: стъпалото на Хари намери извивката на задния му крак и той се изтегли нагоре, върху гърба му. Люспите му бяха твърди като стомана; дори не изглеждаше да го е усетил. Хари подаде ръка; Хърмаяни се вдигна нагоре; Рон се покатери зад тях и секунда по-късно змеят разбра, че вече не е окован. С рев той се надигна; Хари се приведе ниско на колене, стискайки колкото можеше по-силно назъбените люспи. Крилата се отвориха и събаряйки пищящите таласъми настрани като кегли, змеят полетя във въздуха. Хари, Рон и Хърмаяни, проснати на гърба му, се мятаха срещу тавана, докато той се спускаше към отвора на прохода, а преследващите ги таласъми запращаха по тях кинжали, които отскачаха от хълбоците му.
— Никога няма да успеем да излезем, прекалено е голям! — изпищя Хърмаяни, но змеят отвори уста и отново забълва пламъци, като прочисти тунела, чиито под и таван се напукаха и изрониха. Носен от незнайна сила, змеят дращеше с нокти и си пробиваше път напред. Очите на Хари бяха плътно затворени заради жегата и прахоляка наоколо; оглушен от трясъците на скали и ревовете на змея, той само можеше да стои прилепнал за гърба му, очаквайки всеки момент да бъде изтръскан; и тогава чу Хърмаяни да извиква силно:
— ДЕФОДИО!
Тя помагаше на змея да разшири прохода, разчупвайки тавана, докато той се бореше нагоре към по- свежия въздух, далеч от кряскащите и дрънчащи таласъми: Хари и Рон я последваха, разбивайки тавана на парчета с още Дълбаещи заклинания. Те преминаха покрай подземното езеро, а гигантският пълзящ и ръмжащ звяр изглежда усети свободата и пространството пред себе си; зад тях проходът беше изпълнен заради разрушителната му, обсипана с шипове опашка, с едри скални буци, гигантски начупени сталактити и дрънченето на таласъмите, което сякаш заглъхваше… докато отпред Змейският огън разчистваше пътя им…
И тогава, най-накрая, с комбинираните усилия на техните заклинания и грубата сила на звяра, те си пробиха път навън от коридора право в мраморната зала. Таласъми и магьосници пищяха и търсеха място да се скрият. Най-сетне змеят имаше пространство да разпери крилата си; обръщайки рогатата си глава към студения въздух отвън, който можеше да подуши откъм входа, той пое натам и все още с Хари, Рон и Хърмаяни прилепнали на гърба му. Изби в движение металните врати, като ги остави изкривени и висящи настрани от пантите си, колебливо се заклати по „Диагон-али“ и изведнъж се изстреля нагоре, към небето…
Глава двадесет и седма
ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ
Нямаше никаква полза от опити да го управляват — змеят не можеше да види накъде отива и Хари знаеше, че ако се завърти рязко, или се обърне във въздуха, те нямаше да успеят да се покатерят обратно на гърба му. Въпреки това, докато се изкачваха все по-високо и по-високо и Лондон се разстла под тях като сиво-зелена карта, Хари почувства облекчение. Бяха се измъкнали, когато бягството изглеждаше невъзможно. Той залегна над врата на звяра, хвана се здраво за металическите люспи, а хладният ветрец успокояваше изгорялата му кожа. Крилете на змея се движеха като крилата на вятърна мелница. Някъде зад него Рон продължаваше да ругае с всичка сила, а Хърмаяни изглежда хлипаше, дали от радост или от страх, Хари не можеше да знае. След около пет минути Хари се поуспокои, че змеят няма да ги изхвърли, той изглежда не искаше нищо друго, освен да се отдалечи колкото се може по-далеч от подземния си затвор, но въпросът кога и къде ще успеят да слязат звучеше плашещо.
Хари нямаше представа колко време змейовете можеха да прекарат във въздуха без да се приземят, нито пък как точно този змей, който бе полусляп, щеше да намери добро място за приземяване. Той се оглеждаше непрекъснато. Колко време щеше да отнеме на Волдемор да разбере, че са проникнали в трезора на Лестранж? Кога ли таласъмите ще кажат на Белатрикс? Колко ли бързо ще осъзнаят какво е взето? И после, когато осъзнаят, че златната купа липсва? Тогава Волдемор най-сетне ще разбере, че те преследват Хоркруксите му.
Змеят изглежда се нуждаеше от свеж въздух. Те се изкачваха постоянно и не след дълго летяха сред хладни облаци. Хари вече не можеше да различи малките цветни точици, които представляваха колите на излизане от столицата. Продължаваха да летят все по далеч, над сиво-кафяви полета, над пътища и реки, които се виеха като ленти от матова и лъскава панделка под тях.
— Какво търси той, според вас? — извика Рон докато летяха все по на север.
