или мигла може да потрепнат.
— Ти! — каза Волдемор, чу се удар и лек писък от болка. — Провери го. Кажи ми дали е мъртъв.
Хари не знаеше кой бе изпратен да установи. Той можеше само да лежи там със сърце, бумтящо издайнически, и да очаква да бъде проверен. Но в същото време отбеляза, макар това да бе слаба утеха, че Волдемор бе неуверен дали да го приближи, че Волдемор се съмняваше дали всичко е минало по плана…
Ръце, по-меки, отколкото бе очаквал, докоснаха лицето на Хари, обърнаха един клепач и се прокраднаха под дрехата и надолу по гърдите му, за да почувстват неговото сърце. Можеше да чуе учестеното дишане на жената, а дългата й коса гъделичкаше лицето му. Знаеше, че тя може да усети стабилното туптене на живот изпод ребрата му.
— Жив ли е Драко? В замъка ли е?
Шепотът бе едва доловим, устните й бяха на два-три сантиметра от белега му, главата й — наведена толкова ниско, че дългата й коса закриваше лицето му от наблюдатели.
— Да!… — издиша той в отговор.
Почувства ръката й на гърдите си да се свива конвулсивно: ноктите й го прободоха. После се отдръпна. Тя се изправи.
— Мъртъв е! — извика Нарциса Малфой към гледащите отстрани.
И сега те изкрещяха, сега те завиха, тържествувайки, и затропаха с крака, и през миглите си Хари видя взривове от червена и сребърна светлина да се стрелват празнично из въздуха.
Преструвайки се все още на мъртъв на земята, той проумя. Нарциса знаеше, че единственият начин да бъде допусната в „Хогуортс“ и да намери сина си беше като част от армията-победител. Вече не я беше грижа дали Волдемор ще спечели.
— Виждате ли?! — изкряска Волдемор над врявата. — Хари Потър е мъртъв от моята ръка и никой жив човек не може да ме застраши сега! Гледайте сега! КРУЦИО!
Хари го очакваше, знаеше си, че тялото му няма да бъде оставено неопетнено върху горската земя; то трябваше да стане обект на унижение като доказателство за победата на Волдемор. Той бе повдигнат във въздуха и му бе нужно пълно самообладание, за да остане отпуснат, и все пак… болката, за която се готвеше, не дойде! Беше подхвърлен веднъж, два, три пъти във въздуха. Очилата му полетяха настрани и усети пръчката си да се хлъзва малко изпод дрехите му, но се удържа да изглежда увиснал и безжизнен. И когато падна на земята за последен път, наоколо отекнаха подигравки и кресливи смехове.
— Сега, — каза Волдемор, — да отидем в замъка и да им покажем в какво се е превърнал техният герой. Кой ще влачи тялото? Не… чакайте…
Последва нов изблик на смях и след няколко мига Хари почувства земята да се разтреперва под него.
— ТИ ще го носиш! — каза Волдемор. — Момчето ще се вижда добре в твоите ръце, нали? Вдигни своя малък приятел, Хагрид. И очилата — сложи му очилата — трябва да се познава все пак, че е той…
Някой стовари очилата на Хари обратно върху лицето му с нарочна сила, но огромните ръце, които го повдигнаха във въздуха бяха извънредно нежни. Хари почувства как ръцете на Хагрид треперят от усилващите се ридания; гигантски сълзи се плисваха върху него, докато Хагрид носеше Хари в ръцете си и Хари не посмя с движение или дума да даде знак на Хагрид, че всичко не беше, не беше все още загубено…
— Движи се! — подкани Волдемор, и Хагрид се запрепъва напред, пробивайки си път през близко- растящите дървета, обратно през гората.
Клони се заплитаха в косата на Хари и дрехите му, но той остана да лежи спокоен, устата му отворена, очите му затворени. И в мрака, докато смъртожадните кряскаха около тях, и докато Хагрид хълцаше, примигвайки, никой не погледна да види дали не биеше пулс в открилата се шия на Хари Потър…
Двамата великани рушаха наоколо си зад смъртожадните; Хари чуваше дърветата да скърцат и да падат, докато минаваха; вдигаха толкова много врява, че птиците излитаха с писъци в небето и дори подигравките на смъртожадните бяха заглушени. Победоносното шествие маршируваше напред към откритите площи и след известно време Хари различи по изсветляването на тъмнината през затворените си клепачи, че дърветата се разреждаха.
— БЕЙН!
Неочакваният рев на Хагрид замалко да принуди Хари да отвори очи.
— Щастливи сте сега, нал’ тъй, че не се бихте, а, страхливи кобили такива? Радвате ли се, че Хари Потър е… м-мъртъв…?!…
Хагрид не можа да издържи и избухна в нов пристъп на ридание. Хари се зачуди колко ли кентаври наблюдаваха отминаването на тази процесия, но не посмя да надзърне. Някои от смъртожадните изкрещяха обиди към кентаврите, докато ги подминаваха. Малко по-късно, Хари усети по освежаването на въздуха, че бяха достигнали края на гората.
— Спрете!
Хари сметна, че Хагрид трябва да е бил насилен да последва заповедта на Волдемор, защото залитна малко напред. И сега над тях се спусна мраз и Хари чу стържещия дъх на дименторите, които охраняваха най-външните дървета. Те не можеха да му повлияят вече. Фактът на собственото му оцеляване го изгаряше отвътре като талисман срещу тях, все едно еленът на баща му пазеше постоянна стража в сърцето му. Някой премина наблизо до Хари и той разбра, че това бе самият Волдемор, защото проговори само след миг с магически усилен глас, който отекна над равнината, разбивайки се в тъпанчетата на Хари.
— Хари Потър е мъртъв. Беше убит, докато се опитваше да избяга и да спаси себе си, докато вие давахте живота си за него. Носим ви тялото му като доказателство, че героят ви го няма вече. Битката е спечелена. Загубихте половината от бойците си. Моите смъртожадни числено ви превъзхождат и с момчето, което оживя, е свършено. Не трябва да има повече война. Който продължи съпротивата, мъж, жена или дете, ще бъде унищожен, както и всеки член на семейството му. Излезте от замъка сега, коленичете пред мен и ще бъдете пощадени. Вашите родители и деца, вашите братя и сестри ще живеят и ще бъдат простени и ще се присъедините към мен в Новия свят, който ще построим заедно.
Последва тишина сред поляните и в замъка. Волдемор беше толкова близо до него, че Хари не смееше да отвори очи отново.
— Елате! — каза Волдемор, и Хари го чу да се придвижва напред, а Хагрид беше принуден да го следва. Сега Хари надзърна за малко и видя Волдемор да крачи пред тях, носейки огромната змия Наджини около раменете си, вече освободена от омагьосаната си клетка. Но Хари нямаше никаква възможност да извади пръчката, скрита под дрехите му, без да бъде забелязан от смъртожадните, които маршируваха от двете им страни през бавно изсветляващия мрак…
— Хари!… — ридаеше Хагрид. — О, Хари… Хари…
Хари пак затвори плътно очи. Знаеше, че приближават замъка, и напрегна слух да различи, над радостните гласове на смъртожадните и техните тежки стъпки, някакви признаци на живот от хората вътре.
— Спрете!
Смъртожадните спряха. Хари ги чу да се разстилат в линия срещу отворените врати на училището. Можеше да различи, дори през спуснати клепачи, червеникавото зарево, което означаваше, че светлината идва от входната зала. Той зачака. Всеки момент хората, за които се бе опитал да загине, щяха да го видят, лежащ, наглед умрял, в ръцете на Хагрид.
— НЕ-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е!!!!!
Писъкът беше възможно най-ужасяващ, защото никога не бе очаквал или сънувал, че професор МакГонагол би могла да произведе подобен звук. Той чу друга жена да се смее наблизо и бе сигурен, че Белатрикс сияеше при вида на отчаянието, обзело МакГонагол. Погледна косо отново за една секунда и видя отворения вход да се изпълва с хора, докато оцелелите от битката излизаха отвън на предните стъпала, за да посрещнат лице в лице своите покорители и да се убедят сами в смъртта на Хари. Той видя Волдемор мъничко пред него да гали главата на Наджини с единствен белезникав пръст. Затвори очи отново.
— Не!!!
