Но все още не бе свършило: Хари забърза между дуелиращите се, покрай борещите се затворници, чак до Голямата зала.
Волдемор беше в центъра на една битка и поразяваше и поваляше всичко наоколо. Хари не можеше да получи ясна видимост, за да се прицели, но си проправи път по-наблизо, все още невидим, а Голямата зала ставаше все по- и по-препълнена, тъй като всички, способни да ходят, също си пробиваха път навътре.
Хари видя Яксли да пада повален от Джордж и Лий Джордан, видя Долохов да се срутва с писък от лъча на Флитуик, видя Уолдън Макнеър захвърлен през помещението от Хагрид, как се удря в каменната стена насреща и се свлича на земята в безсъзнание. Видя Рон и Невил да повалят Фенрир Грейбек, Абърфорд да вцепенява Рукууд, Артър и Пърси да се сражават с Тикнийс, а Луциус и Нарциса Малфой тичаха през тълпата, без дори да се опитват да се бият, крещейки за сина си.
Волдемор сега се дуелираше с МакГонагол, Слъгхорн и Кингсли едновременно, и по лицето му имаше студена омраза, докато те се извиваха и гмуркаха около него, без да могат да го довършат…
Белатрикс също се биеше на около петдесет метра от Волдемор и подобно на господаря си, се дуелираше с трима наведнъж: Хърмаяни, Джини и Луна, всички воюващи на предела си, но Белатрикс им беше равна. И вниманието на Хари беше отклонено при едно смъртоносно проклятие, ударило толкова близко до Джини, че тя се размина на косъм със смъртта…
Той смени посоката си, побягвайки към Белатрикс, вместо към Волдемор, но преди да беше направил и няколко крачки, беше съборен настрани.
— НЕ И МОЯТА ДЪЩЕРЯ, КУЧКО МРЪСНА!
Г-жа Уизли захвърли мантията си, докато тичаше, за да освободи ръцете си, Белатрикс се завъртя на място, заливаща се от смях при вида на новия си нападател.
— МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — изкрещя г-жа Уизли на трите момичета и с простичък замах на пръчката си започна да се дуелира. Хари наблюдаваше с ужас и възхита как пръчката на Моли Уизли разсичаше въздуха и се усукваше, а усмивката на Белатрикс Лестранж се разколеба и премина в озъбване. Струи от светлина полетяха и от двете пръчки, подът около краката на двете вещици стана горещ и напукан; и двете жени се биеха, за да убият!
— Не! — извика г-жа Уизли, когато няколко ученици изтичаха напред, опитвайки се да й помогнат. — Отстъпете! Отстъпете! Тази е моя!!
Стотици хора сега се бяха наредили покрай стените, наблюдавайки двете битки, Волдемор и неговите трима противници, Белатрикс и Моли, и Хари стоеше, невидим, разкъсван между двете, с желание да атакува, но също и да защити, без да може да е сигурно при това, че няма да уцели неправилния човек.
— Какво ли ще стане с дечицата ти, когато те убия? — подигра се Белатрикс, освирепяла като господаря си, подскачаща, докато проклятията на Моли танцуваха около нея. — Когато мама я няма точно като Фреди?
— Ти — няма — да — докоснеш — нашите — деца — никога — отново!!! — изкрещя г-жа Уизли.
Белатрикс се разсмя със същия бодър смях, който братовчед й Сириус бе издал, докато се катурваше назад през завесата, и внезапно Хари разбра какво щеше да се случи, преди то да стане.
Проклятието на Моли прелетя под протегнатата ръка на Белатрикс и я удари право в гърдите, точно над сърцето…
Злорадата усмивка на Белатрикс замръзна, очите й като че ли се подуха: За един съвсем мъничък момент от време тя сякаш разбра какво е станало и тогава се прекатури, наблюдаващата тълпа избухна, а Волдемор изпищя.
Хари се почувства все едно е превключил на забавен кадър: видя МакГонагол, Кингсли и Слъгхорн отблъснати назад, гърчещи се и махащи из въздуха, докато яростта на Волдемор от падането на последната му и най-добра поддържница експлодира с мощта на бомба. Той вдигна пръчката си и я насочи към Моли Уизли.
— ПРОТЕГО!!! — изрева Хари и защитното вълшебство се разстла по средата на залата, Волдемор втренчено се огледа за източника, а Хари най-сетне свали мантията невидимка.
Шокираният вик, поздравите и писъците от всички страни: „Хари!“, „ТОЙ Е ЖИВ!“ бяха мигом потушени. Тълпата се страхуваше, и тишина се спусна внезапно и напълно, докато Волдемор и Хари се гледаха един- друг, и започнаха, в същия момент, да обикалят един около друг.
— Не искам никой да ми помага! — силно изрече Хари и в абсолютната тишина гласът му се разнесе като призив на тромпет. — Трябва да стане по този начин! Трябва да бъда аз!
Волдемор просъска.
— Потър не го мисли наистина… — каза той с разширени червени очи. — Той не действа по този начин, нали? Кого смяташ да използваш като защита днес, Потър?
— Никого! — каза простичко Хари. — Няма повече Хоркрукси. Само ти и аз сме. Нито един от двамата не може да живее, докато другият оцелява и един от нас е на път да си тръгне завинаги…
— Един от нас? — присмя се Волдемор, и цялото му тяло се стегна и червените му очи се вторачиха като змия преди удар. — Мислиш, че ще си ти, нали, момчето, което оживя по случайност, а и защото Дъмбълдор дърпаше всички струни?
— Случайност ли беше, когато майка ми умря, за да ме спаси? — попита Хари. Все още се преместваха странично, и двамата, в този идеален кръг, поддържайки същата дистанция помежду си, и за Хари не съществуваше друго лице освен това на Волдемор. — Случайност, когато реших да се бия в онова гробище? Случайност, че не се защитих тази нощ, и все пак оцелях, и се завърнах да се бия отново?
— Случайности!!! — изкрещя Волдемор, но все пак не удари и наблюдаващата тълпа беше замръзнала като вцепенена, и от стотиците в залата никой не смееше да си поеме дъх, освен тях двамата. — Случайност и шанс, и факта, че пълзеше и хленчеше зад полите на по-велики мъже и жени, и ми позволи да ги убия заради теб!
— Ти няма да убиеш никого повече тази нощ — каза Хари, докато се обикаляха и се взираха взаимно в очите си, зелено в червено. — Няма да бъдеш способен да убиеш никой от тях никога отново. Не разбираш ли? Аз бях готов да умра, за да те спра да не нараниш тези хора…
— Но не умря!
— Това имах предвид, и това е, което направих. Направих това, което моята майка е направила. Те са защитени от теб. Не забелязваш ли, че никое от заклинанията, които насочваш към тях, не ги поразява? Не можеш да ги измъчваш. Не можеш да ги докоснеш. Продължаваш да не се учиш от грешките си, Риддъл, нали?
— Ти смееш?…
— ДА, СМЕЯ! — каза Хари. — Знам неща, които ти не знаеш, Том Риддъл. Знам много важни неща, за които ти нямаш понятие. Искаш ли да чуеш някои, преди да направиш поредната си огромна грешка?
Волдемор не проговори, но продължи да крачи в кръг и Хари знаеше, че го държи временно хипнотизиран в покой, застрашен дори от най-неясната възможност, че Хари би могъл наистина да знае някаква последна тайна…
— Пак ли за любовта става въпрос? — каза Волдемор, с насмешка по змийското си лице. — Любимото решение на Дъмбълдор, любов, която той твърдеше, че побеждавала смъртта, макар че любовта не го спря да не падне от кулата и да се разбие като стара восъчна фигурка? Любовта, която не ми попречи да размажа твоята мъгълокръвна майка като хлебарка, Потър… и никой, изглежда, не те обича достатъчно, за да се затича напред този път и да поеме моето проклятие. Така че какво ще те спре да не загинеш сега, когато те нападна?
— Само едно нещо! — каза Хари, и те все още се обикаляха един-друг, погълнати един от друг, неразделяни вече от нищо друго, освен от последната тайна.
— Ако не е любовта това, което ще те спаси този път — каза Волдемор, — ти трябва да вярваш, че притежаваш магия, която аз нямам или пък оръжие по-могъщо от моите?
— Мисля, че имам и двете! — каза Хари, и видя изненада да прелита по змиеподобното лице, макар моментално да се разсея.
Волдемор започна да се смее, и звукът беше по-заплашителен от неговите писъци; безжизнен и смахнат, той проехтя наоколо в утихналата зала.
— Мислиш, че владееш повече магия от мен? — каза той. — От мен, от Лорд Волдемор, който е
