това?
— Може би един на милион би могъл да обедини Реликвите, Хари. Аз бях способен да владея само най- посредствената от тях, най-малко необикновената. Бях способен да притежавам Могъщата пръчка и да не се хваля с нея, да не убивам с нея. Тя ми позволи да я опитомя и използвам, защото я взех не за собствена изгода, а за да спася другите от нея. Но Мантията взех от чисто любопитство и затова тя никога нямаше да може да проработи за мен, както работи за теб, нейния истински собственик. Камъкът щях да употребя по- скоро в опит да извлека обратно тези, които почиват в мир, отколкото да направя възможна собствената си жертва, както стори ти. Ти си ДОСТОЙНИЯТ владетел на Реликвите.
Дъмбълдор потупа Хари по ръката и той погледна стареца и се усмихна; не можа да се сдържи. Как би могъл да продължи да се сърди на Дъмбълдор сега?
— Защо трябваше да го направите толкова трудно?…
Усмивката на Дъмбълдор беше леко притеснена.
— Опасявам се, че разчитах на мис Грейнджър да те забави, Хари. Страхувах се, че лудата ти глава може да вземе връх над доброто ти сърце. Уплаших се, че ако ти бъдат представени наведнъж всички факти за тези съблазнителни предмети, може да заграбиш Реликвите, както го сторих аз, в грешния момент, заради грешни подбуди. Ако сложеше ръка на тях, исках да ги владееш сигурно. Ти си истинският Господар на Смъртта, защото истинският господар не се опитва да избяга от смъртта. Той приема, че трябва да умре и разбира, че съществуват далеч, далеч по-лоши неща в света на живите от умирането.
— И Волдемор никога не е знаел за Реликвите?
— Не мисля така, защото той не разпозна Камъка на Възкресението, който превърна в Хоркрукс. Но дори и да е знаел за тях, Хари, съмнявам се, че е щял да се интересува от някоя от тях, освен от първата. Не би помислил, че ще се нуждае от Мантията, а колкото до Камъка, кого би искал да върне от мъртвите? Той се страхува от мъртвите. Той не може да обича.
— Но сте очаквал да тръгне след Пръчката?
— Бях сигурен, че ще опита, откакто твоята пръчка победи тази на Волдемор в гробището на Литъл Хангълтън. Отначало е бил изплашен, че си го победил с превъзхождащо умение. Обаче веднага, щом е похитил Оливандър, е разбрал за съществуването на сърцевините-близнаци. Мислел е, че това обяснява всичко. Въпреки това, взетата назаем пръчка не постигна нищо по-добро срещу твоята! Така че Волдемор, вместо да се запита какво качество има у теб, което е направило пръчката ти толкова силна, каква дарба притежаваш ти, която той няма, естествено се е насочил да намери единствената пръчка, която се твърдяло, че ще победи всяка друга. За него Могъщата пръчка се превърна в обсебване, конкуриращо обсебването му с теб. Той вярва, че Могъщата пръчка премахва последната му слабост и го прави истински непобедим. Горкият Сивиръс…
— Ако сте планирали вашата смърт чрез Снейп, значи сте смятал Могъщата пръчка да се озове у него накрая, нали?
— Признавам, че това бе намерението ми… — каза Дъмбълдор, — но то не сработи, както целях, нали?
— Не… — рече Хари. — Тази част не проработи.
Създанието зад тях се раздруса и нададе жалостив стон, а Хари и Дъмбълдор седяха мълчаливо за най- дълъг период от досегашните им спирания. Осъзнаването какво предстои да се случи се спусна постепенно над Хари през дългите минути като леко натрупващ се сняг.
— Трябва да се върна обратно, нали?…
— Това зависи от теб.
— Имам избор?!
— О, да! — усмихна се Дъмбълдор отново. — Нали казваш, че сме на Кингс Крос? Мисля, че ако решиш да не се връщаш, ще можеш да… нека кажем така… да се качиш на един влак.
— И къде би ме завел той?
— Нататък… — каза простичко Дъмбълдор.
Отново тишина.
— Волдемор държи Могъщата пръчка.
— Вярно е. Волдемор държи Могъщата пръчка.
— Но вие искате да от мен да се върна?
— Смятам — рече Дъмбълдор, — че ако избереш да се върнеш, все още има шанс с него да бъде свършено завинаги. Не мога да обещая нищо. Но знам това, Хари, че ти имаш много по-малко причини да се страхуваш от повторното си връщане, отколкото той.
Хари погледна отново грубовато изглеждащото нещо, което потръпваше и се давеше в сянката под отдалечения стол.
— Не съжалявай умрелите, Хари. Съжалявай живите и най-вече тези, които живеят без любов. Завръщайки се, би могъл да осигуриш това, по-малко човешки души да бъдат осакатени, по-малко семейства разкъсани. Ако това ти се вижда достойна цел… то си казваме довиждане… засега…
Хари кимна и въздъхна. Да напусне това място изобщо не би било така трудно, както беше да крачи през гората, но тук бе топло и светло и спокойно, а той знаеше, че се насочва обратно към болката и страха от още загуби. Изправи се. Дъмбълдор го последва и двамата постояха, загледани известно време лице в лице.
— Кажете ми едно последно нещо — каза Хари. — Това истинско ли е? Или се случва в главата ми?
Дъмбълдор му се усмихна лъчезарно и гласът му прозвуча плътен и силен в ушите на Хари, макар ярката мъгла да се спускаше отново, скривайки образа му.
— Разбира се, че се случва в главата ти, Хари, но откъде-накъде това би трябвало да значи, че не е истинско?…
Глава тридесет и шеста
СЛАБОТО МЯСТО В ПЛАНА
Той отново лежеше на земята с лице надолу. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Можеше да почувства студената твърда земя под бузата си и пантите на очилата, които бяха избити встрани при падането, прорязвайки слепоочието му. Всеки сантиметър от тялото му го болеше, а мястото, където смъртоносното проклятие го бе ударило, усещаше като след травма от удар със закалена стомана. Не понечи да се размърда, а остана точно, където бе паднал, с лява ръка, извита под неестествен ъгъл и със зяпнала уста. Беше очаквал да чуе ликуващи възгласи на триумф при своята смърт, но вместо това бързи стъпки, шепот и загрижен ропот изпълниха въздуха.
— Господарю мой… господарю мой…
Беше гласът на Белатрикс, която произнасяше думите все едно към любовник. Хари не посмя да отвори очи, но позволи на другите си сетива да изследват положението. Знаеше, че пръчката му все още е пъхната под дрехите, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. Лек омекотяващ ефект в областта на стомаха му подсказа, че мантията невидимка също беше там, прибрана на сигурно.
— Господарю мой…
— Това е достатъчно! — каза гласът на Волдемор.
Още стъпки. Няколко човека се оттеглиха назад от едно и също място. Нетърпелив да види какво се беше случило и защо, Хари отвори очите си на милиметър.
Волдемор изглежда се вдигаше на крака. Няколко смъртожадни бързаха далеч от него, връщайки се към тълпата, очертаваща пространството наоколо. Белатрикс единствена остана назад, коленичила до Волдемор. Хари затвори очи отново и анализира видяното. Смъртожадните се бяха скупчили около Волдемор, който изглежда бе паднал на земята. Нещо се бе случило, когато той бе ударил Хари със смъртоносното проклятие. Дали Волдемор също се бе сринал повален?… Май така изглеждаше. За малко и двамата бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата явно се бяха завърнали…
— Господарю мой, позволете ми…
— Не се нуждая от помощ! — каза Волдемор студено, и макар да не можеше да я види, Хари си представи как Белатрикс отдръпва предложената си ръка. — Момчето… мъртво ли е?
Наоколо се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, но той почувства техния съсредоточен поглед; сякаш го притисна още по-силно към земята и той се изплаши, че някой негов пръст
