— Вярно… — въздъхна Дъмбълдор. — Вярно е.
Хари изчака, но Дъмбълдор не проговори, затова той го подтикна.
— Значи сте се отказал да търсите Реликвите, когато сте видял мантията-невидимка?
— О, да… — плахо отвърна Дъмбълдор. Изглеждаше, че се насилва да срещне очите на Хари. — Знаеш какво се случи. Знаеш. Не би могъл да ме презираш повече, отколкото сам се презирам заради това.
— Но аз не ви презирам…
— Тогава би трябвало! — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за болестното състояние на сестра ми, какво й сториха онези мъгъли, в какво се бе превърнала. Знаеш как бедният ми баща потърси отмъщение и си плати цената, умирайки в „Азкабан“. Знаеш как майка ми се отказа от собствения си живот, за да се грижи за Ариана. Не можех да понасям всичко това, Хари!
Дъмбълдор го заяви открито, студено. Сега той се взираше над главата на Хари, в далечината.
— Аз бях надарен, бях брилянтен. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава!
Не ме разбирай погрешно — каза той, и болка прекоси лицето му, сякаш отново се състари. — Обичах ги, обичах родителите си, обичах брат си и сестра си, но бях егоист, Хари, много по-егоистичен, отколкото ти, който си забележително лишен от себичност, би могъл да си представиш… И така, когато майка ми умря и ми бе оставена отговорността за увредена сестра и своеволен брат, се завърнах в родното си село, обзет от гняв и горчивина. „Окован и похабен“, мислех си! И тогава, разбира се, дойде той…
Дъмбълдор се взря право в очите на Хари отново.
— Гриндълуолд. Не можеш да си представиш как ме обзеха идеите му, Хари, възпламениха ме. Мъгълите да бъдат поставени в подчинение. Ние, магьосниците, да триумфираме. Гриндълуолд и аз — славните млади лидери на Революцията! О, и имах съвсем малко скрупули. Утешавах съвестта си с празни думи. Всичко щеше да бъде за всеобщото благо и всяка нанесена вреда щеше да бъде заплатена стократно в ползи за магьосниците. Дали съм знаел дълбоко в сърцето си какво представлява Гилърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но съм си затварял очите. Ако плановете ни се осъществяха, всичките ми мечти щяха да станат действителност! И в основата на нашите планове бяха Реликвите на Смъртта! Как го омайваха те, как омайваха и двама ни! Могъщата пръчка — оръжието, което щеше да ни доведе до властта! Камъкът на Възкресението — за него, макар да се преструвах, че не знам това, то означаваше армия от Инфери! За мен, признавам си, означаваше връщането на родителите ми и махането на цялата отговорност от моите плещи. А Мантията… някак си никога не я обсъждахме особено много, Хари. И двамата можехме да се скриваме сами достатъчно добре и без Мантията, чиято истинска магия, разбира се, е че може да бъде използвана да защити и предпази и други, редом със собственика си. Мислех, че ако някога я намерим, би могла да е от полза за скриването на Ариана, но нашият интерес към Мантията беше основно, че тя допълва триото, защото според легендата човекът, който обедини всичките три обекта щял да бъде истински Господар на Смъртта, което ние възприемахме като „непобедим“.
Непобедимите Господари на Смъртта, Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца на лудост, жестоки мечти и пренебрегване на единствените двама членове на семейството, които ми бяха останали… И после… знаеш какво се случи. Реалността се завърна във формата на моя груб, недодялан и безкрайно по-достоен за уважение брат. Не исках и да чуя истините, които той крещеше в лицето ми. Не исках и да чуя, че нямам право да продължа нататък с търсенето на Реликвите при наличието крехка и нестабилна сестра под моите грижи. Спорът ни се превърна в битка. Гриндълуолд загуби контрол. Това, което винаги съм долавял у него, макар да се преструвах, че не е така, сега избухна като ужасяваща действителност. И Ариана… след всичките грижи и внимание на майка ми… лежеше мъртва на пода!…
Дъмбълдор се задъха и горко заплака. Хари се протегна и с радост откри, че може да го докосне. Той стисна здраво ръката му и Дъмбълдор постепенно дойде на себе си.
— Е, Гриндълуолд избяга, както никой, най-малко аз, е можело да предположи. Той изчезна заедно с плановете си за заграбване на властта и схемите си за насилие над мъгълите, и мечтите за Реликвите на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и подпомагал. Той избяга, докато на мен ми остана да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и ужасяващата скръб, цената на моя срам.
Минаха години. Имаше слухове за него. Казваха, че се е сдобил с магическа пръчка, владееща огромна мощ. А пък на мен междувременно ми предлагаха да стана Министър на Магията, при това не един път, а доста пъти. Естествено, отказвах. Бях научил, че не може да се разчита на мен с властта в ръце.
— Но вие щяхте да бъдете по-добър, много по-добър от Фъдж и Скримджър! — възкликна Хари.
— Щях ли?… — запита Дъмбълдор тягостно. — Не съм толкова сигурен. Бях доказал още в младежките си години, че ВЛАСТТА е моята слабост и мое изкушение. Може би е чудно, Хари, но вероятно тези, на които могъществото приляга най-добре, са тези, които никога не са се стремили към него. Тези, които подобно на теб са били принудени да приемат водачеството, и са се нагърбили с тази мантия, защото трябва, и са открили за своя собствена изненада, че тя им подхожда много добре! Бях на по-сигурно място в „Хогуортс“. Мисля, че бях добър учител…
— Бяхте най-добрият!…
— … много си мил, Хари. Но докато се правех на зает с подготовката на млади магьосници, Гриндълуолд събираше армия. Казваха, че се страхувал от мен, и може би е било така, но по-малко, ми се струва, отколкото аз се страхувах от него.
— О, не от смъртта! — рече Дъмбълдор в отговор на въпросителния поглед на Хари. — Не от това, което би могъл да ми стори с магия. Знаех, че сме с изравнени сили, а може би дори, че имам лек превес в уменията си. Това, от което се страхувах, беше истината. Разбираш ли, никога не съм знаел, кой от нас в тази последна ужасна битка действително беше произвел заклинанието, убило сестра ми. Може да ме наречеш страхливец и ще бъдеш прав, Хари. Боях се, повече от всичко на света, от това да науча, че аз съм бил този, който е причинил смъртта й, не само чрез моята арогантност и глупост, но и че действително съм нанесъл удара, отнел живота й. Смятам, че той го е знаел. Мисля, че е знаел какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато най-накрая щеше да бъде твърде срамно да се съпротивлявам повече. Хора умираха и изглеждаше, че никой не би могъл да го спре. Трябваше да направя, каквото можех. Е, знаеш какво се случи после. Спечелих дуела. Спечелих и Пръчката.
Отново тишина. Хари не попита дали Дъмбълдор някога е узнал кой е поразил Ариана мъртва. Нямаше желание да разбира, а още по-малко искаше да се налага на Дъмбълдор да му каже. Най-сетне знаеше какво би видял Дъмбълдор, когато погледне в огледалото Еиналеж и защо така добре разбираше обаянието, което бе упражнило то над Хари.
Дълго време двамата поседяха мълчаливо и скимтенето на съществото зад тях почти не смущаваше вече Хари.
Най-накрая той каза:
— Гриндълуолд се е опитал да предотврати това, Волдемор да тръгне по следите на Могъщата пръчка. Излъгал е, разбирате ли, престорил се, че никога не я е имал.
Дъмбълдор кимна, гледайки в скута си, а по кривия му нос все още блестяха сълзи.
— Твърди се, че показвал разкаяние в последните години, сам в своята килия в „Нурменгард“. Надявам се да е вярно… Ще ми се да вярвам, че наистина е почувствал ужаса и позора от това какво е сторил. Може би тази лъжа пред Волдемор е била неговият опит да изкупи греховете си… да попречи на Волдемор да се добере до Реликвата…
— … или може би, за да не разбива гробницата ви? — предположи Хари и Дъмбълдор стисна леко очи.
След още една кратка пауза Хари рече:
— Опитал сте да използвате Камъка на Възкресението…
Дъмбълдор кимна.
— Когато го открих, след всичките тези години, погребан в изоставения дом на семейство Гаунт — реликвата, за която бях копнял най-много, макар в младостта си да я исках по съвсем различни причини — загубих разсъдъка си, Хари! Напълно забравих, че сега това бе Хоркрукс, че пръстенът с този Камък със сигурност носи проклятие. Взех го и го сложих на ръката си и за секунда си въобразих, че ще видя Ариана и майка си, и баща си, и ще им кажа колко много, много съжалявам… Бях такъв глупак, Хари. След всичките тези години не бях научил нищо. Не бях достоен да обединя Реликвите на Смъртта. Бях го доказал с времето отново и отново, а тогава бе последното доказателство!
— Но защо?… — попита Хари. — Било е естествено! Искал сте да ги видите отново. Какво нередно има в
