Едва желанието се бе оформило в главата му и дрехи се появиха недалеч. Той ги взе и ги нахлузи. Бяха меки, чисти и топли. Беше невероятно как се бяха появили просто ей така, в момента щом ги бе поискал…
Изправи се и се заоглежда. Дали не беше в някаква голяма Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече имаше да се види. Огромен куполообразен стъклен покрив проблясваше над него, окъпан в слънчева светлина. Може би беше дворец. Всичко беше тихо и застинало, с изключение на тези странни думкащи и хленчещи звуци, идващи отнякъде наблизо в мъглата…
Хари се обърна бавно към мястото и обкръжението изглежда се създаваше пред очите му. Широко празно пространство, светло и чисто, зала, далеч по-голяма от Голямата зала, с този ярък стъклен купол за таван. Беше съвсем празно. Той беше единственото същество там, като изключим…
Потръпна от ужас. Беше забелязал нещото, причиняващо онези звуци. Имаше формата на мъничко голо дете, превито на земята, кожата му груба и неравна, сякаш беше одрана и то лежеше, потръпвайки, под една седалка, където е било оставено, нежелано, скрито от погледа, борещо се за въздух.
Беше го страх от това същество. Макар да беше малко, крехко и ранено, не искаше да го приближава. Въпреки това се изтегли бавно нататък, готов да отскочи във всеки момент. Скоро стоеше достатъчно наблизо, за да го докосне, и все пак не можеше да се насили да го стори. Почувства се като страхливец. Трябваше да го утеши, но то го отвращаваше.
— Не можеш да помогнеш…
Той се завъртя назад. Албус Дъмбълдор крачеше към него, весел и с изправена стойка, облечен в дълга тъмносиня мантия.
— Хари! — той разпери широко ръце; и двете бяха цели, бели и невредими. — Изумително момче. Ти си един смел, смел човек. Да поговорим.
Зешеметен, Хари последва Дъмбълдор, който се отдалечи от мястото, където одраното дете лежеше и хленчеше, и го заведе до два стола, незабелязани от Хари преди, поставени на известно разстояние под високия, блещукащ таван. Дъмбълдор седна на едното място, а Хари потъна в другото, взирайки се в лицето на стария си директор. Дългата сребриста коса и брада на Дъмбълдор, проницателните му сини очи зад очилата с форма на полумесец, кривият нос: всичко беше точно, както го помнеше. И все пак…
— Но вие сте мъртъв!… — каза Хари.
— О, да! — отбеляза Дъмбълдор, сякаш между другото.
— Тогава значи… аз също съм мъртъв?
— А — каза Дъмбълдор, ухилвайки се още по-широко, — това е въпросът, нали? Като цяло, мило момче, мисля, че не!
Те се спогледаха. Старецът все така сияше от радост.
— Не?!… — повтори Хари.
— Не! — отвърна Дъмбълдор.
— Но… — Хари повдигна ръката си инстинктивно към белега си с форма на светкавица. Изглежда не беше там. — Но аз трябваше да съм умрял — не се защитих! Целях да го оставя да ме убие!
— ТОЧНО това — рече Дъмбълдор, — ми се струва, че промени всичко.
Щастието сякаш струеше от Дъмбълдор като светлина, като пламък: Хари никога не беше виждал човек така изцяло, така осезаемо доволен.
— Обяснете ми… — каза Хари.
— Но ти вече знаеш — рече Дъмбълдор. Той завъртя палци и ги събра.
— Оставих се да ме убие — каза Хари, — нали?
— Така! — каза Дъмбълдор, кимвайки. — Продължавай!
— Така че частта от неговата душа, която беше в мен…
Дъмбълдор кимна с дори повече ентусиазъм, подканяйки Хари нататък, с широка окуражителна усмивка на лицето си.
— … няма ли я вече?
— О, да! — възкликна Дъмбълдор. — Да, той я унищожи. Твоята душа е вече цяла и напълно твоя, Хари.
— Но тогава…
Хари хвърли поглед през рамо към малкото осакатено същество, което потръпваше под своя стол.
— Какво е това, професоре?
— Нещо отвъд помощта и на двама ни — рече Дъмбълдор.
— Но ако Волдемор е използвал смъртоносното проклятие — започна Хари отново, — и ако никой не е умрял на мое място този път… как бих могъл да бъда жив?!
— Мисля, че знаеш! — каза Дъмбълдор. — Премисли назад във времето. Спомни си какво направи той в своето невежество, в своята алчност и жестокост.
Хари се замисли. Остави погледа си да блуждае наоколо. Ако наистина беше дворец мястото, където се намираха, то беше странен дворец, със столове в малки редици и части от ограждения тук-там, и при все това, той, Дъмбълдор и зашеметеното създание под стола бяха единствените същества там. Тогава отговорът се появи на устните му без усилие.
— Той взе кръвта ми! — каза Хари.
— Точно! — възкликна Дъмбълдор. — Той взе кръвта ти и чрез нея създаде живото си тяло наново! Кръвта ти тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е у двама ви! Обвърза те неразривно с живота, докато той е жив!
— Аз съм жив… докато той е жив? Но нали си мислех… мислех си, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем? Или е едно и също?!…
Разсеяха го хленченията и думканията на агонизиращото създание зад тях и отново хвърли поглед към него.
— Сигурен ли сте, че нищо не можем да направим?
— Не съществува никакъв начин за помощ…
— Тогава обяснете… повече! — каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.
— Ти беше седмият Хоркрукс, Хари, Хоркруксът, който той НИКОГА не е предвиждал да направи. До такава степен беше разбил душата си, че тя се е разпаднала, когато е извършил това деяние на неизмеримо зло — убийствата на твоите родители, както и опита да убие дете. Но това, което се е спасило от онази стая, е било дори по-малко, отколкото е знаел. Оставил е нещо повече от своето тяло след себе си. Оставил е част от самата си същност, затворена в теб — предполагаемата жертва, която оцеляла.
И познанието му е останало печално непълно, Хари! Това, което Волдемор не цени, не полага усилия да разбере. За домашни духчета и детски приказки, за любов, вярност и невинност — Волдемор не знае нищо и не разбира нищо. Ни-щи-чко! Че всички те притежават могъщество отвъд неговото собствено, могъщество отвъд пределите на всяка магия, е истина, която той никога не успя да възприеме.
Взел е кръвта ти с вярата, че ще го направи по-силен. Допуснал е в тялото си мъничка част от заклинанието, което майка ти е положила върху теб, когато е умряла за теб. Неговото тяло пази саможертвата й жива, и докато това заклинание оцелява, същото важи и за теб, за едничката последна надежда за самия Волдемор.
Дъмбълдор се усмихна на Хари, а Хари се вторачи в него.
— И сте знаел това? Знаел сте… през цялото време?
— Предполагах… Е, моите предположения обикновено са били добри! — каза Дъмбълдор щастливо и двамата постояха в тишина, както изглеждаше, доста дълго време, докато съществото зад тях продължаваше да хленчи и да трепери.
— Има и още! — рече Хари. — Има още за обяснение. Защо моята пръчка счупи онази, която той взе назаем?
— За това не мога да бъда сигурен.
— Предположете тогава! — каза Хари и Дъмбълдор се засмя.
— Това, което трябва да разбереш, Хари, е че ти и Лорд Волдемор пътешествахте заедно в области на магията, досега непознати и неизпитвани. Но ето какво мисля, че се е случило и то е безпрецедентно, и никой майстор на пръчки не би могъл, според мен, да предскаже или обясни това на Волдемор.
Без да иска, както вече знаеш, Лорд Волдемор удвои връзката помежду ви, когато се завърна към
