човешката си форма. И част от душата му е била все още свързана с твоята, и мислейки, че ще това ще го направи по-силен, той е взел част от саможертвата на майка ти в себе си. Ако само е можел да разбере по-точно страшната сила на тази саможертва, вероятно не би посмял да докосне кръвта ти… Но също така, ако е бил способен да разбере, не би могъл да бъде Лорд Волдемор, и вероятно никога не би извършил убийство.
Подсигурил двояката ви връзка, преплитайки съдбите ви заедно, по-здраво, отколкото двама магьосници са били обединени някога в историята, Волдемор се е опитал да те атакува с пръчка, която е споделяла една и съща сърцевина с твоята. И тогава нещо много странно се е случило, както знаем. Сърцевините са реагирали по начин, който Лорд Волдемор, без никога да е знел, че пръчката ти е близнак на неговата, би могъл да очаква.
Той е бил по-уплашен от теб в онази нощ, Хари. Ти си приел, дори прегърнал, възможната смърт, нещо което Лорд Волдемор никога не е бил способен да направи. Твоята смелост спечелила, твоята пръчка надвила неговата. При този процес нещо се е случило между тези пръчки, нещо, което се е отразило на взаимовръзката между техните господари.
Вярвам, че твоята пръчка е поела някои от силите и способностите на пръчката на Волдемор през онази нощ, или с други думи тя е съхранила мъничко от самия Волдемор. Така че пръчката ти го е разпознала, когато те е преследвал, разпознала е човек, който едновременно е бил сроден с теб и твой смъртен враг, и е пренасочила част от неговата собствена магия срещу него, магия, много по-мощна от това, което пръчката на Луциус някога е произвеждала. Твоята пръчка сега съдържала силата на огромната ти смелост и смъртоносното умение на самия Волдемор. Какъв шанс би имала срещу нея тази бедна пръчица на Луциус Малфой?
— Но ако пръчката ми е била толкова могъща, как успя Хърмаяни да я счупи? — попита Хари.
— Мое мило момче, нейното забележително въздействие е било насочено само към Волдемор, който така лекомислено се набърка сред най-дълбоките закони на магията. Само срещу него тази пръчка е била извънредно силна. Иначе си е била магическа пръчка като всяка друга… макар и наистина добра, не се съмнявам — завърши Дъмбълдор любезно.
Хари поседя замислен за дълго време или може би секунди. Беше много трудно да си сигурен за неща като времето тук.
— Той ме уби с вашата пръчка!
— Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи Дъмбълдор думите на Хари. — Мисля, че можем да се съгласим, че не си мъртъв… макар наистина — добави той, като че уплашен да не е бил неучтив, — не искам да принизявам твоите страдания, които сигурно са били жестоки.
— Обаче се чувствам страхотно в момента — рече Хари, разглеждайки своите чисти, непокътнати ръце. — Къде точно се намираме?
— Е, и аз смятах да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, оглеждайки се наоколо. — Къде би казал, че сме?
Преди Дъмбълдор да попита, Хари не бе знаел. Но сега осъзна, че има отговор, готов да му даде.
— Изглежда — каза бавно той, — като гарата Кингс Крос. Само дето е много по-чисто и празно. И няма влакове, доколкото мога да видя.
— Гарата Кингс Крос! — Дъмбълдор се разсмя невъздържано. — Боже мили, наистина?
— Ами, вие къде мислите, че сме? — попита Хари малко отбранително.
— Мое мило момче, нямам идея. Това е, както се казва, твоето парти.
Хари нямаше представа какво означава това; Дъмбълдор беше в стихията си. Изгледа го с недоволство и после си спомни един доста по-належащ въпрос от настоящото им местонахождение.
— Реликвите на Смъртта — каза той и му стана приятно да види, че думите му изтриха усмивката от лицето на Дъмбълдор.
— А, да… — каза той. Дори изглеждаше малко разтревожен.
— Е?
За първи път, откакто Хари се бе запознал с Дъмбълдор, той изглеждаше съвсем не като мъдър старец, беше далеч от това. Имаше вид по-скоро на момченце, хванато насред някоя пакост.
— Можеш ли да ми простиш? — каза той. — Можеш ли да ми простиш, че не ти се доверих? Че не ти казах? Хари, страхувах се единствено, че би се провалил, както аз се провалих. Ужасявах се само, че би допуснал моите грешки. Умолявам те да ми простиш, Хари. Аз знаех вече от известно време, че ти си по- добрият от нас като човек.
— За какво говорите?! — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор, от внезапните сълзи в очите му.
— Реликвите, реликвите… — промърмори Дъмбълдор. — Мечтата на всеки отчаян човек!
— Но те са истински!
— Истински… и опасни, примамка за глупци! — рече Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.
— Какво да знам?
Дъмбълдор извърна цялото си тяло, за да погледне Хари, и сълзи заблещукаха в брилянтните сини очи.
— Господар на Смъртта, Хари, господар на Смъртта! Бил ли съм по-добър, в крайна сметка, от Волдемор?
— Разбира се, че сте бил! — отвърна Хари. — Разбира се… как може да питате това? Никога не сте убивал, ако е можело да го избегнете!
— Вярно, вярно… — рече Дъмбълдор и заприлича на дете, търсещо окуражение. — Макар че и аз дирех начин да победя смъртта, Хари.
— Но не по НЕГОВИЯ начин — каза Хари. След целия си предишен гняв към Дъмбълдор, колко нелепо беше да седи тук, под високия сводест таван, и да го защитава от самия него. — Реликви, а не Хоркрукси.
— Реликви… — промърмори Дъмбълдор, — не Хоркрукси. Точно…
Последва пауза. Съществото зад тях хленчеше, но Хари вече не поглеждаше наоколо.
— Гриндълуолд също ги е търсел? — попита той.
Дъмбълдор затвори очи за момент и кимна.
— Това беше преди всичко, което ни събра заедно — каза той тихо. — Две умни, арогантни момчета с обща фикс-идея. Той искаше да дойде в Годрикс Холоу, както сигурно си отгатнал, заради гроба на Игнациус Певерел. Искаше да изследва мястото, където третият брат бе умрял.
— Значи е вярно?!… — запита Хари. — Всичко? Братята Певерел…
— … са тримата братя от приказката — кимна Дъмбълдор. — О, да, така мисля. Дали наистина са срещнали Смъртта по някакъв безлюден път… Смятам, че е по-вероятно братята Певерел да са били просто талантливи, но опасни магьосници, които са успели да създадат тези могъщи предмети. Историята, че това са реликвите на самата Смърт ми прилича точно на типа легенда, който може да възникне около подобни творения… Мантията, както вече знаеш, се е предавала през поколенията, от баща на син, от майка на дъщеря, чак до последния жив наследник на Игнациус, който се родил, подобно на самия него, в селцето Годрикс Холоу.
Дъмбълдор се усмихна на Хари.
— Аз?
— Ти. Знам, че си отгатнал вече защо мантията е била в мое владение през нощта, когато родителите ти загинаха. Джеймс ми я беше показал само преди няколко дни. Тя обясняваше до голяма степен неговите безнаказани пакости из училището! Не можех да повярвам на очите си. Помолих да я взема назаем, за да я изследвам. В онзи момент вече отдавна се бях отказал от мечтата за обединяване на реликвите, но не можех да устоя, не можех да се стърпя да не я огледам отблизо… Беше мантия, подобна на която никога не бях виждал, изключително стара, съвършена във всяко отношение… и тогава баща ти умря, а аз имах две реликви най-накрая, изцяло и само за мен!
Тонът му бе станал непоносимо горчив.
— Обаче мантията не би им помогнала да оцелеят — рече бързо Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията е нямало да ги защити от проклятия.
